Определение № 1992 от 05.08.2024, Окръжен съд - Бургас

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1992 гр. Бургас, 31.07.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, I ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на тридесет и първи юли през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Мариана Г. Карастанчева

Членове:

Пламена К. Георгиева Върбанова

Тихомир Р. Рачев като разгледа докладваното от Мариана Г. Карастанчева Въззивно частно гражданско дело № 20242100501066 по описа за 2024 година Производството е по чл. 122 ГПК и е образувано по повдигнат спор от Бургаския районен съд за определяне на местно компетентния съд ,който следва да разгледа и се произнесе по исковата молба на ЗД“Бул Инс“АД – гр.София ,срещу Х. К. Г. ,ЕГН **********,депозирана пред Софийски районен съд ,като по нея е образувано гр.д. № 60768/2023 г. по описа на същия съд .

Бургаският окръжен съд с оглед данните по делото и приложените доказателства ,намира следното :

Предявен е бил пред СРС осъдителен иск от ЗД“Бул Инс“АД ,,със седалище гр. София , против Х. К. Г. от **** ,за осъждане на ответника да заплати сумата от 935,64 лв. ,представляваща изплатено от ищеца застрахователно обезщетение,с правно основание чл. 500 от КЗ .

Софийският районен съд служебно е констатирал неподсъдност на делото пред себе си съгл. чл. 119 ал. 3 ГПК ,тъй като настоящият адрес на ответника е бил в района на РС-Бургас ,поради което е прекратил пред себе си образуваното по исковата молба производство и е изпратил делото по правилата на местната подсъдност за разглеждане на Районен съд – Бургас-с определение № 7256/15.02.2024 г. ,поравено с определение № 7289/15.02.2024 г. по цитираното гр.д. № 60768/2023 г. на СРС .

В мотивите си е посочил ,че ответникът има качество на потребител по см.

1 на §1 т.1 от КЗ/отм./ и §13 т.12 вр.т.1 ЗЗП и по арг. От т.6 ТР 1/2015 г. на ВКС,ОСГК,от когото се претендира платеното от застрахователя застрахователно обезщетение на пострадалото лице ,доколкото същият е „ползвател на застрахователни услуги „ по смисъла на чл.2 ал. 2 КЗ ,което било аналогично на понятието „потребител на застрахователни услуги „ по отменения КЗ

.Сочи ,че в случая е неприложима особената местна подсъдност на чл. 115 ал. 2 ГПК ,позовавайки се и на практиката на ВКС – изложена в опред.№ 87/21.02.2020 г. по ч.т.д. № 2870/2019 г. на ВКС ,първо г.о.Отделно от това се подчертава ,че ответникът в конкретния случай е и страна по сключения с ищеца застрахователен договор за застраховане на гражданската отговорност ,което установява пряко качеството му на потребител .Затова и доколкото е установена адресна регистрация на ответника в **** ,на осн.чл. 113 ГПК и чл. 119 ал. 3 ГПК е прекратил делото пред себе си и го е изпратил по подсъдност на РС-Бургас .

Бургаският районен съд е счел ,че спрямо предявения иск не намира приложение разпоредбата на чл. 113 ГПК .регресното право на застрахователя възниква по силата на самия закон и преди това страните не са били в някакво правоотношение помежду си .Затова в случая нито ищецът ,нито ответникът имат качеството на потребител на застрахователна услуга по смисъла на цитираните разпоредби на КЗ и ЗЗП.Доколкого става дума за упражняване на регресни права на застрахователя срещу деликвента,възникнали след плащане на застрахователното обезщетение на трето лице ,претърпяло вреди ,вследствие противоправното поведение на прекия причинител,за разлика от общите норми на чл. 410 и чл. 411 КЗ,уреждащи право на застрохователя ,изплатил застрахователното обезщетение на пострадалото лице ,да се суброгира в правата му срещу причинителя,то регресното право по чл. 500 КЗ има специален характер .Възниква по силата на закона от специален фактически състав ,при наличие на определени условия и е предвидено само при един вид застраховате – застраховката срещу гражданска отговорност .То не е право ,което е част от застрахователното правоотношение ,а възниква по силата на закона при наличие на изрично предвидени предпоставки.Затова тук не може да става дума за качеството потребител по застрахователна услуга по смисъла на чл. 2 ал. 2 КЗ.

Настоящият съдебен състав изцяло споделя мотивите на Бургаския 2 районен съд ,като в допълнение счита ,че трябва да добави следното :

С изменението на ГПК със ЗИДГПК /обн., ДВ, бр. 65 от 07.08.2018 г./ се предвиди, че исковете на и срещу потребители се предявяват пред съда, в чийто район се намира настоящият адрес на потребителя, а при липса на настоящ адрес – по постоянния. Целта на законодателя с посоченото изменение на разпоредбата на чл. 113 ГПК е да бъде осигурен възможно найлесен и евтин достъп до правосъдие на икономически по-слабия субект в спорното правоотношение - потребителя, да бъде постигната равномерна натовареност на съдилищата в страната, оптимизиране на съдебната карта и по-бързо правораздаване. Направеното през 2018 г. с този законопроект предложение особената подсъдност по чл. 113 ГПК да намери логично приложение и по отношение на юридическите лица, притежаващи качеството на потребител по силата на закон /напр. Кодекса на застраховането или Закона за енергетиката/, а именно местната подсъдност да се определя по седалището на потребителя, не бе възприето от законодателя, а се прие изменението в действащата сега редакция на чл. 113, ал. 1, изр. 1 ГПК.

Впоследствие със ЗИДГПК /обн., ДВ, бр. 100 от 20.12.2019 г./ в чл. 113 ГПК се създаде второ изречение, според което образуваните дела се разглеждат като граждански по реда на общия исков процес. Целта на законодателя с приемането на посоченото допълнение на чл. 113 ГПК е да се постигне по-ефективна защита на правата на потребителя, качествено правораздаване, да се гарантира ефективност на уредбата на ГПК след измененията със ЗИДГПК /обн., ДВ, бр. 65 от 07.08.2018 г./ и да се уеднакви противоречивата съдебна практика кои правила се прилагат за потребителските спорове – тези за гражданските или тези за търговските дела.

Последица от разглеждането на образуваните дела по исковете на и срещу потребители като граждански по реда на общия исков процес е възможността за касационно обжалване на въззивното решение, когато цената на иска е над 5 000 лв.

С приемането на разпоредбата на чл. 115, ал. 2 ГПК /ДВ, бр. 86 от 2017 г., изм., бр. 65 от 2018 г., в сила от 07.08.2018 г./ се предвиди изрична изборна местна подсъдност за исковете за обезщетение по Кодекса за застраховането на увреденото лице срещу застраховател, Гаранционния фонд и Националното бюро на българските автомобилни застрахователи - пред съда, в чийто район 3 към момента на настъпване на застрахователното събитие се намира настоящият или постоянният адрес на ищеца, неговото седалище, или по местонастъпване на застрахователното събитие. С посочената разпоредба се дерогира приложението на изборната местна подсъдност по чл. 113 ГПК /ред. преди изменението в ДВ, бр. 65 от 2018 г., в сила от 07.08.2018 г./ по отношение на преките искове.

Съобразявайки направените изменения и допълнения на чл. 113 и чл. 115, ал. 2 ГПК, и отчитайки мотивите на законодателя за приемането на ЗИД ГПК /обн., ДВ, бр. 65 от 07.08.2018 г./ и ЗИДГПК /обн., ДВ, бр. 100 от 20.12.2019 г./, настоящият съдебен състав счита, че законодателят е ограничил разпоредбата на чл. 113 ГПК до споровете, образувани по искове на и срещу потребители в смисъл на икономически по-слабата страна в правоотношението, т. е. потребители по смисъла на § 13, т. 1 ДР на ЗЗП.

В хипотезата на сключен договор за застраховка на моторно превозно средство "Каско" между търговец в качеството му на застрахован, от една страна, и застраховател, от друга страна, търговецът не е икономически послаба страна в застрахователното правоотношение, тъй като застрахова автомобила с цел извършване на своята търговска дейност. Затова следва да се приеме ,че след изменението и допълнението на разпоредбата на чл. 113 ГПК /ДВ, бр. 65 от 2018 г., в сила от 07.08.2018 г., и ДВ, бр. 100 от 20.12.2019 г. / и приемането на разпоредбата на чл. 115, ал. 2 ГПК /ДВ, бр. 86 от 2017 г., изм., бр. 65 от 2018 г., в сила от 07.08.2018 г. / разпоредбата на чл. 113 ГПК не намира приложение в хипотезата на предявен иск от лизингополучател – юридическо лице с правата на застрахован по чл. 384, ал. 2, т. 1 КЗ срещу застраховател по застраховка "Каско" на автомобил ,собственост на търговец.Съображенията, че ищецът не е "потребител" по смисъла на § 13, т. 1 ДР на ЗЗП са правилни и обосновани, тъй като ищецът е търговско дружество и е сключило застрахователния договор във връзка с осъществяваната от него търговска дейност.

Освен това ,в цитираното от ответната страна опред.№ 87/21.02.2020 г. по ч.т.д. № 2870/2019 г. на ВКС ,първо г.о.се сочи следното :“В случая няма основание за приложение на чл. 115, ал.2 от ГПК. От специалната изборна подсъдност, предвидена в тази разпоредба, може да се ползва само ищец, предявяващ иск в качеството си на „увредено лице“ по смисъла на чл.478 от 4

КЗ. Този термин е въведен в материята на застрахователните отношения, за да се обозначат с него лицата, имащи право на обезщетение за вреди,причинени от моторно превозно средство. Именно тази категория лица могат да предявят исковете си срещу застраховател, Гаранционния фонд и НББА, в съда, в чийто район към момента на настъпване на застрахователното събитие се намира техния адрес или седалище или по местонастъпването на събитието.

Разпоредбата на чл. 115, ал.2 ГПК следва да се тълкува, с оглед на нейното систематично място в ГПК – в „Искове за непозволено увреждане“ и във връзка с чл. 478 КЗ, въвежащ понятието „увредено лице“ и разясняващ неговия смисъл.

Това систематично и логическо тълкуване на правната норма, на която се позовава ищеца, за да обоснове правото си на изборната подсъдност по своето седалище и по мястото на настъпване на застрахователното събитие, води извода, че тя е създадена от законодателя не в полза на всички лица, имащи право да търсят застрахователно обезщетение, а само на увредените от моторно превозно средство, които са всъщност и увредени от деликт /непозволено увреждане/. Иначе не би използвал термина „увредено лице“, който има дадения в чл.478 КЗ конкретен тесен смисъл, а би си послужил с изрази, разширяващи кръга на адресати на правната норма и до всички застраховани и други лица, имащи право на обезещетения по Кодекса на застраховането.

Освен това, в Глава 39-та „Имуществено застраховане“, където са уредени отношенията по договор за застраховка на имущество, изобщо не става дума за „увредено лице“, а се използва термина „застрахования“. Ето защо и в нормите на тази глава не могат да се намерят аргументи за разширително тълкуване на чл. 115, ал.2 ГПК в полза на тезата на ищеца……За пълнота, макар ищецът да не се позовава на тази разпоредба, следва да се отбележи, че по отношение на него не може да се приложи и чл.113 ГПК, защото като търговец-юридическо лице, той не може да се определи като „потребител“, по смисъла на пар.13,т.1 ЗЗП“.

С други думи -не може да се намери основание за разширително тълкуване на разпоредбата на чл. 113 ГПК и прилагането й спрямо прямо ползвателите на застрахователни услуги по имуществена застраховка „Каско на МПС“,когато последният няма качеството на потребител по смисъла на 5

ЗЗП.Затова не е налице основание за разширяване на кръга на лицата ,които могат да се ползват от привилегията за избор на местна подсъдност по техен постоянен и настоящ адрес и включването в този кръг на търговци –било то и еднолични ,които не могат да бъдат потребители по смисъла на ЗЗП,но имат качеството на „застраховано лице „ по застраховка „каско на МПС“.Съгласно разпоредбата на чл. 2, ал. 2 КЗ застраховащият и застрахованият по договор за застраховка са "ползватели на застрахователни услуги". Действително, както е приел СРС, е налице идентитет между дадените легални определения на понятията "потребител на застрахователни услуги" по П.. 1, т. 1 от ДР на КЗ (отм.) и "ползвател на застрахователни услуги" по чл. 2, ал. 2 КЗ, независимо че действащата разпоредба разширява кръга на ползвателите на застрахователни услуги. Тези съображения обаче неправилно са свързани от съда чрез позоваване на практика на ВКС с формирания извод за прилагане на правилата на ЗЗП в отношенията между страните по спора. Дадените разрешения в практиката на ВКС, включително т. 6 на ТР № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС, са относими към подсъдността по чл. 113 ГПК, докато защитата по ЗЗП е обусловена от качеството потребител на едната от страните в правоотношението, така както то е дефинирано в П.. 13, т. 1 от ДР на ЗЗП.