Решение № 951 от 05.12.2025, Окръжен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

№ 951 гр. Бургас, 05.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, VI ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Таня Д. Евтимова

Членове:

Радостина П. Иванова

Тихомир Р. Рачев при участието на секретаря Жана Авр. Кметска като разгледа докладваното от Тихомир Р. Рачев Въззивно гражданско дело № 20252100501686 по описа за 2025 година и като взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Образувано е по въззивна жалба от П. Г. М., чрез адв. Мирослав Веселинов Михайлов от Адвокатска колегия – Пловдив, срещу Решение № 1752 от 23.07.2025 г. по гр. д. № 1206/2025 г. на Районен съд – Бургас, с което 1) е отхвърлен искът й срещу „ТРАНСКАРТ ФАЙНЕНШЪЛ СЪРВИСИС“ АД за прогласяване на недействителността на Рамков договор за предоставяне на платежни услуги и потребителски кредит от 30.07.2019 г. на основание чл. 22, вр. с чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10, т. 11 от ЗПК; с което 2) са отхвърлени евентуалните й искове срещу същия ответник за прогласяване на нищожността на клаузата на чл. 14, ал. 1, т. 3 от горепосочения договор поради противоречието й с чл. 33, ЗПК, чл. 21, ал. 1 ЗПК, поради накърняване на добрите нрави и поради неравноправност; с което 3) са уважени насрещните осъдителни искове на „ТРАНСКАРТ ФАЙНЕНШЪЛ СЪРВИСИС“ АД, чрез юрк. П. Г. П., срещу П. Г. М. за заплащане на 4998,80 лв. – главница по горепосочения договор, 1337,02 лв. – договорна възнаградителна лихва за периода от 01.10.2023 г. до 28.02.2025 г., както и законната лихва за забава от датата на подаване на насрещния иск – 28.04.2025 г., до окончателното изплащане.

Въззивницата счита, че решението е неправилно. Оспорват се изводите на съда, че процесният договор отговаря на изискванията на чл. 22 ЗПК. С 1 жалбата се представят месечни извлечения, от които било видно, че до края на 2024 г. на въззивницата са начислени такси в размер на 452 лв. Излага се, че договорът е нищожен на основание чл. 22 ЗПК, вр. с чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, тъй като не са посочени условията за прилагането на годишния лихвен процент (ГЛП). Освен това договорът не отговарял и на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като годишният процент на разходите (ГПР) бил неточно посочен. Според въззивницата няма как ГПР да е 32,24%, защото според по твърдения на насрещната страна включвал само ГЛП, т.е. 18,50%. Цитира се практика на ВКС и СЕС във връзка с последиците от неточно посочване на ГПР. На следващо място, изтъква се, че клаузата на чл. 14, ал. 1, т. 3 от договора противоречи на чл. 33 ЗПК, чл. 21, ал. 1 ЗПК, на добрите нрави и е неравноправна. Според въззивницата задължението за заплащане на такси от по 15 лв. за изпращане на уведомление представлява скрито обезщетение и накърнява принципа на добросъвестност и справедливост. Твърди се, че клаузата не е индивидуално уговорена, тъй като е част от стандартни, бланкетни условия на договора. Иска се решението да бъде отменено и да бъдат уважен главният иск за недействителност на договора, евентуално за нищожност на клаузата, както и да бъдат отхвърлени насрещните искове.

„ТРАНСКАРТ ФАЙНЕНШЪЛ СЪРВИСИС“ АД, чрез юрк. П. Г. П., е подало отговор на въззивната жалба, в който сочи, че в договора е посочен размерът на ГПР, допусканията, използвани при изчисляването му, както и компонентите на ГПР. Изтъква се, че в приложените към процесния договор ценови листи са изброени множество такси и комисионни, които не са част от ГПР, тъй като попадат в обхвата на чл. 19, ал. 3 ЗПК. Подчертава се, че в чл.

34, ал. 1 и ал. 3 от общите условия е посочено ясно какво се включва и какво не се включва в ГПР. Освен това в чл. 35 от общите условия изрично било посочено, че общата сума по кредита не включва разходите по чл. 34, ал. 3 от общите условия. Развиват се съображения, че таксите за допълнителни услуги по чл. 10а, ал. 1 ЗПК не се включват в ГПР съгласно чл. 19, ал. 3 ЗПК. Иска се решението да бъде потвърдено.

Депозираната въззивна жалба и отговора са допустими, поради което следва да се разгледат по същество.

Относно валидността и допустимостта на решението:

Страните нямат оплаквания във връзка с валидността и допустимостта на обжалваното решение, но в съответствие със задължението си по чл. 269 ГПК съдът извърши служебна проверка и установи, че то е валидно и допустимо.

Като прецени събраните по делото доказателства и доводите на страните, съдът намира следното:

В исковата молба се излага, че между страните е сключен Рамков договор за предоставяне на платежни услуги и потребителски кредит от 30.07.2019 г. Ответникът предоставил на ищцата кредит в размер на 1000 лв., при годишен лихвен процент от 18,5% и годишен лихвен процент от 32,24% 2

В чл. 14, ал. 1, т. 3 от договора било предвидено, че при неизпълнение на задължението на клиента за погасяване в срок на минималните погасителни вноски по кредита, кредиторът има право да изпраща съобщения до клиента и да начислява такси за това съгласно ценовата листа. Ищецът твърди, че такива такси са начислявани. Счита, че целият договор е недействителен поради липса на условия за прилагане на лихвения процент, поради липса на посочени компоненти на ГПР, поради неточно посочен размер на ГПР (предвид невключване на таксите и неустойките по договора в размера му) и поради надвишаване на границата по чл. 19, ал. 4 ГПК. Отделно сочи, че клаузата на чл. 14, ал. 1, т. 3 от рамковия договор е нищожна поради противоречие с чл. 33 ЗПК, чл. 21, ал. 1 ЗПК и чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД и поради това, че е неравноправна. Противоречието с добрите нрави се извежда от това, че сумата от 15 лв. се начислява за всяко отделно изпратено уведомление. Неравноправността се свърза с това, че таксата преследва цели, които са различни от тези на ЗПК и директивата, транспонирана в него.

Противоречието с чл. 33 ЗПК се аргументира с това, че таксата представлява санкция за забава на кредитора, а в закона се допуска само начисляване на законната лихва за забава. В заключение се иска договорът да бъде прогласен за недействителен, евентуално да бъде прогласена недействителността на клаузата на чл. 14, ал. 1, т. 3 от него.

В отговора на исковата молба ответникът оспорва исковете. Сочи, че в раздел XIV в общите условия към рамковия договор е уредено изпращане на уведомителни съобщения на длъжника, когато не е изпълнил задължението за погасяване на минималните вноски по кредита. Таксата се дължала за доставена услуга – анализ на получените погасителни вноски, изпращане на съобщения и др. Поради това не ставало дума за обезщетение или неустойка.

Размерът на сумата бил предоставен с разходите, които следва да направи кредитора. Оспорва се наличието на основание за недействителност на договора или на клаузата на чл. 14, ал. 1, т. 3. Посочени били компонентите на ГПР, методиката и допусканията, използвани при изчисляването му.

Ответникът се позовава на чл. 10а, ал. 1 ЗПК, която допуска кредиторът да събира от потребителя комисионни за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит. Изтъква и текста на чл. 19, ал. 3 ЗПК, в който са дефинирани разходите, които не се включват в ГПР. Моли се за отхвърляне на исковете.

Дружеството е предявило и насрещни искове срещу П. Г. М. за заплащане на сумата от 4998,80 лв. – главница по договора; 1337,02 лв. – договорна възнаградителна лихва за периода от 01.10.2023 г. до 28.02.2025 г., ведно със законната лихва за забава върху главницата от 28.04.2025 г. до окончателното изплащане. Изтъква се, че кредитният лимит е бил увеличен на 30.03.2020 г. от 1000 лв. на 5000 лв., като ищцата е получила 4998,80 лв.

В отговора на насрещната искова молба е направено възражение за прихващане на сумата от 858 лв., която се твърди, че е извършила М..

Районният съд е приел, че не са налице неравноправни клаузи по чл. 143 ЗПК. Не е установил нищожност на клаузата, предвиждаща заплащане на възнаградителна лихва поради противоречие с добрите нрави. Приел е, че 3

ГПР е в границите на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Не били налице и хипотезите на чл. 10, чл. 11, ал. 1, т. 9-11 ЗПК. Съдът е приел, че първоначалните искове са неоснователни, а насрещните – основателни.

Настоящият състав намира за установено следното от фактическа страна:

По делото е представен подписан от двете страни Рамков договор за предоставяне на платежни услуги и потребителски кредити, сключен на 30.07.2019 г. С договора „ТРАНСКАРТ ФАЙНЕНШЪЛ СЪРВИСИ“ АД („ТФС“) се задължава да предостави на П. Г. М. следните услуги: издаване, предоставяне и ползване на платежни карти; откриване, обслужване и закриване на платежна сметка; извършване на платежни и други операции; усвояване, ползване и погасяване на потребителски кредити, отпуснати на клиента във връзка с изпълнението на платежни операции чрез платежни карти.

Според чл. 6 от договора ТФС отпуска на потребителя кредити във връзка с изпълнението на определена платежна операция и се усвоява от потребителя еднократно в момента на извършване на съответната платежна операция чрез платежна карта. Според чл. 7, ал. 1 максималният размер на всеки кредит е в размер на 1000 лв., а според чл. 7, ал. 2 общият лимит на всички кредити е също 1000 лв.

В чл. 8 от договора е уговорен срок за погасяване на всеки кредит в размер на 12 месеца, считан от датата на усвояването му. Според чл. 11 кредитът се погасява на минимални погасителни вноски, посочени в общите условия. Дефиницията за минимални погасителни вноски е поместена в чл. 1, т. 41 от общите условия и представлява сбор от: непогасеното превишаване над договорения максимален лимит на кредита към края на календарния месец; сумата на всички начислени съгласно ценовата листа неплатени такси и комисионни към края на календарния месец; дължимите лихви по кредита към края на календарния месец; сума, равна на 3% от непогасената към края на календарния месец главница по кредита.

В чл. 9 от договора е уговорен годишен лихвен процент в размер на 18,5%.

Според чл. 10, ал. 1 от договора годишният процент на разходите по него е 32,24%, а общата сума по кредита е 1153,04 лв. В чл. чл. 10, ал. 2 са посочени допусканията, използвани при изчисляване на ГПР.

Според чл. 34, ал. 1 от общите условия към договора ГПР включва: 1. лихви по кредита; 2 годишна такса за използване на платежната карта.

Съгласно чл. 14, ал. 1, т. 3 от договора, при неизпълнение от страна на потребителя на задължението за погасяване в срок на минималните погасителни вноски по кредитите, както и за погасяване на общото задължение по съответния кредит при изтичане на срока, за който този кредит е предоставен, ТФС има право да изпраща на клиента уведомителни съобщения, като начислява такси за това съгласно ценовата листа.

Според чл. 37 от общите условия към договора, когато клиентът не 4 изпълни задължението си за погасяване на минималните погасителни вноски по кредитите, ТФС извършва дейности по подготовка и изпращане на уведомителни съобщения. Тези дейности са детайлно изброени, като включват: анализ на получените погасителни вноски; изготвяне на индивидуални уведомителни съобщения и др.

По делото е представен Анекс към рамковия договор, сключен на 30.03.2020 г., с който кредитният лимит по всеки кредит и общият кредитен лимит е увеличен до 5000 лв.

Представена е и ценова листа, от която е видно, че за изпращане на уведомително съобщение за закъснение в погасяването на задълженията по кредитите се начислява такса в размер на 15 лв.

Видно от приложения по делото приемо-предавателен протокол от 08.08.2019 г., ТФС е предало на потребителя платежна карта.

По делото е приложена справка за дълга на потребителя – за всички извършени операции, вноски и преводи. При приспадане на вноските, остават дължими 4998,80 лв. от всички суми, за които е предоставен кредит.

При тази фактическа обстановка се налагат следните правни изводи:

Съдът счита, че в договора за потребителски кредит ясно е посочен размерът на годишния лихвен процент, като липсват някакви особени условия за прилагането му, което не съставлява порок на договора. Посочен е и размер на ГПР, като е ясно от какви компоненти е формиран.

Според чл. 33, ал. 1 ЗПК при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата. С уговорката за заплащането на такса за разходи за извънсъдебно събиране на вземането (за изпращане на съобщения) по същество се санкционира забавата на кредитора да заплати задължението си на падежа, т.е. тя има правната характеристика на неустойка за забава. Действията по изпращане на съобщения, покани и уведомления нямат характеристиката на „допълнителни услуги“ в полза на потребителя. Дори и да се приеме, че става дума за услуги, свързани с договора за потребителски кредит, то те са такива по управление на кредита и възлагането им в тежест на потребителя противоречи на забраната на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, според която кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия за управление на кредита. Ето защо според настоящия състав клаузата на чл. 14, ал. 1, т. 3 ЗПК е нищожна поради противоречие с чл. 33, ал. 1 ЗПК.