Решение № 638 от 20.05.2026, Районен съд - Пазарджик

РЕШЕНИЕ

№ 638 гр. Пазарджик, 20.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, ХХІХ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ИВАНКА Н. ПЕНЧЕВА при участието на секретаря Мирослава Савова като разгледа докладваното от ИВАНКА Н. ПЕНЧЕВА Гражданско дело № 20255220104977 по описа за 2025 година

Предявени са обективно съединени искове с правно основание 124, ал. 1 ГПК от Б. Ф. С. против Сити Кеш ООД, ЕИК: 202531869 за установяване несъществуване на вземане на ответника спрямо ищцата по Заповед за изпълнение № 1407/02.08.2023 г. по ч. гр. д. №2810/2023 г. на РС – Пазарджик за сумите 574.17 лева главница, 16.91 лева договорна лихва, 43.67 лева мораторна лихва, 16.50 лева държавни такси и 33.00 лева юрисконсултско възнаграждение, присъдени със Заповед за изпълнение № 1407/02.08.2023 г. по ч. гр. д. №2810/2023 г. на Районен съд – Пазарджик по Договор за паричен заем №712670 от 28.07.2023 г., евентуално за сумите 507.83 лева главница, 16.91 лева договорна лихва, 43.67 лева мораторна лихва, 16.50 лева държавни такси и 33.00 лева юрисконсултско възнаграждение, поради нищожност на Договор за паричен заем №712670 от 28.07.2023 г.

Ищцата твърди, че е сключила с ответника Договор за паричен заем №712670 от 28.07.2023 г. за сумата в размер на 800 лева, която е следвало да се върне за 6 месеца, при 47.54% ГПР и 40.05% ГЛП. Общо дължимата сума, включваща главница и договорна лихва била 908.55 лева.

Излага, че съгласно чл. 11, ал. 1 от договора се предвиждало да заплати неустойка в размер на 549.45 лева, поради непредоставяне на някое от предвидените в чл. 5 от договора обезпечения. Същата следвало да се плати разсрочено, заедно с вноските по кредита и на падежа на вноските. С нея дължимата сума по кредита се увеличила до 1458 лева.

Поддържа, че в полза на ответника била издадена Заповед за изпълнение № 1407/02.08.2023 г. по ч. гр. д. № 2810/2023 г. на РС – Пазарджик за сумата 1 от 574.17 лева главница, 16.91 лева договорна лихва, 43.67 лева мораторна лихва, 16.50 лева държавни такси и 33.00 лева юрисконсултско възнаграждение по Договор за паричен заем №712670 от 28.07.2023 година. В заповедното производство съдът установил неравноправния характер на клаузите на чл.11 на договора за паричен заем и отхвърлил заявлението в частта за неустойка за непредоставяне на обезпечение.

Настоява, че съдът не се е произнесъл по недействителността на договора за кредит изцяло, тъй като уговорената неустойка в чл. 11 от договора представлявала скрито възнаграждение за ответника и следвало да бъде включена в размера на ГПР, което не било сторено. По този начин ГПР бил некоректно посочен и не отразявал действителния, което имало за последица нищожност изцяло на кредитната сделка. В този смисъл районният съд не изпълнил задълженията си да следи служебно за недействителността на договора, каквото задължение му се вменявало с чл. 7, ал. 3 от ГПК и Тълкувателно решение от 27.04.2022 г. по тълк. д. №1/2020.

Твърди, че не е подавала възражение срещу издадената заповед за изпълнение, поради която заповедта е влязла в сила

Счита, че това не я лишава от правен интерес да се позове на нищожността на договора за кредит, от който произтичат задължения за нея, след като съдът в заповедното производство не е обсъдил недействителността на договора в цялост.

Позовава се на практика на СЕС и на ВКС в тази насока.

Твърди, че заплатила сумата в размер на 733.66 лв. за погасяване на задължения по договора за кредит.

Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит бъде обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.

В този смисъл иска от съда да постанови решение, с което да признае за установено, че Б. Ф. С. не дължи на Сити Кеш ООД сумите 574.17 лева главница, 16.91 лева договорна лихва, 43.67 лева мораторна лихва, 16.50 лева държавни такси и 33.00 лева юрисконсултско възнаграждение, за които е издадена Заповед за изпълнение № 1407/02.08.2023 г. по ч гр. д. № 2810/2023 г. на Районен съд – Пазарджик по Договор за паричен заем №712670 от 28.07.2023 г., евентуално, че не дължи сумите 507.83 лева главница, 16.91 лева договорна лихва, 43.67 лева мораторна лихва, 16.50 лева държавни такси и 33.00 лева юрисконсултско възнаграждение.

Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът оспорва допустимостта и основателността на иска.

Счита предявения установителен иск за недопустим с доводи, че заповедта за изпълнение е влязла в сила, поради което възраженията, които са могли да бъдат релевирани в срока за възражение или по – късно в развилото 2 се исково производство за установяване на вземането, са преклудирани и за ищцата не е налице правен интерес да предяви настоящия иск.

Настоява производството по делото да бъде прекратено.

Евентуално оспорва основателността на иска с доводи, че неустоечната клауза не е част от същественото съдържание на договора и нищожността й не води до недействителност на договора за кредит.

Намира за неоснователни твърденията за нищожност на договора, поради невключване на размера на неустойката в ГПР.

Поддържа, че договорът за паричен заем бил сключен по предложение /искане/, направено от кредитополучателя, което означавало, че е имал възможност да влияе върху съдържанието на клаузите на договора. Същият се запознал с преддоговорната информация, попълнил въпросник за кандидатстване на кредит, въз основа на които били договорени клаузите от договора. Ищецата не била поставяна в положение на по-слаба страна от гледна точка на степента й на информираност и на възможностите, които й се предоставяли да преговаря. Принципът на добросъвестност, изискващ в договорните отношения да бъде осигурена защитата на всеки признат от нормите на правото интерес, не бил нарушен, тъй като в договора между страните били защитени правата и на двете страни.

Волята на страните в договора била изразена ясно и недвусмислено при сключване сделката. Договорът не бил сключен при първоначално възприети ОУ, а при индивидуални уговорки между страните. Не се установявало волята на страните при сключване на договора да е била различна от отразената в съставените писмени документи.

При сключването му били спазени изискванията на ЗПК, регламентирани в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 ЗПК и тези на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние /ЗПФУР/, по реда на който бил сключен.

Оспорва твърдението на нищожност на клаузата за неустойка, поради противоречие с добрите нрави и прекомерност.

Процесната неустойка била начислена вследствие на неизпълнение на поетите договорни задължения от страна на заемателя за предоставяне в срок на обезпечение - поръчител или банкова гаранция.

Не били налице предвидените в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСТК на ВКС хипотези, при които уговорената неустойка би била нищожна. Въпросът за накърняването на добрите нрави по отношение на уговорена неустойка следвало да бъде решен чрез комплексна преценка, включваща не само на съдържанието на договорната клауза, но и отчитаща други фактори, като свободата на договаряне, равнопоставеността между страните, функции на неустойката, както и възможността неизправният длъжник сам да ограничи размера на неизпълнението, за да не се превърне неустойката в средство за неоснователно обогатяване. Дори и се приемело, че 3 неустойката била прекомерна, то това не я правило a priori нищожна поради накърняване на добрите нрави, а следвало да се намали нейният размер.

Неправилни били съжденията, че към размера на договорната лихва следвало да се прибави и размера на неустойката, тъй като последната представлявала "скрита лихва". Основание за заплащането на определена сума за неустойка по договора било неизпълнението на задължението за предоставяне на обезпечение от страна на заемополучателя. Договорната лихва по същността си представлявала възнаграждението, което кредиторът получава от отпускането на кредита на потребителя. Възнаграждението не зависило от осъществяването на някакво условие, каквото е заплащането по неустоечната клауза. Неустойката не била възнаграждение, което кредиторът ще получи при усвояване на сумата по кредита от потребителя, а целяла да обезпечи вземането на кредитора при съблюдаване на икономическото състояние на длъжника.

Неправилни били твърденията за заобикаляне на разпоредбата на чл. 19 ал. 4 ЗПК, посредством предвиждане на неустоечно задължение, което в действителност се явявало допълнителна печалба от кредита. Доводите на ищцата за заобикаляне на закона противоречали на твърденията му за нищожност на неустойката поради противоречие с добрите нрави. За да е налице заобикаляне на закона, било необходимо правно недопустимият резултат да е постигнат с няколко действителни съглашения, т.е. заобикаляне на закона не би могло да бъде осъществено чрез невалидно съглашение, в каквато посока били изложените от ищцата твърдения.

В конкретния случай не били налице нито обективният, нито субективният елемент от фактическия състав на заобикаляне на закона. След като ищцата твърдяла, че неустоечното задължение е недействително на собствено основание, то същото не би могло да бъде част от валидно извършените сделки, чрез които да се постигане забранен от правото резултат.

С оглед на това то не би могло да бъде част от сключените между страните сделки, целящи заобикалянето на изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК. В допълнение твърдението, че целта за заобикаляне на закона е била известна единствено на кредитора по договора, но не и на ищцата, то липсва на субективния елемент от фактическия състав на заобикалянето на закона.

Неоснователни били твърденията, че са нарушени чл. 11, aл. 1, т. 9 и т.

10 ЗПК. В договора ясно се сочели взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите, с оглед което същият законосъобразно бил формиран по определения в приложение № 1 към ЗПК начин. В така посоченото приложение били посочени редът и начинът на изчисление на годишния процент на разходите по едно кредитно правоотношение, както и значимите компоненти на неговото формулиране.

При това положение следвало да се приеме, че в сключения договор за заем ясно и точно бил формулиран начинът на изчисление на годишния процент на разходите по кредитното правоотношение. За заемателя била налична изрична 4 и ясна информация относно начина на формиране на крайната цена на годишните разходи по кредита. Нормата на чл. 11, т. 10 ЗПК не предвиждала в договора за потребителски кредит изрично и изчерпателно да бъдат изброени всички разходи, включени в ГПР, а единствено да се посочат допусканията, използвани при изчисляване на ГПР.

Оспорва твърденията, изложени в исковата молба, че процесният договор за заем бил нищожен, поради наличие на неравноправни клаузи в неговото съдържание, тъй като всички договорни клаузи били индивидуално уговорени.

Неправилно било твърдението, че в размера на ГПР следва да бъде включен и размерът на уговорената в чл. 11 от договора неустойка за неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение. Това противоречило пряко на разпоредбата 19, ал. 3, т. 1 ЗПК, съгласно която при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се включвали разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит. Обезщетението по дефиниция не попадало в общите разходи и не можело да се взема предвид при изчисляване на ГПР. Следователно, неустойката не влизала в посочения размер на ГПР и не можела да се приравнява на възнаградителна лихва, тъй като по смисъла на уговореното между страните, тя нямала такава функция.

Не била прилагана заблуждаваща търговска практика, водеща до неравнопоставеност на уговорката за ГПР. Оплакването за наличието на нелоялна търговска практика, поради прилагане на ГПР, различен от посочения в договора било несъстоятелно. В договора за кредит ясно били посочени параметрите на главницата възнаградителната лихва, както и размерът на дължимата неустойка, в случай че потребител не предоставя исканото обезпечение. В ГПР размерът на неустойката не бил включен, тъй като чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК не предвиждал включването му към него. При сключването на договора потребителят е могъл да направи преценка за икономическите последици от сключения договор. Не била налице никаква подвеждаща информация, която може да въведе в заблуждение да повлияе на решенията дали да сключи или не процесния договор.