Решение № 5352 от 19.08.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5352 гр. София, 19.08.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично заседание на девети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Любомир Василев

Членове:

Ваня Н. Иванова

Диана Василева при участието на секретаря Донка М. Шулева като разгледа докладваното от Ваня Н. Иванова Въззивно гражданско дело № 20241100504380 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 1052 от 18.01.2024 г., постановено по гр. д. № 18964/2023 г., Софийският районен съд е осъдил „Ай Ти Еф Груп” АД да заплати на „ТЕСДО” ООД на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, сумата 586,23 лв., която представлява част от вземане в общ размер 828,40 лв., представляваща заплатена без основание сума от Т.Г.С. в полза на „Ай Ти Еф Груп” АД по сключен договор за потребителски кредит № 290462 от 05.02.2020 г. между „Ай Ти Еф Груп” АД, в качеството му на кредитодател, и Т.Г.С., в качеството му на кредитополучател, което вземане е прехвърлено на „ТЕСДО” ООД по силата на договор за цесия от 07.01.2022 г., сключен между Т.Г.С., в качеството му на цедент, и „Тесдо” ООД, в качеството му на цесионер, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 25.07.2022 г., до окончателното изплащане на сумата.

Ответникът „Ай Ти Еф Груп” АД е осъден да заплати в полза на „ТЕСДО” ЕООД разноски в размер на 400 лв.

С определение № 8947/27.02.2024 г., постановено по реда на чл. 248 от ГПК, е отхвърлена молбата на „ТЕСДО” ЕООД за изменение на решението в частта му за разноските.

Решението е обжалвано от ответника „Ай Ти Еф Груп” АД като неправилно, с искане същото да бъде отменено и постановено друго, с което се отхвърлят предявените искове.

1

Излага се възражение, че ищецът не е доказал материалноправната си легитимация като титуляр на предявените вземания. Поддържа се в тази връзка, че от представения договор за вземания от финансови институции ат 07.01.2022 г. не се установява, че на ищеца са прехвърлени вземанията, предмет на настоящото производство. Изтъква се, че предмет на цесия могат да бъдат само съществуващи вземания, а не бъдещи такива, като определеността, респ. определяемостта на съдържанието на престацията, е изискване за действителност на цесията. В приложения договор за вземания от финансови институции била посочена само стойността на вземането, което се прехвърля, с уточнението, че същото е платено без основание по конкретен договор за кредит. Въззивникът счита, че посочването, че се прехвърлят вземания, „представляващи платени без основание суми”, съвсем не е еднозначно. Не ставало ясно кои са вземанията, които преминават в патримониума на цесионера „ТЕСДО” ЕООД и от какви юридически факти произтичат. Не ставало ясно дали се прехвърля недължимо платена главница, недължимо платена договорна лихва, недължимо платена такса или недължимо платени неустойки, т.е. липсвало посочено конкретно основание, което да обуслови извод, че с договорите за цесия се прехвърлят именно сумите, платени в погашение на задължения за лихви, неустойки, такси и други.

Липсата на индивидуализация на вземането, предмет на цесията, накърнявало правата на длъжника по прехвърляното вземане, тъй като за него не ставало еднозначно ясно какво дължи, в какъв размер и от кой момент е настъпила изискуемостта на претендираното вземане. Това опорочавало и направеното уведомление за цесията от цесионера. Поддържа се, че действителността на договорите за цесия следва да бъде преценявана и изследвана към момента на тяхното сключване, а не към последващ момент. При липсата на ясни източник, основание и размер на т.нар. „вземания” по договорите за цесия, същите се явявали нищожни към датата на сключването им и не са породили правно действие, съответно – ищцовото дружество не притежавало материалноправна легитимация за определени притезания към ответника.

С писмения си отговор въззиваемата страна „ТЕСДО” ЕООД оспорва въззивната жалба.

Подадена е частна жалба от ищеца „ТЕСДО” ЕООД срещу определението на първоинстанционния съд, с което е отхвърлена молбата му за изменение на решението в частта за разноските. В жалбата се излага оплакване, че предвид уважаването на иска, съдът е следвало с решението си да присъди на ищеца юрисконсултско възнаграждение, каквото искане ищецът е направил, поради което незаконосъобразно съдът е отхвърлил молбата му по чл. 248 от ГПК за изменение на решението в частта за разноските. Жалбоподателят иска обжалваното определение да бъде отменено и в негова полза да се присъди юрисконсултско възнаграждение съгласно чл. 25, ал.1 от Наредбата за заплащането на правната помощ.

Ответникът по частната жалба „Ай Ти Еф Груп” АД оспорва жалбата.

За да се произнесе, въззивният съд взе предвид следното:

Производството по гр.д. № 18964/2023 г. на Софийски районен съд е образувано въз основа на определение № 12095/30.03.2023 г. по гр.д. № 39848/2022 г. на СРС, с което на 2 основание чл. 210, ал. 2 от ГПК е разделено производството по предявените от „ТЕСДО” ЕООД срещу „Ай Ти Еф Груп” АД общо 11 кумулативно съединени искове с правно основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД за осъждане на ответника да му заплати суми, предадени без основание, вземанията по които са прехвърлени с посочени договори за цесия, като е постановено да се образуват отделни производства по исковете за сумите, предадени без основание по всяко от отделните правоотношения.

Настоящото гр.д. № 18964/23 г. на СРС е образувано след отделяне на материалите по горепосоченото дело и същото има за предмет предявен от „ТЕСДО” ЕООД иск за осъждане на „Ай Ти Еф Груп” АД да му заплати сумата 500 лв., представляваща частична претенция от сумата 828,40 лв., представляваща платена без основание сума от Т.Г.С., което вземане е прехвърлено на ответника съгласно договор за вземания от финансови институции от 07.01.2022 г.

В исковата молба ищецът „ТЕСДО” ЕООД твърди, че на 07.01.2022 г. сключил с Т.Г.С. договор за цесия, наименуван „договор за вземания от финансови институции”, с който последният, в качеството си на кредитор, му прехвърлил вземанията си от „Ай Ти Еф Груп” АД в общ размер 828,40 лв., представляващи платени без основание суми във връзка с договор за кредит № 290462 от 05.02.2020 г., сключен между „Ай Ти Еф Груп” АД и кредитора. Ищецът уведомил ответното дружество за извършената цесия, за което бил надлежно упълномощен от цедента. Твърди се, че по сключения между ответника и цедента Т.Г.С. договор за потребителски кредит последният погасил изцяло всички суми по договора, включително уговорената неустойка за непредоставяне на обезпечение и таксите за събиране на кредита. Така заплатените суми били предадени на ответника без основание, тъй като договорът за кредит бил нищожен на основание чл. 11, ал.1, т. 10, вр. чл. 22 от ЗПК, чл. 19, ал. 4 от ЗПК, чл. 10, ал. 1, вр. чл. 22 от ЗПК и чл. 147 от ЗЗП, чл. 11, т. 9, вр. чл. 22 от ЗПК, чл. 146, ал.1, вр. чл. 143, ал. 1 и вр. ал. 2, т. 19 от ЗЗП, и чл. 19, ал. 5 от ЗПК.

Ответникът е подал писмен отговор, с който оспорва иска. На първо място излага възражение за нищожност на представения договор за цесия – „договор за вземания от финансови институции” от 07.01.2022 г., на основание чл. 26, ал. 2, пр. 2 от ЗЗД – поради липса на съгласие, евентуално на основание чл. 26, ал. 2, пр. 1 от ЗЗД – поради невъзможен предмет /липса на предмет/. Изтъква, че вземането не е индивидуализирано по основание – не ставало ясно кои са вземанията, които преминават в патримониума на цесионера, и от какви юридически факти произтичат. Сочи, че дори и да се приеме, че договорът за цесия не е нищожен поради липса на съгласие, съответно поради невъзможен предмет, същият не е породил транслативно действие по отношение на ответника, тъй като в уведомлението до него прехвърлените вземания не са надлежно индивидуализирани. На следващо място, ответникът оспорва наведените от ищеца доводи за нищожност на договора за кредит.

Поддържа, че договорът за кредит е сключен изцяло в съответствие с изискванията на ЗПК и ЗЗП. Прави и възражение за погасяване на претендираните вземания по давност.

С протоколно определение от 06.12.2023 г. въз основа на подадена от ищеца молба е допуснато изменение на размера на предявения иск, като същият се счита предявен за 3 сумата 586,23 лв. - частичен иск от общия размер от 828,40 лв.

След преценка на събраните по делото доказателства във връзка с доводите на страните, въззивният съд намира следното от фактическа и правна страна:

Обжалваното решение е валидно и допустимо.

Първоинстанционният съд се е произнесъл по допустим иск с правна квалификация чл. 55, ал.1, предл. 1, вр. чл. 99 от ЗЗД. Тази правна квалификация на предявената претенция се извежда от твърденията в исковата молба, че цедентът е предал на ответника исковата сума без наличието на правно основание за това и заявения петитум за връщане на тази сума.

По делото е безспорно установено, че между ищеца Т.Г.С. и ответника „Ай Ти Еф Груп” АД е бил сключен договор за потребителски кредит № 290462 от 05.02.2020 г., по силата на който на ищеца е предоставен паричен заем в размер на 1200 лв. със срок на погасяване 02.10.2020 г., при 16 бр. равни погасителни вноски, всяка от които в размер на 85,96 лв., като общата дължима сума е в размер на 2089,60 лв. В договора е предвидено задължение на кредитополучателя да учреди обезпечение – поръчителство на две физически лица или банкова гаранция в размер на 1375,36 лв. Предвидено е, че ако кредитополучателят не осигури и не предостави в срок обезпечение по кредита, той дължи на кредитодателя неустойка за всеки календарен ден, за който не е предоставил обезпечение, размерът на която неустойка е посочен в погасителния план, като неустойката се начислява и се заплаща от кредитополучателя заедно със съответната погасителна вноска.

Установено е от заключението на ССчЕ, че кредитополучателят Т.Г.С. е извършил плащания по посочения договор за кредит в периода от 20.01.2020 г. до 21.10.2021 г. в общ размер 2089,60 лв., с което са погасени: главница от 1200 лв., възнаградителна лихва от 175,36 лв., неустойка за непредоставяне на обезпечение от 586,23 лв. и законна лихва от 03.10.2020 г. до 21.10.2021 г. от 128,01 лв. Следователно, ответникът е погасил изцяло дължимите съгласно погасителния план суми по кредита.

Първоинстанционният съд е приел, че договорът за кредит е недействителен на основание чл. 22 от ЗПК поради неспазване на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК невключване на предвидената неустойка за непредоставяне на обезпечение в размера на ГПР. С оглед на това и съобразно разпоредбата на чл. 23 от ЗПК е приел, че ответникът е заплатил без основание сума, надхвърляща чистия стойност на отпуснатия кредит, включваща заплатената неустойка, възнаградителна лихва и законна лихва, и в полза на кредитополучателя Т.Г.С. е възникнало вземане за претендираната с исковата молба сума от 586,23 лв. Съдът е приел, че вземането на Т.Г.С. срещу „Ай Ти Еф Груп” АД е прехвърлено на ищеца „ТЕСДО” ЕООД с действителен договор за цесия от 07.01.2022 г., който е породил транслативно действие между страните.

Възражения срещу изводите на първоинстанционния съд за недействителността на договора за кредит не са въведени от въззивника. Единственото въведено във въззивната жалба оплакване е относно действителността на цесията, на която ищецът основава 4 материалноправната си легитимация като носител на процесното вземане. Въззивникът поддържа, че представеният по делото „договор за вземания от финансови институции” от 07.01.2022 г. е нищожен поради липса на предмет, тъй като в него не било индивидуализирано прехвърленото вземане. Това възражение е неоснователно.

С договор за вземания от финансови институции от 07.01.2022 г. са прехвърлени надлежно на ищеца „ТЕСДО“ ЕООД вземанията на Т.Г.С. срещу „Ай Ти Еф Груп“ АД за връщане на дължимо платени суми по сключения между тях договор за кредит. В договора за вземания от финансови институции изрично е посочено, че прехвърлените вземания на Т.С. имат за основание връщане на платена без основание суми във връзка с конкретен договор за кредит № 290462/05.02.2020 г., сключен с „Ай Ти Еф Груп“ АД и Т.С., т.е. прехвърлените вземания произтичат от извъндоговорно основание - неоснователно обогатяване. Посочването на страните, основанието на вземането и неговия размер, е достатъчно за индивидуализация на предмета на цесията. В отговор на възражението на въззивника, че предмет на цесията не могат да бъдат бъдещи вземания, следва да се посочи, че процесните вземания за платени без основание суми не са бъдещи вземания, тъй като те са възникнали от момента на извършеното без основание плащане. От друга страна бъдещи вземания също могат да бъдат предмет на цесия, стига съдържанието им да е определено или определяемо към момента на сключване на цесията.