Решение № 631 от 19.10.2026, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 631 гр. София, 19.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 2-РИ СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Пламен Стоев

Членове:

Здравка Първанова

Розинела Янчева при участието на секретаря Славия Г. Тодорова като разгледа докладваното от Розинела Янчева Касационно гражданско дело № 20258002102909 по описа за 2025 година

Производството е по чл. 290 - чл. 293 ГПК.

Делото е образувано по касационна жалба на Община Марица срещу решение № 404 от 09.04.2025 г. по гр. д. № 20245300500661/2024 г. на Окръжен съд - Пловдив, с което е отменено решение № 7 от 02.01.2024 г. по гр. д. № 10906/2022 г. на Районен съд - Пловдив за отхвърляне на предявения иск, като вместо това въззивният съд е признал за установено, на основание чл. 124, ал. 1 ГПК, по отношение на Община Марица, че Т. З. М. е собственик на основание давностно владение на 782/12657 ид.ч. от имот с идентификатор *** по действащите КККР на [населено място], [община], с площ от 12 657 кв.м, в местността „В. ч.“, вид на територията: земеделска, заключени между точки с цифри 1-2-3-4-5-6-7-8-9-10-1, с площ от 753 кв.м, и между точки с цифри 6-5-13-12-11-6, с площ от 29 кв.м, на скица 1 от заключение на вещото лице Б. Й. на л. 64 от в. гр. д. № 661/2024 г. по описа на ПдОС, която скица представлява неразделна част от въззивното решение.

Окръжен съд – Пловдив е съобразил, че пред първостепенния съд ищецът Т. З. М. твърди, че през 1978 г. закупил с нот. акт № 198, том 8, дело № 4206/1978 г. дворно място с идентификатор ***, с площ от 944 кв.м, с адрес: [населено място], [община], [улица], в който имот били построени 4 сгради, както следва: с идентификатор **** – жилищна, с площ от 97 кв.м; с идентификатор **** – селскостопанска, с площ от 40 кв.м; с идентификатор **** – гараж, с площ от 35 кв.м, и с идентификатор **** – селскостопанска, 1 с площ от 58 кв.м, която частично попадала в имот с идентификатор *** и в имот с идентификатор ***. Имот с идентификатор *** бил частично заграден от ищеца, който завладял площ от 300 кв.м, която ползвал заедно със селскостопанската постройка с идентификатор ****. Този имот бил частна общинска собственост, като ищецът се позовава на Решение № 3 от 24.02.2022 г. на Конституционния съд на Република България по конст. д.

№ 16/2021 г. и поддържа, че е придобил въз основа на давностно владение собствеността върху 300/12657 ид.ч. от имот с идентификатор ***. Пред въззивния съд, на основание чл.

214, ал. 1 ГПК, във връзка с допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения, е допуснато изменение на предявения иск, а именно: да се признае ищецът за собственик въз основа на давностно владение върху 782/12657 ид.ч. от имот с идентификатор ***.

Владението било осъществявано повече от 10 години преди 24.02.2022 г., било явно и демонстрирано пред служители на Община Марица. От своя страна, ответникът оспорва иска, като се позовава на чл. 86 ЗС, съгласно който не може да се придобие по давност вещ, която е публична държавна или общинска собственост, и твърди, че процесният имот е образуван от разделянето на имот с идентификатор ***, като имотът е актуван и вписан като частна общинска собственост с акт № 2300 за частна общинска собственост от 30.07.2014 г., и се стопанисва и управлява от кмета на община Марица на основание чл. 12, ал. 5 ЗОС. На основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК, като безспорно и ненуждаещо се от доказване е признато обстоятелството, че страните по делото не спорят относно границите на имот *** по действащите КККР на [населено място] както и че същият е актуван като частна общинска собственост.

Въззивният съдебен състав е приел, че от събраните по делото гласни доказателства се установява, че процесният имот се владее от Т. М.. Намерил е, че от заключението на изготвената пред него съдебно-техническа експертиза се установява каква част от процесния имот е заградена от ищеца и върху каква реална част от процесния имот той упражнява фактическа власт. Визирал е, че с решение № А02А/14.05.1995 г. на ПК при Община Марица е възстановено правото на собственост в полза на община Марица по отношение на недвижим имот - дере от 14.363 дка, четвърта категория, местност „В. ч.“, съставляващ имот № * по плана за земеразделяне. Въз основа на това решение е издаден акт № 110 за частна общинска собственост от 15.12.2003 г., вписан в СП на 22.02.2006 г. Съдът е посочил, че решението на ПК представлява индивидуален административен акт с конститутивно действие, което се разпростира както по отношение на обекта - земеделската земя, така и по отношение на субекта, и легитимира като собственици лицата, на които се възстановява собствеността. Съгласно задължителните разяснения в т. 1 на ТР № 1 от 1997 г. по гр. д. № 11/1997 г. на ОСГК на ВКС индивидуализацията на земеделските земи се определя от реалните им граници с решенията на общинските поземлени комисии. Те са необходимите правни актове за определяне на реалните граници на земите и едновременно с това юридически факти с гражданскоправно действие. С решението на поземлената комисия възниква правното качество на обекта на собствеността и затова то има конститутивно действие. Това се отнася и за двата вида решения на общинските поземлени комисии за определяне на реалните граници на земеделските земи - решенията по чл. 18ж, ал. 1 и по чл.

2

27, ал. 1 ППЗСПЗЗ. Преди да се разгледа въпросът дали ищецът е упражнявал фактическа власт с белезите на владение, най-напред следва да се изследва въпросът дали фактическата власт върху реални части от имот от вида на процесния, дори и да притежава характеристиките на владение, е принципно годна да доведе до придобиване на собственост върху идеални части, съответни на завладените реални части. Отрицателният отговор на този въпрос прави безпредметно да се изследва дали ищецът е упражнявал владение върху реални части от имота с продължителност повече от 10 години и дали може да се придобива по давност имот, който е общинска частна собственост. Визирайки практика на ВКС по чл.

290 ГПК, Окръжен съд – Пловдив е заключил, че с нея се признава възможността владението на реална несамостоятелна част от имот да доведе до придобиване по давност на съответната идеална част от него. Като е взел предвид разпоредбите на Закона за собствеността, решение № 3/28.04.2020 г. по конст. д. № 5/2019 г. на КС на РБ, решение № 3/24.02.2022 г. по конст. д. № 16/2021 г. на КС на РБ и практиката на ВКС по чл. 290 ГПК, съдът е заключил, че давностен срок за придобиване на имоти частна общинска собственост е могъл да тече от 01.06.1996 г.; за периода 31.05.2006 г. - 30.12.2017 г. и 20.01.2018 г. 07.03.2022 г. придобивната давност не е текла по силата на установения от законодателя мораториум; същата е започнала да тече с влизане в сила на решението на Конституционния съд по конст. д. № 16/2021 г. на 08.03.2022 г.; за времето от 31.12.2017 г. до 19.01.2018 г. давностният срок също следва да бъде зачетен. Ищецът в първоинстанционното производство е осъществявал непрекъснато, явно и спокойно владение в периода от изменението на чл. 86 ЗС през 1996 г. (ДВ, бр. 33/1996 г.) и понастоящем, поради което следва да се приеме, че към момента на предявяване на иска на 27.07.2022 г. (както и до 19.01.2018 г.) десетгодишният срок по чл. 79, ал. 1 ЗС е изтекъл и същият е придобил съответните идеални части от имота по давност.

Жалбоподателят счита, че атакуваното от него решение е недопустимо - постановено по нередовна искова молба и свръх петитум. Евентуално намира решението за неправилно, тъй като законът не допуска владението на реална част от парцел да има за последица придобиване на идеална част от същия; оспорва изводите на съда за осъществявано от Т. М. владение за период от 10 г.

Насрещната страна оспорва касационната жалба.

С определение № 2236 от 29.04.2026 г., постановено по настоящото дело, е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 2, предл. второ ГПК – за проверка за вероятна недопустимост на въззивното решение, с оглед заявената искова претенция и крайния резултат от спора съгласно постановения от Окръжен съд – Пловдив съдебен акт.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение на ВКС, като обсъди доводите на страните във връзка с изложените касационни основания и като извърши проверка на обжалваното решение по реда на чл. 290, ал. 1 и чл. 293 ГПК, приема следното:

Съдът намира, че въззивното решение в частта, с която е постановено, че 782/12657 ид.ч. от имот с идентификатор *** по действащите КККР на [населено място], [община], с площ от 12 657 кв.м, в местността „В. ч.“, вид на територията: земеделска, по отношение на които на 3

Т. М. се признава право на собственост въз основа на давностно владение, са заключени между точки с цифри 1-2-3-4-5-6-7-8-9-10-1, с площ от 753 кв.м, и между точки с цифри 6-513-12-11-6, с площ от 29 кв.м, на скица 1 от заключение на вещото лице Б. Й. на л. 64 от в. гр. д. № 661/2024 г. по описа на ПдОС, която скица представлява неразделна част от въззивното решение, е недопустимо. Съображенията му за това са следните:

Видно от допуснатото в съдебното заседание от 11.03.2025 г. на ОС – Пловдив изменение на предявения иск, Т. М. претендира признаване за установено, че той е собственик на 782/12657 ид.ч. от имота. Липсва искане за признаване за установено къде именно пространствено са ситуирани тези идеални части, като последното е и правно невъзможно правото на собственост на реална, тоест конкретно обособена, част от имот е различно от правото на собственост на идеални части от същия имот (при което това право се отнася до всяка реална частица от целия имот).

Изложеното обуславя обезсилване на решението в посочената част, като недопустимо.

В останалата част решението е валидно, но неправилно.

По делото се установява по категоричен начин от решение № А02А/14.05.1995 г. на ПК – Община Марица, АЧОбС № 110/15.12.2003 г., заповед № 18-5935/30.04.2014 г. на началник на СГКК – гр. Пловдив, АЧОбС № 2300/30.07.2014 г., скица № 15-233678/10.07.2014 г., скица № 15-1120548/28.09.2022 г., че поземлен имот с идентификатор ***, от който Т. М. твърди, че владее реална част, е бил и е понастоящем с трайно предназначение на територията: земеделска, и начин на трайно ползване: дере. Наличието на материализирано на място дере се установява и от показанията на свидетеля Т..

Съгласно чл. 19, ал. 1, т. 1 ЗВ, във вр. с § 1, ал. 1, т. 34 от ДР на ЗВ, във вр. с чл. 3, ал. 2, т. 3 ЗОбС дерето представлява воден обект публична общинска собственост, и като такава не може да бъде придобивано по давност съгласно чл. 86 ЗС и чл. 7, ал. 1 ЗОбС. Върху този извод на съда не влияе обстоятелството, че горепосоченият имот е актуван като частна общинска собственост. В случая характерът на собствеността се определя от обстоятелството, че имотът е предназначен за трайно задоволяване на обществени потребности (отвеждане на води). Както е прието в мотивите на ТР № 4/07.07.2010 г. по тълк. д. № 4/2009 г. на ОСГК на ВКС, докато по реда на чл. 6 ЗОбС не бъде променено предназначението на имотите - публична общинска собственост, те могат да бъдат използувани само за предвиденото в разпоредбата на чл. 3, ал. 2 ЗОбС предназначение, което обуславя и установените в закона ограничения досежно начина на управление и възможностите за разпореждане и придобиване на такива имоти.

Същевременно, за периода на твърдяно в исковата молба владение липсва уредено със законова норма приложение на института на правната конверсия, съгласно който упражнявано владение върху реална част от земеделски имот (какъвто е процесният) може да доведе до придобиване на право на собственост на идеална част от същия. В случая е неприложима разпоредбата на чл. 181, ал. 3 ЗТСУ (отм.), отнасяща се до хипотези на изтекла до влизане в сила на този закон придобивна давност.

Ето защо, правно невъзможно е М. да се легитимира като собственик на претендираните от него идеални части от имота в резултат на владение на реална част от него.

4

Тъй като извън частта, в която е недопустимо, атакуваното пред ВКС решение на Окръжен съд – Пловдив е неправилно, то следва да бъде отменено в частта, с която искът за собственост е уважен за 782/12657 ид.ч. от спорния имот, като се постанови друго от ВКС за отхвърляне на претенцията.