Определение № 462 от 18.02.2025, Окръжен съд - Пловдив
- Съд
- Окръжен съд - Пловдив
- Дело
- Въззивно частно гражданско дело 157/2025
- Вид
- Определение № 462
- Подписан
- 18.02.2025
- В сила
- 18.02.2025
- Състав
- Анна Иванова Иванова, Иван Александров Анастасов, Мария Ангелова Ненова
Цитирани разпоредби
- чл.248, ал.3 · Граждански процесуален кодекс
- чл.38 · Закон за адвокатурата
- чл.38, ал.2 · Закон за адвокатурата
- чл.26 · Закон за задълженията и договорите
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 462 гр. Пловдив, 18.02.2025 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XIV СЪСТАВ, в закрито заседание на осемнадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател: Анна Ив. И.
Членове:
Иван Ал. Анастасов
Мария Анг. Ненова като разгледа докладваното от Иван Ал. Анастасов Въззивно частно гражданско дело № 20255300500157 по описа за 2025 година
Производството по делото е по реда на чл.274, ал.1, т.2, вр. чл.248, ал.3 от ГПК.
Образувано е по частна жалба от „Аксес файненс“АД / в качеството му на универсален правоприемник на „Аксес файненс“ООД/ против определение № 14928/29.11.2024г. по гр.д.№ 18397/2022г. на ПдРС, XII гр.с., с което е оставена без уважение молба с вх. № 110713/30.10.2024г. от жалбоподателя за изменение на решение № 3854/01.10.2024г. в частта за разноските, като присъденото в полза на пълномощника на въззиваемата М. В., адв.Д. М. адв.възнаграждение по чл.38, ал.2 от ЗА бъде намалено от 1440 лева на 100 лева. В частната жалба се сочи на първо място, че тъй като по първоинстанционното дело са предявени обективно съединени искове при условие на алтернативност, не е следвало да бъде определено адв.възнаграждение за всеки един иск.
Освен това, съгласно трайната съдебна практика, правилото по чл.2, ал.5 от Наредба № 1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения е приложимо само, когато са предявени различни по вид и по основание искове. В конкретния случай и трите иска произтичали от едно и също правоотношение и имали за основание разпоредбата на чл.26 от ЗЗД. Първоинстанционният съд не отчел и ниската правна и фактическа сложност на спора по делото, с оглед приложението на решенията по дело С- 427/2016г. и по дело С438/22 на Съда на европейския съюз. Оспорва се и дължимостта на ДДС върху размера на адвокатското възнаграждение по аргумент на това, че предоставената правна помощ е безплатна и предоставената услуга не е облагаема по ЗДДС.
От адв.Д. М., в качеството му на пълномощник на въззиваемата М. В., е подаден отговор на частната жалба, с който същата се оспорва като неоснователна.
ПОС, ХІV гр.с., като се запозна с материалите по делото, намира следното:
С постановеното по гр.д.№ 18397/2022г. на ПдРС, XII гр.с. решение № 3854/01.10.2024г. са уважени три обективно съединени иска, предявени от М. В. против „Аксес файненс“ООД / понастоящем „Аксес файненс“АД/, като е признато за установено, че са нищожни клаузите по чл.20, по чл.21, ал.4 и по чл.21, ал.5 от договор за кредит „Бяла карта“ от 22.07.2017г., сключен между страните по делото. За пълномощника на ищцатавъззиваема в настоящето производство, адв.Д. М. е определено възнаграждение в минималния размер от по 400 лева по чл. 7, ал. 2, т.1 от Наредба № 1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения за всеки един от трите иска, като върху всяко от трите възнаграждения е начислен и ДДС.
1
В мотивите към Определение № 533 от 30.10.2017 г. на ВКС по ч. т. д. № 1649/2017г., I т.о., ТК е записано следното: „Неоснователни са оплакванията на жалбоподателите, че минималният размер на адвокатското възнаграждение следва да се определя съобразно материалния интерес на всеки от исковете поотделно, а не от аритметичния сбор на всички претенции“. В същия смисъл са и Определение № 366/18.07.2016 г. по ч. гр. д. № 2443/16 г. на ВКС, ГК, IV г. о., Определение № 95/03.04.2017 г. по ч. гр. д. № 868/17 г. на ВКС, ГК, III г. о., Определение № 292/13.06.2017 г. по ч. гр. д. № 2096/17 г. на ВКС, ГК, IV г. о., в които се приема, че в хипотеза на обективно съединяване на искове материалният интерес съвпада със сбора от цената на отделните искове. В цитираната съдебна практика се приема също така, че правилото на чл.2, ал.5 от Наредба № 1 от 9.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, а именно да се определя адв.възнаграждение за всеки предявени иск поотделно, е приложима, когато са предявени различни по вид и основание искове, но не и, както е в настоящия случай, когато исковете произтичат от едно и също правоотношение.
Размерът на адв.възнаграждение по чл.38, ал.2 от ЗА се определя по правилата на Наредба № 1 от 9.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Съгласно чл.7, ал.7, вр. ал.2, т.1 от наредбата и като се има предвид, че материалният интерес по делото е под 1000 лева, минималният размер на адв.възнаграждение за защита в заповедното производство е 400 лева. Тази наредба е предмет на разглеждане по цитираното в частната жалба Решение на Съда на Европейския съюз от 23.11.2017г. по съединени дела С- 427/16 и С- 428/16. В т.1 от това решение е записано следното:“Член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба като разглежданата в главните производства, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат- под страх от дисциплинарно производство срещу адвоката- да договорят възнаграждение в по-нисък от минималния размер, определен с наредба, приета от професионална организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет (България), и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в по-нисък от минималния размер, би могла да ограничи конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС. Запитващата юрисдикция следва да провери дали с оглед на конкретните условия за прилагането й такава правна уредба действително отговаря на легитимни цели и дали така наложените ограничения се свеждат до това, което е необходимо, за да се осигури изпълнението на тези легитимни цели“. Следователно СЕС не е констатирал директно противоречие на националната правна уредба с правото на ЕС, а е дал указание във всеки един конкретен случай съдът да извърши преценка относно това, дали приложението на предвиденото в Наредба № 1 от 9.07.2004г. минимално възнаграждение би довело до ограничаване на конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС, т.е. дали това не би довело до недопустимо ограничаване на свободата на договаряне. В конкретния случай, тъй като размерът на адвокатското възнаграждение не се определя по договор между ответника и пълномощника му, а се присъжда от съда, въпросната преценка ще следва да се извърши на база на това, дали определеното от първоинстанционния съд адв.възнаграждение е в съответствие с правната и фактическа сложност на спора по делото. Както е прието и в определение № 50015/16.02.2024 г. по ч. т. д. № 1908/2022 г., II т. о., размерите на адвокатските възнаграждения в НМРАВ могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Тези размери, както и приетите за подобни случаи възнаграждения в НЗПП, подлежат на преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги, като от значение следва да са: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото. Предвид обстоятелството, че размерът на неустойките по чл.20 и по чл.21, ал.4 от договор за кредит „Бяла карта“ от 22.07.2017г. е определен като процент от кредитния лимит, а същият е в размер от 100 лева, и допълнителната такса по чл.21, ал.5 от договора е в размер от 120 лева, съдът намира, че възнаграждението по чл.38, ал.2 от ЗА ще следва да бъде определено в минималния размер по чл.7, ал.2, т.1 от Наредба № 1 от 9.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, а именно в размер от 2
400 лева.
На л.98 по първоинстанционното дело е налице заверено копие от карта за регистрацията на адв.Д. М. по ЗДДС, издадена от НАП. Предоставената от него правна помощ по чл.38 от ЗА е безплатна за клиента, но не и за самия адвокат, тъй като на него се дължи възнаграждение, определено от съда в тежест на насрещната страна. Съдът несъмнено не е задължено лице по ЗДДС- задължено лице е адвокатът, предоставящ услугата безплатна правна помощ. Както се сочи и в мотивите към Определение № 82/18.02.2020г. по ч.т.д. № 104/2020г. на ВКС, І т.о., „При присъждане на възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ и съдействие в полза на адвокат, регистриран по ЗДДС, дължимото възнаграждение съгласно чл.38, ал.2 ЗА във връзка с § 2а от ДР на Наредба № 1/09.07.2004 г. следва да включва ДДС. Съгласно разпоредбата на § 2а от ДР на Наредба № 1/09.07.2004 г. дължимият ДДС се начислява върху възнагражденията по тази наредба и се счита за неразделна част от дължимото възнаграждение. Предвид посочената правна норма, върху минимално дължимото според Наредба № 1/09.07.2004 г. възнаграждение следва да се прибавят и 20 % ДДС, които да се присъдят в полза на адвоката, включително и в случаите, когато е оказана безплатна услуга, при които адвокатското възнаграждение се присъжда по реда на чл.38, ал.2 ЗА. Предоставените от процесуалния представител – адвокат правни услуги съставляват облагаема възмездна доставка, като е без значение дали възнаграждението за процесуално представителство е предварително заплатено, или е определено от съда по предвидения в чл.38, ал.2 ЗА ред“. В този смисъл са и цитираните в същия съдебен акт Определение № 521/25.10.2017 г. по ч.т.д.
№ 1225/2017 г. на ВКС, I т.о., Определение № 306/06.06.2017 г. по ч.т.д. № 2559/2016 г. на ВКС, I т.о., Определение № 699/18.12.2018 г. по ч.т.д. № 2908/2018 г. на ВКС, II т.о., както и много други. Ето защо обжалваното определение ще следва да бъде отменено за разликата над 480 лева- адв.възнаграждение по чл.38, ал.2 от ЗА за адв.Д. М. до пълния присъден размер от 1440 лева, като частната жалба бъде оставена без уважение в частта, с която се иска намаляне на адвокатското възнаграждение под 480 лева до размер от 100 лева.
Предвид гореизложеното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ОТМЕНЯ частично определение № 14928/29.11.2024г. по гр.д.№ 18397/2022г. на ПдРС, XII гр.с., с което е оставена без уважение молба с вх. № 110713/30.10.2024г. от жалбоподателя за изменение на решение № 3854/01.10.2024г. в частта за разноските, а именно в частта, с която жалбоподателят „Аксес файненс“АД / в качеството му на универсален правоприемник на „Аксес файненс“ООД/ е осъден да заплати на адв.Д. М.пълномощник на ищцата М. И. В., адв.възнаграждение по чл.38, ал.2 от ЗА над 480 лева до пълния присъден размер от 1440 лева.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ подадената от „Аксес файненс“АД / в качеството му на универсален правоприемник на „Аксес файненс“ООД/ частна жалба против определение № 14928/29.11.2024г. по гр.д.№ 18397/2022г. на ПдРС, XII гр.с. в частта, с която се иска намаляне на адвокатското възнаграждение под 480 лева до размер от 100 лева.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
3
1. _______________________
2. _______________________
4