Определение № 1612 от 17.06.2024, Върховен касационен съд
- Съд
- Върховен касационен съд
- Дело
- Касационно търговско дело 49/2024
- Вид
- Определение № 1612
- Подписан
- 17.06.2024
- В сила
- 17.06.2024
- Състав
- Ирина Петрова, Мария Бойчева, Десислава Добрева
Цитирани разпоредби
- чл. 269 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 280, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 280, ал. 1, т. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл.280, ал. 2, предл. 2 и 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл.280, ал. 2, предл. 2 и 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 280, ал. 3, т. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 281, т. 3, предл. 1 и 2 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 281, т. 3, предл. 1 и 2 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 281, ал. 3, предл. 1 и 2 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 283 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 284, ал. 3, т. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 288 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 290 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 290, ал. 2 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 415, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 417 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 26, ал. 1, предл. 3 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 309 · Търговски закон
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1612 гр. София, 17.06.2024 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТО 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на седемнадесети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател: Ирина Петрова
Членове:
Десислава Добрева
Мария Бойчева като разгледа докладваното от Мария Бойчева Касационно търговско дело № 20248002900049 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца “НОВО ФИНАНС” ООД, ЕИК 203806803, против решение № 219/29.06.2023 г. по в. т.д. № 100/2023 г. по описа на Апелативен съд – Варна, потвърждаващо решение № 460/19.10.2022 г. по т.д. № 575/2021 г. на Окръжен съд – Варна в частта за отхвърляне на предявените от ищеца против ответника ЕТ “ДОМ – И. Р. ”, ЕИК 103078165, положителни установителни искове с правно основание чл.
422, ал. 1 вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК за сумата от 80 033,33 лева, представляваща наказателна лихва за забава в размер на 5% на месец, съгласно чл. 2.6. и чл.
2.8. от договор за заем № 331-ВН-21.12.2018г., считано от датата на настъпване на забавата - 21.01.2020 г., до 23.11.2020 г., и за сумата от 1 633,33 лева, представляваща наказателна лихва за забава в размер на 5% на месец, съгласно чл. 2.6. и чл. 2.8. от договор за заем № 327-ВН-20.12.2018 г., считано от датата на настъпване на забавата - 21.01.2020 г., до 23.11.2020 г.
С касационната жалба са въведени оплаквания за неправилност на въззивното решение в обжалваната част поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл. 281, т. 3, предл. 1 и 2 ГПК. Счита се, че въззивната инстанция е постановила обжалвания акт, без да обсъди всички обстоятелства по делото и без да извърши преценка на правнорелевантните факти. Сочи се, че доколкото двата договора за кредит са сключени между търговци, в отношенията между страните следва да намерят приложение правилата за търговските сделки – чл. 309 ТЗ, съгласно който неустойката (в 1 случая наказателната лихва при забава) не може да се намалява поради прекомерност. Обосновава се, че предвидената в двата договора неустойка отговаря на основните си функции – обезпечителна, обезщетителна и санкционна, поради което не е нищожна поради противоречие на добрите нрави. Акцентира се, че размерът на наказателната лихва е голям, но това произтича единствено от значителната продължителност на периода на забава на длъжника за изпълнение на паричното задължение (10 месеца) и неговия размер, а не от необосновано висока надбавка, която е в размер на 5%. Добавя се, че съдът следва да вземе предвид, че ищцовото дружество е финансова институция и е могло да разполага със средствата от 200 000 лева, отпуснати на ответника, като предварително е разчело тяхното предназначение, изчислявайки постъпленията и срока на същите. Излагат се доводи, че от неизпълнението на заемополучателя произтичат вреди за ищцовото дружество, които именно подлежат на обезщетяване с уговорената наказателна лихва от 5%, като същата обезпечава изпълнението на възникналите облигационни отношения и санкционира ответника с оглед неизправното му поведение.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът релевира доводи за допускане на въззивното решение до касация на основание чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и съответно т. 3 ГПК, като са поставени следните въпроси:
1 . “Длъжен ли е въззивният съд при постановяване на съдебното решение да обсъди самостоятелно всички твърдения, възражения и доводи на страните, длъжен ли е да изследва кои са правнорелевантните за спора факти, да направи самостоятелна всеобхватна и задълбочена преценка на събрания по делото доказателствен материал и необходимо ли е да обоснове подробно доказателствените и правните си изводи?”.
По този въпрос се сочи, че е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие на въззивното решение със задължителната практика на ВКС – Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и Тълкувателно решение № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, както и константната такава, намерила израз в решение по гр.д.№ 5488/2013 г., IV г.о., решение по гр.д.№ 1332/2010 г., I г.о., решение по гр.д.№ 6396/2014 г., I г.о., решение по т.д.№ 1740/2014 г., I т.о., решение по т.д. № 2220/2015г., II т.о., решение по т.д.№ 1106/2010г., II т.о. и решение по т.д.№ 3768/2014г., II т.о.
2 . “Допустимо ли е събирането на доказателства за установяване на прекомерност на неустойката или тази преценка може да бъде направена от съда само въз основа на посочения в договора за заем размер на неустойката?”.
По втория въпрос се твърди, че въззивното решение е постановено в противоречие със задължителните постановки на т. 3 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, както и практиката на ВКС - решение № 223/19.04.2016 г. по т.д. 3633/2014 г. на ВКС, I т.о., решение № 88/22.06.2010 г. по т. д. № 911/2009 г. на ВКС, I т.о., решение № 12/21.03.2011 2 г. по т.д. № 1056/2009 г. на ВКС, I т.о., и решение № 958/07.12.2004 г. по т. д.
№ 5/2004 г. на ВКС, ТК, II отд.
3. “Към кой момент трябва да се направи преценката дали неустойката е прекомерно голяма, като критерий за нищожността поради противоречие с добрите нрави - към момента на сключване на договора или към момента на възникване на правото на неустойка (т.е. към момента на неизпълнението или към друг момент?”.
По третия въпрос се застъпва отклонение на даденото от въззивния състав разрешение с възприетото в решение № 140/20.03.2006 г. по т.д. № 408/2005 г. на ВКС, решение № 218/27.03.2007 г. по т.д. № 750/2006 г. на ВКС, I т.о., решение № 418/10.05.2007 г. по т.д. № 88/2007 г. на ВКС, II т.о. и решение № 4/25.02.2009 г. по т.д. № 395/2008 г. на ВКС, ТК, I т.о.
4. “При преценката за валидността на неустоечна клауза от гледна точка на накърняване на добрите нрави съдът ограничава ли се до изследване само на договорната клауза или извършва цялостна преценка и на съпътстващи фактори, като всички представени (заявени и установени) по делото отношения между страните, равнопоставеността на страните, насрещните престации и др.?”.
5. “Дължи ли съдът произнасяне по нищожността на неустоечна клауза между търговци, в случая, че не е сезиран с такова искане?”.
6. “Следва ли въззивният съд да излиза извън рамките на търсената от ответника защита?”.
По четвъртия, петия и шестия въпрос се поддържа, че е налице противоречие със задължителната практика на ВКС - т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС (основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК).
Страната не излага аргументи относно посочените допълнителни предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК за допуск до касация.
Искането за допускане на касационно обжалване се основава и на чл.280, ал. 2, предл. 2 и 3 ГПК поради вероятна недопустимост и съответно поради очевидна неправилност на обжалваното решение.
Ответникът по касация ЕТ “ДОМ – И. Р. ” възразява по основателността на искането за достъп до касационен контрол и оспорва подадената жалба като неоснователна.
Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, след като обсъди доводи на страните и прецени данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 288 ГПК, намира следното:
Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК от обхвата на касационен контрол са изключени решенията по въззивни дела с цена на иска до 5 000 лева – за граждански дела и до 20 000 лева – за търговски дела, с 3 изключение на решенията по искове за собственост и други вещни права върху недвижими имоти и по съединените с тях искове, които имат обуславящо значение за иска за собственост. В случая и цената на главния иск по договора за заем № 327-ВН-20.12.2018 г. от 20.12.2018 г. от 4 000 лева, съответно акцесорния такъв от 1 633,33 лева, представляваща наказателна лихва (предмет на касационната жалба), е под законоустановения праг от 20 000 лева за граждански дела, съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. 2 ГПК. Поради това настоящият състав намира, че подадената касационна жалба против въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение касателно наказателната лихва по чл. 2.6. от горепосочения договор за заем, се явява недопустима и следва да бъде оставена без разглеждане.
В останалата част касационната жалба е допустима.
В случая въззивният съд е приел, че първоинстанционният съд е бил сезиран с предявен от “НОВО ФИНАНС” ООД срещу ЕТ “ДОМ – И. Р.” иск с правно основание чл. 422, ал. 1 вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК за установяване съществуване на вземания, за които е издадена заповед № 260 147/12.01.2021 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК по ч.гр.д. № 264/2021 г. на ВРС, а именно:
- по Договор за заем № 331-ВН-21.12.2018 г. от 21.12.2018 г. сумата от 196 000 лева, представляващи непогасена главница, ведно със законната лихва върху същата, считано от датата на подаване на заявлението 11.01.2021 г., до окончателното изплащане на задължението; 46 005,56 лева възнаградителна лихва в размер на 25% на годишна база, съгласно текстовете на чл. 2.2., б."ж" от горепосочения договор за заем, изчислени върху главницата от 196 000 лева за периода от 21.12.2019 г. до 23.11.2020 г.; 80 033,33 лева - договорна наказателна лихва за забава в размер на 5% на месечна основа, съгласно чл. 2.6. и чл. 2.8. от горецитирания договор, считано от датата на настъпване на забавата 21.01.2020 г. до 23.11.2020 г.; 117 600 лева - договорна неустойка в размер на 60% от заемната сума по чл. 2.7. от договора; 2 504,44 лева, представляващи законна лихва по договора върху главницата от 196 000 лева, считано от 23.11.2020 г. до датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК - 11.01.2021 г.;
- по договор за заем № 327-ВН-20.12.2018 г. от 20.12.2018 г. сумата от 4 000 лева, представляващи непогасена главница, ведно със законната лихва върху същата, считано от датата на подаване на заявлението - 11.01.2021 г. до окончателното изплащане на задължението; 938,89 лева, представляващи възнаградителна лихва в размер на 25% на годишна база, съгласно текстовете на чл. 2.2., б."ж" от договора за заем, изчислени върху главницата от 4 000 лева за периода от 21.12.2019 г. до 23.11.2020 г.; 1633,33 лева, представляваща договорна наказателна лихва за забава в размер на 5% на месечна основа, съгласно чл. 2.6. и чл. 2.8. от договора, считано от датата на 4 настъпване на забавата - 21.01.2020 г. до 23.11.2020 г.; 2 400 лева, представляваща договорна неустойка в размер на 60% от заемната сума по чл.
2.7. от горепосочения договор; 51,11 лева, представляваща законна лихва по договора върху главницата от 4 000 лева, считано от 23.11.2020 г. до датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК - 11.01.2021 г.
Апелативният съд е съобразил, че не се спори, а и от събраните по делото доказателства се установява, че по силата на процесните договори между ищеца “НОВО ФИНАНС” ООД и ответника ЕТ “ДОМ – И. Р. ” са възникнали облигационни правоотношения, съгласно които ищецът е предоставил на ответника уговорените заемни суми, като последният не е изпълнил задълженията си за връщането им. Единственото плащане на задължение от длъжника е било за предвидената гаранционна сума по всеки от договорите. Посочил е, че е настъпила предсрочна изискуемост на заемите, като уведомленията за това са надлежно връчени лично на ответника.
Отбелязано е, че спорните въпроси по делото, по които следва да се произнесе апелативния съд, са относно качеството на “потребител” на едноличния търговец, респ. нищожността на процесните договори, както и касателно дължимостта на възнаградителната, законната и наказателна лихва по двата договора. Въззивният съд е намерил за неприложима потребителската защита, тъй като искът има за предмет спорно правоотношение, породено от два договора за заем, сключени между търговци, т.е. в случая е налице търговска сделка по смисъла на чл. 286, ал.1 вр. с ал. 3 ТЗ, а презумпцията по ал. 3 не е оборена от въззивника ответник. Преценил е, че размерът на възнаградителната лихва в двата идентични по съдържание договора за заем е ясно и точно уговорен в чл.2.2, т. и т. 2, като са налице и погасителни планове, в които същата е отразена, поради което липсва основание сочените договорни клаузи да се приемат за нищожни. Приел е, че е дължима договорната лихва в изчисления от вещото лице размер – 45 161,63 лева и 924,96 лева.
Разпечатката съдържа 37 от 72 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/53f1f734-452a-41aa-a0af-75509e8f6bdc