Определение № 437 от 28.02.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 437 гр. София, 26.02.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

5-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на осми февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Росица Божилова

Членове:

Ивайло Младенов

Анна Ненова като разгледа докладваното от Росица Божилова Касационно търговско дело № 20238002900911 по описа за 2023 година и за да се произнесе, съобрази следното :

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на И. Х. Д., против решение № 79/24.02.2023 г. по гр.д.№ 873/2022г. на Плевенски окръжен съд, в частта му с която е потвърдено решение № 1533/19.10.2022 г. по гр.д.№ 1714/2022 г. на Районен съд Плевен, с което е уважен предявеният от „Първа инвестиционна банка„ АД , по реда на чл.422, ал.1 ГПК, иск за установяване вземане от главница, по сключен с И. Д. договор за кредит

№ 025-LDR006224/19.01.2016 г. , в размер на 11 418,79 лева, ведно със законната лихва върху същата от 21.09.2021 г. до окончателното й погасяване , к а к т о и в частта, с която, след отмяна на първоинстанционното решение са уважени обективно съединените искове на банката, за установяване вземания от ответницата , съответно : в размер на 1 642,10 лева – възнаградителна лихва за периода 15.05.2019г. – 07.09.2021г.; 16,63 лева – договорна лихва за периода 13.03.2020г. – 13.05.2020г.; 41,24 лева – законна лихва за периода 08.09.2021г.-20.09.2021г. и 24 лева – разноски за връчена покана за изпълнение , на основание издадената заповед за изпълнение по чл.417 ГПК.

Касаторът оспорва правилността на въззивното решение, като постановено при съществени процесуални нарушения – формално осъществен контрол върху правилността на първоинстанционното решение, без задълбочен собствен анализ на доказателствата и възраженията на ответницата досежно следните, обосновали решаващите изводи на съда факти, неправилно отчетени като доказани : 1/ надлежно предявена на И. Д. предсрочна изискуемост на кредита - доколкото известието на кредитора, връчено чрез ЧСИ, при условията на чл. 46, ал. 4 ГПК , е получено от сестра на ответницата, за която същата оспорва да е от кръга на домашните й , а пребивавала инцидентно на адреса ; 2/ реално усвоена сума по кредита, 1 предвид липсата на първични документи, носещи подписа на ответницата, с които същата да е наредила с постъпилата по разплащателната й сметка сума по кредита да бъдат погасени задължения към трети лица . Касаторът счита, че заключението на ССЕ, основано на счетоводните записвания на кредитодателя, само по себе си е недостатъчно доказателство за погасени от сумата по кредита задължения към трети лица и че съдът неправилно е разпределил доказателствената тежест, вменявайки на ответницата задължението да докаже противното. В нарушение на задълженията си въззивният съд не е обсъдил възраженията на ответницата, че договорът за кредит е нищожен , поради : 1/ неяснота на предмета му, визирайки обстоятелството, че като сключен „ за погасяване на съществуващи задължения „ / чл.1 /, в същия е следвало изрично да се конкретизират тези задължения / по вид, размер, кредитор /, тъй като това би помогнало на потребителя да прецени има ли нужда от изтеглянето му изобщо; 2/ нищожност на клаузите на чл.4 и чл.5, предоставящи право на банката да променя едностранно лихвения процент на възнаградителната лихва и годишния процент разходи /ГПР/, както и начина на формирането на ГПР.

Неправилно въззивният съд е приел, че клаузата относно ГПР не е нищожна, като неравноправна, съответно договорът за кредит не е нищожен на това основание – чл. 22 вр. с чл. 11, ал.1 ,т.9 от Закон за потребителския кредит / ЗПК / , в редакцията му към датата на сключване на договора / последно изм. обн. ДВ, бр.57 от 28.07.2015 г. / , тъй като в т.5 от договора , б.“б“ от Общите условия и в погасителния план били посочени всички допускания, образуващи ГПР, в размер от 9,23 %. Договорната клауза визирала единствено конкретния размер на ГПР, а б.“б“ от Общите условия, според касатора, възпроизвежда буквално текста на чл.19 ЗПК, без посочване на конкретните допускания , нито формулата за формирането на ГПР. Яснота относно същите е неизводима и от съдържанието на погасителния план. В този смисъл, страната намира извода на въззивния съд ,за действителност на клаузата за ГПР, напълно необоснован, тъй като неяснотата на формирането изправя потребителя пред невъзможност да прецени какви по размер разходи по обслужването на кредита ще понесе за в бъдеще. По същество, страната твърди, че всички клаузи, касаещи дължими лихви, такси, комисиони и пр. са нищожни, като неравноправни, тъй като са неясно формулирани, прехвърлят стопанския риск изцяло върху потребителя и водят до значителна неравнопоставеност между страните. Изрично сочи, като такава , клаузата потребителят да получава трудовото си възнаграждение по сметка в банката, като в противен случай се завишава договорната лихва, както и целите раздели 11 и 12 от Общите условия, уреждащи правото на банката, без съдебна намеса, да погаси изискуеми вземания от кредитополучателя , чрез средствата му по всички сметки, открити в същата.

Ответната страна - „ПИБ„АД - оспорва допустимостта на касационната жалба, на основание чл. 280, ал. 3, т.1, пр. второ ГПК, в евентуалност – основателността й, като излага съображения по съществото на спора, подкрепяйки изводите на въззивния съд. Акцентира на индивидуално договорени с ответницата клаузи по договора за потребителски кредит.

2

Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт по иска, с предмет установяване дължимата главница по кредита, на основание чл. 280, ал.3, т.1, пр. първо вр. с чл.113 ГПК.

За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, в обхвата на касационните доводи за неправилност, настоящият състав съобрази следното:

Ищецът „ ПИБ„ АД основава претенциите си срещу И. Д. на договор за банков кредит № 025-LD-R006224/19.01.2016 г., по силата на който банката е предоставила на ответницата кредит, в размер на 15 000 лева, по разплащателна сметка на същата, посочена в чл. 1 от договора, „за погасяване на съществуващи задължения“. За периода на отпускане на кредита е договорена годишна възнаградителна лихва от 8,7%. За остатъка до крайния срок за погасяване на кредита – 15.01.2026 г. – е договорена възнаградителна лихва, формираща се от „референтен лихвен процент“, по смисъла на ОУ към договорите за кредит на физически лица – лихвен процент на спестяванията на банката в лева /СЛП/, за който е изработена Методика, съставляваща неразделна част от договора / чл.4.7/ и твърда надбавка от 6,79 пункта. Едностранното му изменение, в срока на отпускане на кредита , е договорено само в хипотезите на чл. 4.2, 4.3 и 4.4 от договора / чл.4.5 от същия /, в относимост към поетото от кредитополучателя задължение да получава трудовото си възнаграждение по сметка в банката, съответно - при прекратяване на трудовото му правоотношение или отказ от посоченото условие, които хипотези не намират приложение в настоящия спор. Съгласно чл. 5, към датата на сключване на договора ГПР е в размер от 9,23 %, като е посочена общата дължима от кредитополучателя сума - 22 635,10 лева. В Общите условия за кредити на физически лица – Раздел І „Определения“, б.“б“, е посочено, че ГПР „изразява общите разходи по кредита за кредитополучателя, включващи всички разходи по кредита / лихви, такси, комисионни и други разходи, съгласно ЗПК, които кредитополучателят следва да заплати, изразени като годишен процент от общия размер на кредита„ /. Съгласно чл. 10, неизвършени в срок плащания, при недостиг на авоар по разплащателната сметка на кредитополучателя, се отнасят в просрочие и за тях се начислява лихва, в размер на лихвения процент по чл.

4.1, плюс наказателна надбавка в размер на законната лихва, считано от деня, следващ датата на падежа на съответната вноска. При наличие на просрочени плащания банката може да обяви кредита за предсрочно изискуем. Банката се е позовала на предсрочна изискуемост на кредита към 20.09.2021 г., като претендира главница, в размер на 11 418,79 лева, възнаградителна лихва от 1658,73 лева, наказателна лихва от 663,64 лева , законна лихва за забава от 41,24 лева и разноски по обявяване на предсрочната изискуемост и понесени в заповедното производство.

С отговора на исковата молба ответницата е оспорила реално усвояване на кредита , като по начало счита , че индивидуализацията на стари 3 задължения , за чието погасяване е сключен договора за кредит , по вид, размер и кредитор съставлява съществена част от съдържанието на договора и липсата й го опорочава до степен на нищожност, като сключен без предмет.

Не противопоставя изричен довод за невярно счетоводно отразяване на получена сума по кредита по разплащателната й сметка, нито твърди липса на индивидуализираните в счетоводните записвания задължения – по размер, основание и кредитор – за чието погасяване са осчетоводени задължаващи разплащателната й сметка операции, а най- общо сочи липса на посочен в договора и заявен от ищеца начин на усвояване на сумата.

Ответницата твърди, че клаузите на договора са неясни и неразбираеми и като такива - неравноправни, а същият - нищожен, на основание чл. 143 ЗЗП и чл. 22 вр. с чл. 10, ал.1 и чл.11, ал. 1 ЗПК. Твърденията за нищожност обхващат клаузите относно формиране лихвения процент за възнаградителна лихва, годишния процент на разходите / ГПР /, както и за „ всички лихви, такси и комисионни „ , без допълнителна конкретизация на последните и основанието за тяхната нищожност. Насрещни установителни искове за нищожност на отделни договорни клаузи не са предявени. Ответницата твърди, че кредитодателят не й е предявил предсрочната изискуемост, на която основава претенциите си, тъй като известието за това, доставено чрез ЧСИ , е получено от сестра й, пребивавала инцидентно на адреса.

Първоинстанционният съд е уважил иска за главницата, като е приел, че кредиторът е предявил надлежно на длъжника предсрочната изискуемост на кредита, при установени предпоставки за същата и се е позовал на установени от ССЕ, въз основа счетоводните записвания на банката, вземания в претендирания размер. От счетоводните записвания на ищеца се установява заверяване разплащателната сметка на ответницата със сумата по кредита и последващи задължавания, в общ размер от 14 991,63 лева, по погасяване на задължения към самия кредитодател – по процесния и по други два договора за кредит, както и към трети лица - ДСК и Пощенска банка, по договори за кредитна карта. Ответницата не е оспорила осчетоводяването на извършвани от нея погашения по кредита. Експертизата е установила, че банката не е прилагала по-висок от лихвения процент за възнаградителна лихва към момента на сключването на договора, като от самото начало и до обявяване на предсрочната изиискуемост приложения лихвен процент е понисък – намаляващ постепенно от 8,7 % до 6,79 %. Експертизата посочва, че съгласно чл.10 от договора, наказателна лихва при просрочие е начислявана само върху главницата, не и върху размера на просрочени възнаградителни лихви , като не се установява да са извършвани капитализации на просрочени лихви и такси към главницата по кредита.

Общата подлежаща на погасяване сума е изчислена на 22 610,10 лева, от която 15 000 лева – главница и 7 610,10 лева - възнаградителни лихви.

Почти същия размер е посочен в чл. 5 от договора за кредит / 22 635,10 лева /, в съответствие с посочения в същата клауза ГПР от 9,23 % , т.е.

ГПР по същество съизмерява единствено дължимата възнаградителна лихва.

Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение в тази му 4 част и отменил в останалата – отхвърлителна част, уважавайки претенциите на банката за дължими възнаградителни и наказателни лихви, както и законна лихва за забава за периода след обявяване на кредита за предсрочно изискуем. Изрично е споделил мотивите на въззивния съд относно уважаване иска за главницата по кредита, с препращане на основание чл. 272 ГПК. Досежно липсата на доказателства за реално усвояване на кредита, наред с коментираното заключение на ССЕ , съдът се е позовал на посочената в договора за кредит цел за сключването му , несъстоятелно третирана от ответницата като предмет на същия – „ за погасяване на съществуващи задължения„ . Споделил е и извода за надлежно предявена предсрочна изискуемост, тъй като , в съответствие с чл. 46, ал. 4 вр. с ал.2 ГПК, получилата известието сестра на ответницата се е задължила да й го предаде, като ищецът не може да се дължи отговорен, че не е изпълнила поетото задължение. Отрекъл е нищожност на договора за кредит, на основание чл. 22 ЗПК, поради неспазване изискванията на чл. 10, ал. 1 и чл.