Решение № 127 от 07.01.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 127 гр. Пловдив, 07.01.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXIV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на първи декември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Пламена Н. Славова - Милева при участието на секретаря Гергана Хр. Семерджиева - Саръмова като разгледа докладваното от Пламена Н. Славова - Милева Гражданско дело № 20235330105122 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Предявена е искова молба от „Форуком и Компания“ ООД срещу Й. И.

М.. Твърди, че на 10.07.2017 г. в системата им постъпва заявка за кредит от името на ответницата, което се извършва онлайн на сайта на дружеството.

След попълване на лични данни на искащия кредит, се извършват редица справки и се взима решение дали да бъде предоставена желаната сума, провежда се разговор с кредитоискателя и му се задават въпроси. На ответницата е изпратен автоматично генериран от системата договор за потребителски кредит, погасителен план и други приложения към договора, като е необходимо да го потвърди посредством натискане на линк и въвеждане на цифров код, който се изпраща като СМС на телефонен номер, предоставен от кредитоискателя. В тази връзка ищецът прилага компактдиск, на който твърди да се съдържа информация от системата за администриране на заявки. Копие от това доказателство се предоставя и на хартиен носител.

По тази процедура на 10.07.2017 г. бил сключен договор с ответницата, като е отпусната сума от 500 лв., подлежаща на връщане на 5 равни месечни вноски.

Сумата била изплатена на ответницата чрез „Изи пей“. Същата обаче не извършила плащания по договора. Твърди се, че договорът е реален, поради което се сключва с предаване на платената сума. Твърди се, че за ищеца възникнали вземания за връщане на заемната сума заедно с договорна лихва и обезщетение за забава, за което се снабдил със заповед по чл. 410 ГПК, но постъпило възражение, поради което ищецът инициирал настоящото производство за установяване на вземанията. Иска от съда да признае дължимостта на следните вземания – 500 лв. главница, 82,22 лв. договорна лихва за периода 10.07.2017 г. – 05.12.2017 г. и 252,80 лв. законна лихва върху главницата за периода 06.12.2017 г. – 29.11.2022 г. Претендират се ведно със 1 законната лихва върху главницата и разноски.

Ответницата е подала отговор на исковата молба в срок. Поддържа, че исковете са неоснователни. Твърди, че договорът за потребителски кредит е недействителен, а чистата стойност на кредита не се дължи, тъй като не е претендирана на извъндоговорно основание, а въз основа на договор. Счита, че с договора е нарушен чл. 10, ал. 1 ЗПК относно размера на шрифта и като цяло на изискванията за формата и съдържанието на договора. Твърди, че използваният шрифт в приложение „Card № ***“ бил очевидно по-малък от изискуемия от закона. Всички абзаци в самия договор следвало да бъдат с еднакъв шрифт и междуредово разстояние. Отделно от това се твърди да е нарушен чл. 11, т. 9 ЗПК, поради липса на посочена методика за изчисление на референтния лихвен процент. Нарушена била и т. 11 от чл.11 ЗПК, тъй като от погасителния план не можело да се извлече информация за размера на включените в месечната погасителна вноска суми. Твърди, че в договора не е инкорпориран погасителен план съгласно изискванията на закона, тъй като не става ясно каква част от погасителната вноска представлява главница, лихва, такса, включена ли е застрахователна вноска, по какъв начин се изчислява лихвата. Счита също за нарушени чл. 11, ал. 1, т. 20, 23 и 24 ЗПК, тъй като договорът не съдържал клаузи относно правото на отказ от договора, срок и условия за упражняването му, както и информация за задълженията на потребителя да погаси вземанията съгл. чл. 29, ал. 4 и 6 от ЗПК, както и за размера на лихвения процент на ден. На следващо място възразява, че ответницата не е усвоила суми по договора. Твърди, че уговорената лихва е противна на добрите нрави, поради което клаузата е нищожна, тъй като надхвърля 3-кратния размер на законната лихва. Подробно обсъжда доводите за твърдяната нищожност. На последно място, прави възражение за погасяване по давност на процесните суми. Моли за отхвърляне на исковете и претендира разноски, като в отговора е инкорпориран списък с разноски.

Като взе предвид становищата на страните, въз основа на доказателствата по делото и закона, съдът приема следното от фактическа и от правна страна

Предявени са кумулативно съединени искове с правно основание чл.

422 ГПК вр. чл. 240, ал. 1 и 2 ЗЗД вр. чл. 86 ЗЗД.

За основателността на претенциите следва да е реализиран следният фактически състав: сключването на валиден договор за потребителски кредит; наличие на писмена уговорка за възнаградителна лихва; предоставяне на сумата по кредита и усвояването й от ответника, настъпване на изискуемост на задълженията по кредита.

Страните не спорят по сключването на процесния договор за потребителски кредит, нито че това е именно приложеният като хартиено копие по делото договор, сключен между страните от разстояние по електронен път. След проверка на изискванията на ЗПК и съгласно възраженията на ответника, съдът приема, че договорът за потребителски кредит е недействителен на основание чл.22, вр. с чл.11, ал.1, т.20 и т. 9 от ЗПК. Съгласно чл.11, ал.1, т.20 от ЗПК договорът за потребителски кредит следва да съдържа информация за „наличието или липсата на право на отказ на потребителя от договора, срока, в който това право може да бъде упражнено, и другите условия за неговото упражняване, включително 2 информация за задължението на потребителя да погаси усвоената главница и лихвата съгласно чл. 29, ал. 4 и 6, както и за размера на лихвения процент на ден“.

Установява се от приложения договор № *** от 10.07.2017г. и Общите условия към него, че в чл.8 от договора било предвидено правото на кредитополучателя да се откаже от договора в срока и при условията на Общите условия (ОУ). В т.3.3. от ОУ са уредени срокът и условията за упражняване на това право. В отклонение от законовите изисквания обаче, в договора не е посочен лихвеният процент на ден, който е от значение в хипотезите на чл.29, ал.4 и ал.6 от ЗПК. Това са случаи, в които потребителя се отказва от договора в 14-дневен срок от сключването му. При това положение и съгласно цитираните норми, той дължи да плати на кредитора усвоената главница и лихвата за дните от усвояване на кредита до връщане на главницата. Именно в тази връзка е от значение лихвения процент на ден, тъй като за потребителя следва да е ясно колко лихва ще плати за дните от усвояването до връщането на главницата. В цитираните общи условия е посочено само, че дължимата лихва се изчислява на базата на посочения в договора лихвен процент, което преповтаря нормата на чл.29, ал.4 ЗПК, но липсва изискването на чл.11, ал.1, т.20 ЗПК, наред с това да се посочи лихвеният процент на ден.

Изисква се също в договора да е посочена информация за задълженията на потребителя съгласно чл.29, ал.4 и ал.6 от ЗПК. Последният законов текст гласи, че „при упражняване правото на отказ от сключения договор за кредит кредиторът няма право да изисква и събира от потребителя обезщетение, с изключение на обезщетението за направените от него разходи към публични административни органи, които не подлежат на възстановяване.“ В т.3.3.1 от ОУ към договора е посочено, че кредитополучателят има право, без да дължи обезщетение или неустойка и без да посочва причина, да се откаже от сключения договор. В т.3.3.3 от ОУ е посочено, че в случай на упражняване правото на отказ, кредитополучателят се задължава да върне на дружеството и евентуално дължима неустойка по т.3.3.1. Не става ясно към каква евентуално дължима неустойка реферират общите условия, след като именно в т.3.3.1 се казва, че потребителят има право, без да дължи неустойка, да се откаже от договора. Това противоречие поставя въпроса дължи ли се някаква сума от потребителя при отказ от договора, освен усвоената главница и лихвата до връщането й. Ако се касае за обезщетение към публични административни органи, което има предвид чл.29, ал.6 от ЗПК, това следва да е изрично посочено. Освен липсата на лихвения процент на ден, липсва и ясна и непротиворечива информация, дължи ли потребителят или не неустойки и други обезщетения при отказ от договора. При това положение, не може да се приеме, че е изпълнено изискването на чл.11, ал.1, т.20 от ЗПК, не само формално, но и по същество, тъй като основаната цел на тази норма е да се обезпечи информираност на потребителя за всички дължими от него суми при отказ от договора.

Следва да се обсъди още едно обстоятелство в тази връзка.

Потребителят не би могъл да достигне до дължимия лихвен процент на ден и използвайки уговорения в договора лихвен процент по следните съображения. Съгласно Приложение 1 към Договора, страните са уговорили 3

40 % лихвен процент без да се посочи дали това е годишен лихвен процент или се изчислява на друга база. В същото време, ако се приеме, че това е годишен лихвен процент, математически не се получава за срока на договора от 150 дни лихва в размер на 49,41 лв., която е посочена както в приложението като част от общо дължимата сума, така и в погасителния план. От една страна, не са посочени условията, при които се прилага лихвеният процент – дали се касае за годишен такъв или не. От друга страна, математически не може да се достигне до съответствие между сочения процент и обявената в общ размер лихва в погасителния план от 49,41 лв. за целия срок на договора. Това несъответствие намира израз и в самата искова претенция, която е в съвсем друг размер – 82,22 лв. отново за целия срок на договора. Този размер се доближава по-скоро до обявения лихвен процент от 40 %, ако е годишен, но се различава от посочената обща стойност на лихвата от 49,41 лв. в погасителния план. Без посочване на начина за прилагане на лихвения процент, без съответствие между лихвения процент и общата стойност на лихвата за целия срок на договора, потребителят е поставен в положение да гадае колко всъщност е дължимата по кредита лихва. Както се оказва и с исковата молба, тя се претендира в почти двоен размер от посочения в погасителния план. Това положение, освен че категорично потвърждава извода за нарушение на чл.11, ал.1, т.20 от ЗПК, води до заключение за нарушение и на чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК относно информацията за лихвения процент и условията за прилагането му. В случая съдът не може да достигне до начина, по който е приложен лихвеният процент от 40 %, за да се достигне до лихва от 49,41 лв. Това не може да се очаква и от потребителя, за който това следва да е ясно без нужда от анализ.

Нарушението на всяко от посочените правила на т.20 и т.9 от чл.11, ал.1 от ЗПК е самостоятелно основание за недействителност на договора за потребителски кредит на основание чл.22 ЗПК, а в случая са налице и двете.

Ето защо следва да се приеме, че процесният договор за потребителски кредит е недействителен.

При това положение, недължимо е вземането за възнаградителна лихва, поради недействителността на договора и на основание чл.23 от ЗПК. Следва да се посочи още, че дори договорът да бе действителен, това вземане би било погасено с тригодишната погасителна давност, считано от падежа на договора - 05.12.2017г., както и че не се установява по размер, тъй като съгласно погасителния план дължимата лихва е в много по-малък размер.

Не се дължи и лихва за забава върху главницата за посочения в исковата молба период. Поради недействителността на договора, вземането за връщане на главницата е без срок и за поставяне длъжника в забава е нужна покана.

Най-ранният момент, в който има доказателства за такава покана, е датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК. Ето защо претендираната преди това лихва за забава върху главницата е недължима, поради това, че забавата не е била настъпила.

Единствено дължимо остава вземането за главница, тъй като то съставлява чистата стойност на кредита, която подлежи на връщане на основание чл.23 от ЗПК. Доколкото вземането е погасено по давност, в случая е безпредметно да се обсъжда дали това вземане следва да се присъди или да се отхвърли, тъй като основанието му било различно от предявеното, а 4 именно – неоснователно обогатяване. С оглед недействителността на договора, вземането за връщане на дадената по нищожния договор сума в размер на 500 лв. се погасява с общата 5-годишна давност. Тази давност започва да тече от предаване на сумата от кредитора на длъжника, а не от падежа на недействителния договор. Установява се от договора, че страните са уговорили сумата по заема да се усвои по „Изи пей”. Ищецът твърди, а и се установява от разписката за извършено плащане, че сумата е предадена и поставена на разположение на ответника на 10.07.2017г. Считано от тази дата е започнала да тече погасителната давност за връщане на сумата, която е изтекла на 10.07.2022г. А кредиторът е подал заявлението чак на 02.12.2022г., след изтичане на давността. Вземането за главница, като погасено по давност, не се дължи. Това е още един довод за недължимост и на акцесорното вземане за обезщетение за забава, което, освен това, на собствено основание също би било погасено по давност частично.