Решение № 38 от 09.02.2018, Районен съд - Карлово

Р Е Ш Е Н И Е

Номер Година 09.02.2018 Град КАРЛОВО

В ИМЕТО НА НАРОДА

Карловски районен съд втори граждански състав

На единадесети януари две хиляди и осемнадесета година

В публично заседание в следния състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЛАДИМИР ИВАНОВ

Секретар: КРАСИМИРА БОЖАКОВА като разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 1625 по описа за 2017 година и за да се произнесе, взе предвид:

Съдът е сезиран с иск с правно основание чл.422 ГПК, във вр. с чл.415 от ГПК, вр. с чл.534, ал.1 ТЗ, предявен от М.М.С., ЕГН **********, постоянен адрес: ***, съдебен адрес:***, офис 2, чрез адв. А.С. против В.М.К., ЕГН: ********** ***.

В исковата молба се твърди, че на --г. В.М.К. подписал запис на заповед без протест, с която се задължавал да плати лично или на заповед на М.М.С., сумата от 5 000 лв. /пет хиляди лева/. Падежът на паричното задължение бил на 13.09.2012 г.. Ответникът не изпълнил задължението си по записа на заповед в уговорения срок. Задължението не било погасено и към настоящия момент. На 02.09.2017 г. ищецът подал заявление за издаване на заповед за изпълнение, което се основавало на менителнично неоснователно обогатяване на В.К., с размера на сумата по записа на заповед без протест от --г.. Във връзка с подаденото заявление била издадена на 07.09.2017 г. заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 1344/2017 г. на Районен съд - Карлово. В срока по чл. 414. ал. 2 от ГПК ответникът подал възражение срещу издадената заповед. На 25.09.2017 г. на ищеца било указано от съда да предяви иск по чл.422, във вр. с чл.415 от ГПК, което той сторил.

Ищецът твърди, че съгласно чл.535 от ТЗ записът на заповед съдържал: наименованието „запис на заповед“ в текста на документа на езика, на който е написан; безусловно обещание да се плати определена сума пари; падеж; място на плащането; името на лицето, на което, или на заповедта на което, трябва да се плати; дата и място на издаването; подпис на издателя.Твърди, че в случая, приложеният към заявлението документ съдържал всички изисквания на закона, за да се приеме, че изходящият от ответника документ представлява запис на заповед. Съгласно записа на заповед, падежът на задължението бил на 13.09.2012 г.. Твърди, че според чл.537 от ТЗ: ,,За записа па заповед се прилагат съответно, доколкото са съвместими с естеството му, разпоредбите за менителницата.“, а съгласно чл.531, ал.1 от ТЗ: „Исковете по менителницата срещу платеца се погасяват с тригодишна давност от падежа.“. С оглед цитираните разпоредби, искът му бил погасен по давност, считано от 13.09.2015 г.. тъй като не предприел действия по предявяване на прекия иск по менителничния ефект.

Твърди, че съгласно чл.534 от ТЗ:

„(1)

Когато приносителят на менителница, запис на заповед или чек изгуби исковете по тях поради давност или неизвършване на необходимите действия за запазване на правата по тях, той може да иска от издателя ши платеца сумата, с която те са се обогатили в негова вреда.

(2) Искът по ал. 1 се погасява с тригодишна давност. Тя започва да тече от деня на изгубване на исковете по менителницата, записа на заповед или чека.“ Твърди, че според Решение № 45 от 31.03.2016 г. по т. д. № 1029/2015 г. на Върховен касационен съд, 2-ро търг. отделение:

„В константната си практика ВКС приема, че специалният иск по чл.534 ал.1 ТЗ принадлежи на приносителя на записа на заповед, чийто менителничен иск е погасен, поради изтичане на специалната погасителна давност за предявяване на прекия иск срещу издателя или се дължи на преюдициране на ефекта, поради пропуск да се извъртат необходимите действия за запазване на правата по него. В производството по иска по чл.534 ал.1 ТЗ, за разлика от исковете за неоснователно обогатяване по чл.55-59 ЗЗД, не подлежи па изследване степента на обедняване и обогатяване и съотношението между тях: имало ли е размяна на имуществени блага от единия патримониум в другия, като вредата се изразява в това, че имуществото на приносителя не може да се увеличи с паричната сума по ефекта, а обогатяването па издателя - че не е изплатил сумата за погасяване на задължението поради пропуск да бъдат извършени необходимите действия за запазване на преките менителнични права от ползващото се лице. В тази връзка настоящият състав намира /аналогично на приетото в решение №143/1.02.2013г. по т.д. №870/2011 г. на ВКС, I-во/, че и в хипотезата на иск по чл.534, ал.1 ТЗ при възражение на ответника за „безпаричност“ на записа на заповед, съществуването на каузално правоотношение между издател и поемател не подлежи на изследване, тъй като издадения редовен запис на заповед е основание и доказателство за съществуването на вземането.“

Ищецът твърди, че съгласно Решение № 162 от

02.11.2012 г. по търг. д. № 1126/2011 г. на Върховен касационен съд: „От установената съдебна практика по исковете по чл. 534 ТЗ, която е в смисъл, че правата по иска по чл. 534 ТЗ възникват при посочените в закона предпоставки: действителен от форма та страна менителничен ефект, държане на ценната книга, прескрибирано или преюдицирано право по ефекта...“.

С оглед изложените норми и практиката по прилагането им, за ищеца възникнал правен интерес от търсене на защита чрез предявяване на иск за менителнично неоснователно обогатяване по чл.

534, във вр. с чл. 537 от ТЗ по отношение на сумата посочена в записа на заповед от --г.. Спазени били изискванията на закона за основателност на иска: налице бил действителен менителничен ефект – запис на заповед; ищецът осъществявал фактическата власт върху документа; менителничният ефект бил прескрибиран – давностният срок за упражняване на прекия иск по заповедта бил изтекъл на 13.09.2015 г. и бил започнал да тече тригодишният срок по чл. 534. ал. 2 от ТЗ. С оглед изложеното моли съда да уважи предявения иск.

Ищецът моли съда да постанови решение, с което да признае за установено, че ответникът му дължи сумата от 5 000 лв. /пет хиляди лева/, представляваща размера на менителнично неоснователно обогатяване по запис на заповед от --г., ведно със законна лихва от дата на подаване на исковата молба до окончателното изпълнение на задължението, за което вземане е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 1344/2017 г. по описа на РС Карлово. Моли на основание чл.38, ал.1, т.3 от Закона за адвокатурата да бъде присъдено адвокатско възнаграждение в полза на адв. А.С. за безплатно представителство на близък.

Ответникът, представляван от адв.

С.Ш., с отговора на исковата молба оспорва иска, като твърди, че не дължи на М.М.С. сумата от 5000 лева, тъй като я бил заплатил преди една година. Моли съда да отхвърли исковата претенция и да му присъди разноските по делото.

От събраните по делото доказателства, отделно и в тяхната съвкупност, съдът намира за установено от фактическа и правна страна следното:

По допустимостта:

Искът е допустим. От приложеното ч. гр. д. №1344/2017 г. по описа на РС Карлово е видно, че по заявление на М.М.С. е била издадена заповед №872/07.09.2017 г., с която е било разпоредено длъжникът В.М.К. да заплати на заявителя сумата 5000 лв. (пет хиляди лева), представляваща задължение относно менителнично неоснователно обогатяване по запис на заповед без протест от --г.. В срока по чл.414 от ГПК длъжникът (ответник) В.М.К. е възразил срещу заповедта, а кредиторът (ищец) М.М.С. е предявил настоящия иск за установяване на вземането си в законовия едномесечен срок.

По основателността:

Предявеният иск е с правно основание чл.422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 534 ТЗ с направени възражения за: изтекла погасителна давност; непредставяне на записа на заповед в оригинал; извършено от ответника плащане на сумата от 5000 лева; неоснователност на претенцията, тъй като според ответника е следвало да бъде предявена с осъдителен, а не с установителен иск.

По възражението за настъпила погасителна давност за предявяване на иска, съдът намира, същото за неоснователно. Съдът не може да приложи служебно давността, освен ако страната не се е позовала на нея и то в определените за това срокове. Съгласно чл.133 ГПК „Когато в установения срок ответникът не подаде писмен отговор, не вземе становище, не направи възражения, не оспори истинността на представен документ или не упражни правата си по чл. 211, ал.1, чл. 212 и чл. 219, той губи възможността да направи това по-късно, освен ако пропускът се дължи на особени непредвидени обстоятелства.“. Безспорно е, че възражението за давност следва да се направи най-късно в месечния срок за отговор на исковата молба. В този смисъл е трайната съдебна практика, която е последователна по отношение на срока за релевиране на възражение за давност – Решение № 85 от 17.06.2011 г. на ВКС по т. д. № 682/2010 г., II т. о., ТК; Решение № 54 от 20.07.2012 г. на ВКС по т. д. № 336/2011 г., I т. о., ТК. В случая нито с възражението по чл.414 ГПК, нито с отговора на исковата молба ответникът е възразил за изтекла давност, но дори и тогава възражението би било неоснователно, тъй като заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК е депозирано на 04.09.2017 г. – т. е. преди изтичане на тригодишния срок /до 13.09.2018 г./ за предявяване на иска, съгласно чл. 534, ал. 2 ТЗ.

По възражението, че записът на заповед е следвало да бъде представен задължително в оригинал, съдът намира, че тези доводи щяха да са основателни, ако заповедта за изпълнение в заповедното производство беше издадена по реда на чл.417 ГПК, т. е. на основание документ по чл.417, т.9 ГПК, какъвто в случая би бил процесният запис на заповед. В производството по чл. 410 ГПК, обаче няма изискване да бъдат представени доказателствата, на които се основава вземането, още по-малко пък те да са в оригинал. Това производство е безспорно, а не състезателно /исково/, поради което съдът проверява само обстоятелствата изложени в заявлението от външна страна, дали е спазена формата, без да изследва действителното настъпване на юридически факти, стоящи извън документа /заявлението/, съответно максимална индивидуализация на вземането са посочените от заявителя факти.

Съгласно чл.535 от Търговския закон, за да е валиден от външна страна, записът на заповед следва да съдържа наименованието „запис на заповед“ в текста на документа на езика, на който е написан; безусловно обещание да се плати определена сума пари; падеж; място на плащането; името на лицето, на което или на заповедта на което трябва да се плати; дата и място на издаването; подпис на издателя. В конкретния случай, от представения по заповедното производство документ, се установява несъмнено поетото задължение от издателя да заплати посочената сума. Той самият не го оспорва, а напротив – потвърждава авторството и валидността му, твърдейки с отговора на исковата си молба, че преди една година е извършил пълно плащане по него. Ето защо настоящият съдебен състав приема, че документът се ползва с доказателствена сила за това, че изявлението принадлежи на лицето, което е подписало записа на заповед на --г..

Съгласно разпоредбата на чл. 531 ГПК исковете по менителницата срещу платеца се погасяват с тригодишна давност от падежа.

Предвид уговорения падеж поемателя на записа на заповед е следвало да упражни правата си по него в срок до 13.09.2015 г., което безспорно не е било сторено. Ето защо, същият е легитимиран да претендира плащане по реда на чл. 534 ТЗ. При тези факти съдът приема, че е налице обедняване, което произтича от невъзможността на приносителя на записа на заповед да упражни преките си менителничи права по ценната книга вследствие на прескрибирането ѝ, както и обогатяване на издателя – от спестяването на сумата, която се е задължил да плати по силата на менителничния ефект и с която се съизмерява претърпяната от приносителя вреда.

Правото на ищеца да получи сума по записа обаче е обусловено от отсъствие на факти с погасителен ефект, чието доказване е поставено в тежест на ответника, с оглед наведеното от него твърдение за извършено плащане.

Абстрактният характер на записа на заповед означава, че задължението на длъжника по записа на заповед не е обусловено от съществуването на някаква причина. Задължението на издателя на записа на заповед произтича не от наличието на някакъв договор, а от самото му едностранно волеизявление за задължаване. Ето защо, не е необходимо посочване в записа на заповед на причина, поради която издателят се е задължил да заплати сумата по нея на поемателя.