Решение № 290 от 01.03.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 290 гр. София, 01.03.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ТО VI-17, в публично заседание на осми февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Диляна Господинова при участието на секретаря Светлана Г. Кръстева като разгледа докладваното от Диляна Господинова Търговско дело № 20211100902573 по описа за 2021 година

Предявени са обективно кумулативно съединени искове с правна квалификация чл. 236, ал. 2 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Ищецът - „С.и.” ЕАД, твърди, че на 10.07.2008 г. сключил с ответника - ЕТ „М. – А.

М.”, договор за наем, по силата на който на последния е предоставено за временно и възмездно ползването недвижим имот, представляващ терен с площ от 925 кв.м., находящ се пред кръгло кафене „Кривите огледала“ в парк „Борисовата градина“, срещу задължение за заплащане на наемна цена за това. В договора за наем страните са уговорили срок на действието му до 10.07.2011 г. След изтичане на този срок наемателят продължил да ползва недвижимия имот, на което ползване наемодателят не се противопоставил. С оглед продължилото ползване на недвижимия имот на 11.03.2013 г. страните по сключения договор постигнали съгласие да предоговорят част от задълженията по тази сделка, което е обективирано в споразумение от 11.03.2013 г. С това споразумение е конкретизирана площта на отдадения под наем терен, която е уговорено да бъде от 1 638 кв.м., като е уточнено, че той представлява незастроен терен с площ от 1 638 кв.м., прилежащ към имот, застроен със собствени на наемателя обекти, нанесен в к.л. № 431 по актуалния кадастрален план на район Средец – СО, м. „Борисова градина“, представляващ част от УПИ I – за парк, атракционен комплекс, от кв. 1 по регулационния план на гр. София, м. „Борисова градина“.

Със споразумението е изменена дължимата от наемателя месечна наемна цена, която е в размер на 2 720 лв. Впоследствие дължимата от наемателя месечна наемна цена за ползване на предоставения под наем недвижим имот е индексирана на 30.08.2017 г. съгласно уговорката, постигната в чл. 4, ал. 2 от договора за наем, като новият размер възлиза на сумата от 2 755, 36 лв. Ищецът посочва, че с писмо от 28.09.2017 г. отправил до ответника едномесечно предизвестие за прекратяване на договора за наем, което е получено от 1 последния на 02.10.2017 г. С оглед на това счита, че процесният договор е прекратен, считано от 02.11.2017 г. и за ответника е възникнало задължение да предаде на ищеца наетия обект, което той не е изпълнил, въпреки че е осъден да направи това със съдебно решение, с което е уважен иск по чл. 233, ал. 1 ЗЗД, и продължил да ползва имота. Ето защо ищецът счита, че ответникът му дължи обезщетение за ползване на имота, предмет на прекратения договор за наем, което за периода от месец януари 2018 г. до 26.06.2019 г. възлиза на сумата от 49 229, 10 лв., както и обезщетение за забавено плащане на главницата в размер на законната лихва, което за периода от 01.02.2018 г. до 30.11.2021 г. възлиза на сумата от 15 270, 97 лв. Поради изложеното ищецът моли съдът да осъди ответника да му заплати посочените суми. Претендира да бъдат присъдени в негова полза и направените в производството разноски.

Ответникът – ЕТ „М. – А. М.”, оспорва предявените искове. Посочва, че сключеният между страните договор за наем не е прекратен до момента. Съгласно постигнатите по общо съгласие на страните изменения на неговото съдържание той има действие до провеждане на конкурс от наемодателя „С.и.” ЕАД и приемане на решение на съвета на директорите на това дружество за избор на наемател. Ответникът твърди, че е освободил наетия имот преди десет години, като от тогава до настоящия момент фактическото владение върху имота се осъществява от трето за спора лице. Поради изложеното моли предявените искове да се отхвърлят. Претендира присъждане на направените в производството разноски.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства и ги обсъди в тяхната съвкупност, както и във връзка със становищата на страните и техните възражения, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

По иска с правна квалификация чл. 236, ал. 2 ЗЗД:

При съобразяване на изложените в исковата молба факти се налага изводът, че съдът е сезиран с иск, с който ищецът претендира ответникът да бъде осъден да изпълни възникналото по силата на чл. 236, ал. 2 ЗЗД задължение да му заплати обезщетение за продължаващо ползване на недвижим имот, който не му е предаден след прекратяване на сключения между страните по спора договор за наем на този имот.

В постановената по реда на чл. 290 ГПК практика на ВКС по прилагането на чл. 236, ал. 2 ЗЗД се приема, че при преустановяване на наемното правоотношение с разпоредбата на чл. 233, ал. 1, изр.1 ЗЗД законодателят е поставил в тежест на наемателя произтичащо от прекратения наемен договор задължение за връщане на наетата от него вещ, като неизпълнението на това задължение е свързано с предвидените в чл. 236, ал. 2 ЗЗД последици, една от които е заплащане на обезщетение за това на наемодателя. В тази насока е произнасянето на ВКС в Решение № 214 от 23.01.2017 г., постановено по т.д. № 1642/2015 г. по описа на ВКС, I I т.о. В това решение върховният съд посочва, че наемателят дължи обезщетение по чл. 236, ал. 2 ЗЗД, ако не е освободил държането на предоставения му под 2 наем обект, дори и когато той не ползва имота, защото връщането на наетата недвижима вещ не се изчерпва с непосещаването занапред, а предполага извършване на активни действия от наемателя да предаде вещта на наемодателя, като осигури достъп до него във вида, в който е бил към момента на сключване на наемния договор, т.е. напълно опразнен от вещи и друго имущество на наемателя, като предаде на наемодателя ключа на имота, както и като подпише приемо-предавателен протокол за това, при условие че страните са постигнали уговорка в тази насока. При съобразяване на така дадените разрешения съдът извежда елементите от фактическия състав, при който за наемодателя възниква парично вземане по чл. 236, ал. 2 ЗЗД, които са следните: 1) сключен между страните по спора договор за наем; 2) договорът за наем да е прекратен; 3) наемателят да не е изпълнил задължението си да предаде на наемодателя вещта, която е предмет на договора за наем, след неговото прекратяване и за периода, за който се претендира заплащане на обезщетение, като извърши дължимите активни действия за това; 4) наемодателят да се е противопоставил на действията на наемателя по непредаване държането на имота след прекратяване на наемната сделка.

При отговора на въпроса дали по делото се доказва, че посочените елементи от фактическия състав на приложимата правна норма са се осъществили, съдът взема предвид на първо място това, че от събраните в производството писмени доказателства се установява, че е налице влязло в сила съдебно решение, постановено на 05.06.2019 г. по т.д.

№ 182/ 2018 г. по описа на Софийски градски съд, VI-18 състав. То е постановено по предявен от „С.и.” ЕАД срещу ЕТ „М. – А. М.” иск по чл. 233, ал. 1 ЗЗД. С решението ЕТ „М. – А. М.” е осъден на основание чл. 233, ал. 1 ЗЗД да освободи и предаде на „С.и.” ЕАД недвижим имот, който му е отдаден по прекратен договор за наем от 10.07.2008 г. и допълнително споразумение към него от 11.03.2013 г., представляващ незастроен терен с площ от 1 638 кв.м., прилежащ към имот, застроен със собствени на наемателя обекти, нанесен в к.л. № 431 по актуалния кадастрален план на район Средец – СО, м. „Борисова градина“, представляващ част от УПИ I – за парк, атракционен комплекс, от кв. 1 по регулационния план на гр. София, м. „Борисова градина“.

Влязлото в сила съдебно решение се ползва със сила на пресъдено нещо, която важи в отношенията между страните по него, както и по отношение на техните правоприемници, които са придобили спорното право след предявяване на иска. Обективните предели на силата на пресъдено нещо на решението обхващат спорното материално право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на делото, като тя се разпростира по отношение на всички елементи от фактическия състав на това материално право. Ето защо и когато с влязлото в сила съдебно решение е уважен иск по чл. 233, ал. 1 ЗЗД силата на пресъдено нещо на това съдебно решение обхваща както факта на сключване на договор за наем между страните по спора, но така също и факта на прекратяване на този договор, защото тези обстоятелства са част от фактическия състав, при който за наемодателя възниква облигационното право да получи обратно от наемателя вещта, предоставена за временно ползване по договор за наем, т.е. те са част от основанието на иска. Освен това 3 обективните предели на силата на пресъдено нещо на всяко едно съдебно решение се разпростират и върху всички факти, които са възникнали към момента приключване на съдебното дирене пред въззивния съд, след което е постановено влязлото в сила съдебно решение и въз основа на които факти ответникът би могъл да предяви възражения срещу иска. Пропуснатите от ответника възражения, които се основават на обстоятелства от вида на посочените, се преклудират и същият не може да ги упражни в друг процес, доколкото така ще се стигне до подновяване на вече разрешен по окончателен начин спор, което е недопустимо с оглед разпоредбата на чл. 299, ал. 1 ГПК.

Като се вземе предвид изложеното, трябва да се заключи, че силата на пресъдено нещо на влязлото в сила съдебно решение, постановено по т.д. № 182/ 2018 г. по описа на Софийски градски съд, VI-18 състав, важи в отношенията между страните по разрешения спор „С.и.” ЕАД и ЕТ „М. – А. М.”, които са и страни в настоящото производство и те са обвързани от нея. Обективните предели на силата на пресъдено нещо на това решение обхваща следните факти, които са част от фактическия състав, при който възниква субективното право по чл. 233, ал. 1 ЗЗД: 1) че между „С.и.” ЕАД, като наемодател, и ЕТ „М.

– А. М.”, като наемател, на 10.07.2008 г. е сключен договор за наем, който има за предмет незастроен терен с площ от 1 638 кв.м., прилежащ към имот, застроен със собствени на наемателя обекти, нанесен в к.л. № 431 по актуалния кадастрален план на район Средец – СО, м. „Борисова градина“, представляващ част от УПИ I – за парк, атракционен комплекс, от кв. 1 по регулационния план на гр. София, м. „Борисова градина“, като видно от направената в решението индивидуализация на този договор по страни, предмет и дата на сключване той е същият, като договора, който е въведен като правопораждащ факт и на предявеното в настоящия процес право на вземане за обезщетение; 2) че този договор е прекратен към момента на приключване на съдебното дирене пред въззивния съд, след което е постановено влязлото в сила съдебно решение, т.е. към 29.01.2020 г.; 3) че ответникът ЕТ „М. – А. М.” не е изпълнил задължението си да предаде недвижимия имот, предмет на прекратения договор за наем, към 29.01.2020 г. - момента на приключване на съдебното дирене пред въззивния съд, след което е постановено влязлото в сила съдебно решение.

Настоящият съдебен състав е длъжен да зачете силата на пресъдено нещо на решението по т.д. № 182/ 2018 г. по описа на Софийски градски съд, VI-18 състав, която обвързва страните по спора и да приеме описаните факти за установени по задължителен начин в техните отношения. В настоящото производство е недопустимо да бъдат разглеждани каквито и да е възражения, направени от ответника, за това, че някой от тези факти не е настъпил, тъй като те са обхванати от силата на пресъдено нещо на влязлото в сила съдебно решение. Това се отнася и конкретно за възражението, че договорът за наем от 10.07.2008 г. към момента все още не е прекратен и има действие в отношенията между страните по спора, по което съдът не може да се произнася с настоящото съдебно решение.

След като по делото е доказано, че сключеният между „С.и.” ЕАД и ЕТ „М. – А. М.” на 10.07.2008 г. договор за наем е прекратен, както и че след прекратяването му наемателят ЕТ „М. – А. М.” не е изпълнил възникналото в негова тежест по силата на чл. 233, ал. 1, 4 изр.1 ЗЗД задължение да предаде на наемодателя „С.и.” ЕАД недвижимия имот, който е предмет на договора за наем и представлява незастроен терен с площ от 1 638 кв.м., прилежащ към имот, нанесен в к.л. № 431 по актуалния кадастрален план на район Средец – СО, м. „Борисова градина“, то трябва да се приеме, че е установено осъществяването на два от елементите от фактическия състав, при който за наемателя възниква задължението за заплащане на обезщетение по чл. 236, ал. 2 ЗЗД. Доколкото наемодателят „С.и.” ЕАД е предявил иск за осъждане на отвтеника да изпълни задължението си по чл. 233, ал. 1, изр.1 ЗЗД като му предаде отдадения под наем недвижим имот, за разглеждането на който е образувано т.д. № 182/ 2018 г. по описа на Софийски градски съд, VI-18 състав, то съдът счита, че в производството е установено, че наемодателят се е противопоставил на допуснатото неизпълнение на задължението за връщане на наетия имот след прекратяване на облигационните отношения по договора за наем и съответно на продължаващото ползване на имота, който не е предаден обратно на наемодателя така, както законът изисква, а именно в състоянието, в което е бил към момента на сключване на наемния договор.