Решение № 1892 от 22.04.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1892 гр. Пловдив, 22.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Мария М. Дългичева при участието на секретаря Габриела Пл. Йорданова като разгледа докладваното от Мария М. Дългичева Гражданско дело № 20255330116056 по описа за 2025 година

С исковата молба ищецът Н. Б. С. е предявил срещу „Аксес Файнанс“ АД иск с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК вр. чл. 21, ал.1 ЗПК, че клаузите на чл. 20, чл. 21, ал.4 и чл. 21, ал.5 от договора, са нищожни.

В исковата молба се излагат съображения, че на ****** г. между страните е сключен Договор за кредит „******“, по силата на който ищецът получил сумата в размер на 800 лева. Съобразно чл. 15, ал.1 от договора, ищецът се задължил в срок от пет дни от датата на активиране на предоставения платежен инструмент да предостави на банката обезпечение – банкова гаранция или поръчител – физическо лице, което следва да отговаря на множество изисквания на чл. 15, ал.1, т. 2 от договора. При неизпълнение на посоченото задължение, на основание чл. 20 от договора, ищецът дължал неустойка в размер на 10 % всеки месец от размера на усвоената и непогасена главница. Също така, съобразно чл. 21, ал.4 и ал. 5 от договора, при забава в плащанията на ищеца, същият дължал разходи по събиране на задълженията в размер на 2,50 лева за всеки ден до заплащане на вземането, а след настъпване на предсрочна изискуемост – еднократно такса в размер на 120,00 лева за компенсиране на разходите на кредитополучателя за дейността на лице/служител, което осъществявало дейността по събиране на вземането. От правна страна се излагат съображения, че нищожна се явява клаузата на чл. чл. 20 от договора за заплащане на неустойка, доколкото същата е неравноправна по см. на чл. 143, т. 5 от ЗЗП, заобикаля закона /чл. 33 ЗПК/ и противоречи на добрите нрави, предвид обстоятелството, че излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. По отношение на клаузите на чл. 21, ал. 4 и ал. 5 от договора се посочва, че същите са нищожни на основание чл. 10а, ал.2 ЗПК. Поради изложеното се предявяват исковите претенции. Претендират се 1 разноски в производството.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от ответника, с който се изразява становище за неоснователност на предявената искова претенция. Посочва се, че договорът по съществото си е револвиращ кредит, предоставен под формата на кредитен лимит, който не е вносков продукт. Признава се, че на ****** г. между страните е сключен договор за кредит „******“, по силата на който ответникът предоставил на ищеца сумата в размер на 800 лева под формата на разрешен кредитен лимит, който се усвоявал с платежна карта. Посочва се, че на ****** г. вземанията по договора били прехвърлени на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, за което ответницата била уведомена. Поради изложеното се възразява, че ответникът не се явява кредитор на ищеца и няма отношение към процесния договор. Поради изложеното се претендира, че предявените искове са недопустими и моли производството да бъде прекратено. При условията на евентуалност, ако съдът приеме, че предявените искове са допустими, то се изразява становище за тяхната неоснователност.

Признава се, че в чл. 20 от договора е уговорена клауза за заплащане на неустойка при непредставяне на обезпечение, но се посочва, че същата е избрана от ищеца по негово желание. Същата не била прекомерна и не противоречала на добрите нрави. Посочва се, че неустойката не следвало да се включва в разходите по кредита, които определят размера на ГПР, тъй като тя се дължала само при неизпълнение от страна на длъжника, т.е винаги е под условие. Възразява се срещу твърдението за нищожност на чл. 21, ал.4 и ал. 5 от договор.

Посочва се, че уговорените такси се дължали само и единствено при неизпълнение на задължения по договора. Същите били в размер, многократно по-нисък от реално извършените разходи, като същите са вследствие на поведението на ищеца. Поради изложеното се претендира исковата претенция да бъде отхвърлена като неоснователна.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа страна следното:

По делото е обявено за безспорно, а и от приобщените по делото доказателствени материали се изяснява, че на ****** г. между страните е сключен Договор за кредит „******“, по силата на който ищецът получил сумата в размер на 800 лева, както и че съобразно чл. 15, ал.1 от договора, ищецът се задължил в срок от пет дни от датата на активиране на предоставения платежен инструмент да предостави на банката обезпечение – банкова гаранция в размер на 1 219, 44 лв. лева или поръчител – физическо лице, което следва да отговаря на изискванията на чл. 15, ал.1, т. 2 от договора, че при неизпълнение на посоченото задължение, на основание чл. 20 от договора, ищецът дължал неустойка в размер на 10 % всеки месец от размера на усвоената главница, че съобразно чл. 21, ал.4 и ал.

5 от договора, при забава в плащанията на ищеца, същият дължал разходи по събиране на задълженията в размер на 2,50 лева за всеки ден до заплащане на вземането, а след настъпване на предсрочна изискуемост – еднократно такса в размер на 120,00 лева за компенсиране на разходите на кредитополучателя за дейността на лице/служител, което осъществявало дейността по събиране на вземането, както и че посочените неустойка и такси не са включени в ГПР.

2

По правните аспекти на спора:

Съдът намира, че клаузите от договора, установяващи, че длъжникът дължи неустойка (чл. 20, ал. 1 във вр. с чл. 15 от Договора) и разходи и такси за извънсъдебно събиране (чл. 21, ал. 4 и чл. 21, ал. 5), са нищожни и не пораждат права и задължения за страните по следните съображения:

Относно клаузата за неустойка:

Основното задължение на длъжника по договора за потребителски кредит е да върне предоставените му в заем парични средства, да заплати уговореното възнаграждение за ползването им и съответно реалните разходи по събирането на задължението, но с процесната неустойка възстановяване на тези вреди не се гарантира, поради което с неустойката не се осъществява обезщетителната й функция.

Липсва и обезпечителният елемент на неустойката, тъй като изначално не е ясно какви вреди на кредитора би покрила тази неустойка. В интерес на кредитора е да подсигури длъжник, който да бъде надежден и от когото да очаква точно изпълнение на договорните задължения, като проверката за кредитоспособността на потребителя следва да предхожда вземането на решението за отпускане на кредита, за което на кредитора са предоставени редица правомощия да изисква и събира информация (чл. 16 и сл. ЗПК) и едва след анализа й да прецени дали да предостави заемната сума.

Не може да се приеме, че изпълнява и санкционната функция, тъй като задължението на кредитополучателя отнасящо се до осигуряване на поръчители не е определено като предварително условие за сключване на договора, а регламентираните изисквания към поръчителите съдът преценява като утежнени и затрудняващи получаването на информация за тях, чието реално изпълнение е невъзможно в предвидения 3-дневен срок от падежа на незаплатената в срок вноска, като по този начин се нарушава и принципът за добросъвестност и равнопоставеност на страните. Това цели да създаде предпоставки за начисляване на неустойката, като във всяка от просрочените месечни вноски е включена и съответната неустойка от 10 % – т.е. води до оскъпяване на кредита. Нещо повече – размерът на установената неустойка от 10 % от незаплатения в срок усвоен кредитен лимит, която се начислява за всеки месец, многократно надвишава длъжимата възнаградителна лихва.

При достигане до този правен извод съдът съобрази постановките на т. 4 от ТР № 1/15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. ОСТК на ВКС.

Относно клаузите за разходи и такси за извънсъдебно събиране:

Доколкото договорът за потребителски кредит е сключен при действието на Закона за потребителския кредит, нормите му следва да бъдат съобразени служебно от съда и по специално императивното правило на чл. 33, ал. 1 и 2 от ЗПК. Цитираната норма в ал. 1 предвижда, че при забава на потребителя, кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата. Според ал. 2 на чл. 33 от ЗПК, когато потребителят забави дължимите от него плащания по кредита, обезщетението за забава не може да надвишава законната лихва. Съдът намира, че с твърденията за въведени с договора 3 клаузи за начисляване на неустойка за неизпълнение на задължение, разходи и такси за извънсъдебно събиране, при определени условия след настъпване на падеж на главните задължения, по същество се цели заобикаляне на ограничението на чл. 33 от ЗПК и въвеждане на допълнителни плащания, чиято дължимост de facto е изцяло свързана с хипотеза на забава на длъжника. С оглед изложеното съдът приема, че подобни клаузи противоречат на чл. 33 от ЗПК, тъй като преследват забранена от закона цел да се присъди още едно обезщетение за забава. Поради това те не пораждат права и задължения за страните.

По отношение на разноските:

Съобразно изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, то се поражда право на разноски в полза на ищеца. Доказателства за извършени такива са представени за заплатена държавна такса в размер на 50 лева /25, 56 евро/ по сметка на Районен съд Пловдив.

В рамките на настоящото производство, на ищеца са предоставени правни услуги от адв. Д. М., като съобразно Договор за правна защита и съдействие, е договорено възнаграждение при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 Закон за адвокатурата. По отношение на размера на хонорара, който следва да се определи в полза на адв. М., съдът счита за нужно да акцентира върху следното: съобразно изричните разяснения, дадени в Решение на СЕС от 23.11.2017г. по съединени дела C‑427/16 и C‑428/16 (постановено по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд), установените размери на минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Посочените постановки са доразвити с постановеното Решение по дело C‑ 438/ 22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.

4

С оглед посочените по-горе принципни съображения и като взе предвид липсата на фактическа сложност на делото и обстоятелството, че по настоящото производство е проведено едно открито съдебно заседание, в което са събрани единствено писмени доказателства, съдът счита, че на основание чл. 38, ал. 2 Закон за адвокатурата, в полза на адв. Николов следва да се определи възнаграждение в размер от 204, 52 евро /245, 42 евро с ДДС/.