Решение № 4848 от 15.08.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4848 гр. София, 15.08.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-А СЪСТАВ, в публично заседание на шести юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Мариана Г.ева

Членове:

Димитър Ковачев

ВИКТОРИЯ МИНГОВА при участието на секретаря Галина Хр. Христова като разгледа докладваното от Мариана Г.ева Въззивно гражданско дело № 20241100502068 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.

С решение от 03.11.2022г., постановено по гр.дело № 32248/2022г. по описа на СРС, ГО, 76 състав, са отхвърлени предявените от Г. Р. П. срещу Инспекторат към Висшия съдебен състав обективно кумулативно съединените искове, както следва: иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ за признаване за незаконно и отмяната на уволнението на ищеца, извършено със Заповед № ЗЧР-7 от 20.04.2024г.; иск с правно основание чл.

344, ал. 1, т. 2 от КТ за възстановяване на заеманата до уволнението длъжност „експерт с юридическо образование в Специализираната администрация на Инспектората към ВСС“ и иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. чл.

225, ал. 1 от КТ за заплащане на сумата от 24 757 лева – обезщетение за оставане без работа поради уволнението за периода от 20.04.2022г. до 20.11.2022г.

С решение от 25.05.2023г., постановено по същото дело, е допълнено на основание чл. 250 от ГПК съдебното решение от 03.11.2022г., като е оставено без уважение искането на ищеца Г. Р. П. за прогласяване нищожността на Заповед № ЗЧР-7 от 20.04.2024г. на Главния инспектор на Инспектората към 1

Висшия съдебен състав.

Срещу двете решения са подадени в законоустановения срок въззивни жалби от ищеца Г. Р. П., в които се поддържат оплаквания за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, довели до необоснованост на формираните от първоинстанционния съд изводи, както и за нарушение на материалния закон. Въззивникът сочи, че при постановяване на допълнителното решение по реда на чл. 250 от ГПК са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, тъй като съдът не е насрочил разглеждане на производството в открито съдебно заседание.

Твърди, че не са обсъдени всички доводи на ищеца и не са преценени всички събрани по делото доказателства, включително неправилно било тълкувано постановеното решение по конституционно дело № 12/2022г. на Конституционния съд на Република България. Поддържа, че процесната заповед е била издадена към момент, в който мандатът на Главния инспектор бил изтекъл, поради което счита, че издателят на заповедта не е бил компетентен да изпълнява длъжността Главен инспектор. Това от своя страна обуславяло извод, че процесната заповед е нищожна. Навежда съображения, че цитираното решение на КС на Република България има действие занапред и не може да се прилага по отношение на актове, които са били издадени преди постановяването му. В случая органът, който е избрал Главния инспектор, не е взел решение за продължаване на неговия мандат, а същевременно в ЗСВ не е предвидена възможност за дейност на Главния инспектор след изтичане на мандата, определен с решението на Народното събрание. По тези съображения е направено искане за отмяна на обжалваното решение по чл. 250 от ГПК и постановяване на друго, с което да се уважи предявеният иск за прогласяване нищожност на процесната заповед.

Във въззивната жалба срещу основното решение се поддържат доводи за неправилност на същото. Въззивникът навежда подробно съображения, че процесната заповед за прекратяване на трудовото правоотношение е нищожна, тъй като е издадена от некомпетентен орган. Позовава се на обстоятелството, че мандатът на Главния инспектор е изтекъл към датата на издаване на заповедта и същият не е имал правомощието да прекратява процесното трудово правоотношение. Излага, че по делото не са събрани доказателства, установяващи, че ищецът е извършил твърдените нарушения на трудовата 2 дисциплина. Сочи, че образуваното срещу него производство по частна тъжба е за лични взаимоотношения със съсед, които по никакъв начин не се отразяват на трудовите му задължения. В този смисъл счита, че постановеното решение по чл. 78 А от НК не е задължително за гражданския съд, а вмененото му деяние не представлява виновно нарушение на трудовите му задължения.

Други доказателства, че с негови действия е засегнато доброто име на работодателя, не са били ангажирани. Счита, че наложеното му най-тежко дисциплинарно наказание се базира единствено на личното отрицателно отношение на Главния инспектор и не е съобразено с изискванията на КТ. На следващо място, развити са съображения, че при налагане на дисциплинарното производство е нарушено изискването по чл. 189 от КТ, тъй като не е преценена тежестта на извършеното нарушение и съответствието му с наложеното наказание. Освен че в заповедта не били изложени мотиви в тази насока, следвало да се има предвид и обстоятелството, че не е установено да са настъпили вредни последици за работодателя. Поддържа и релевираните в исковата молба доводи за нарушение на императивната разпоредба на чл. 193 от ГПК и на чл. 195 от ГПК. Навежда съображения, че не е достатъчно само формално да се поискат обяснения, а и същите да бъдат съобразени от работодателя в дисциплинарното производство. Освен това бил даден твърде кратък срок за предоставяне на поисканите обяснения. Процесната заповед била немотивирана, доколкото не съдържала ясни и безпротиворечиви мотиви и не се излагали твърдения за конкретни нарушения на трудовата дисциплина.

При постановяване на първоинстанционното решение съдът не бил съобразил и възражението за неспазване на предвидения в чл. 194 от КТ преклузивен срок за налагане на наказание, тъй като Главният инспектор е бил известен за воденото срещу ищеца наказателно производство още през 2020г. С оглед изложеното е направено искане за отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго, с което предявените искове да се уважат.

Въззиваемата страна Инспекторат към Висшия съдебен съвет оспорва подадените въззивни жалби като неоснователни. Счита първоинстанционното решение /основно и допълнително/ за правилно и обосновано като постановено в съответствие със събраните по делото доказателства и в правилно приложение на относимите материално-правни норми. Позовава се на приетото в решение от 27.09.2022г. по к.д. № 7/2022г. на КС на Република България, съгласно което с изтичането на срока, за който са избрани, главният 3 инспектор и инспекторите в Инспекторат към Висшия съдебен съвет изпълняват своите функции до избиране от Народното събрание на главен инспектор, съответно на инспектори. Излага, че съгласно чл. 14, ал. 6 от Закона за Конституционния съд решението на КС е задължително за всички държавни органи, граждани и юридически лица. Въззиваемият поддържа твърдения, че ищецът е уронил доброто име на предприятието, което се установявало въз основа на влязлото в сила решение по НЧХД № 12728/2018г. по описа на СРС, с което Г. П. е бил признат за виновен в извършването на престъпление по чл. 130 от НК - причиняване на лека телесна повреда на В.Л.П.. Изложени са подробни съображения, че особеният статут на съдебните служители изисква поддържането на висок авторитет и налага въвеждането на специални изисквания за повишена обществена отговорност и морал. Конкретните правила били регламентирани в Етичния кодекс на съдебните служители, като тяхното нарушаване е основание за налагане на дисциплинарно наказание. Оспорват се възраженията за неспазване на императивните изисквания по чл. 193 от ГПК и чл. 194 от ГПК. В случая от служителя били поискани писмени обяснения, които са били депозирани преди изтичане на определения в тях срок. Счита, че срокът за налагане на дисциплинарно наказание в случая е започнал да тече от датата на влизане в сила на решението, с което ищецът е бил признат за виновен, и същият не е бил изтекъл към датата на издаване на процесната заповед. По тези съображения е направено искане за потвърждаване на обжалваното решение.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

При съобразяване на посочените правомощия, настоящият съдебен състав счита, че първоинстанционното решение, постановено в производството по чл. 250 от ГПК, е недопустимо поради следните съображения:

Ищецът е предявил инцидентен установителен иск за прогласяване нищожност на процесната заповед за уволнение, обоснован с твърдения, че същата е издадена от некомпетентен орган с изтекъл мандат и без да разполага с правомощията да формира волеизявления с правно значение в качеството му на Главен инспектор.

4

Настоящият съдебен състав счита, че заповедта за уволнение не представлява административен акт, а по своята правна същност е волеизявление на една от страните по трудовото правоотношение за прекратяване на трудовия договор, поради което същата не може да бъде прогласявана за нищожна по исков ред. В практиката на ВКС, обективирана и в решение № 137 от 25.03.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1112/2010 г., IV ГО, е застъпено становището, че заповедта на работодателя за дисциплинарното уволнение на работника или служителя не съставлява волеизявление на административен орган в изпълнение на делегирани му със закона властнически правомощия, респ. създаващо правоотношение на власт и подчинение, а по своята правна същност това волеизявление е от гражданскоправно естество на работодател, а не е административен акт по смисъла на чл. 21 АПК, както и че съгласно чл. 357, ал. 1 КТ споровете между работника или служителя и работодателя относно прекратяването на трудовите правоотношения се квалифицират като трудови и уволненото лице разполага с право на иск за отмяна на незаконното уволнение, а не за прогласяване недействителност на административен акт. Възприето е разбирането, че преценката за законосъобразността на заповедта, с която е наложено дисциплинарното наказание, може да се установи, когато съдът се произнася по предявен иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ. Освен това следва да се има предвид, че в трудовото право няма понятие „нищожност“, респ.

„недействителност“ на заповедта за уволнение и те се включват в „незаконността“. Понятието „незаконно уволнение“ в чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ е използвано в неговия общ смисъл и включва всички основания, които могат да се наведат, респективно обхваща всички пороци на уволнението – нарушение на процедурата или материалноправната уредба. Заповедта за уволнение не може да бъде обявявана за нищожна, когато е издадена в противоречие със законови правила, тя е незаконосъобразна. Трудовото право в чл. 74 и чл. 75 КТ борави с понятието недействителност, но на трудовите договори.

Заповедите за уволнение са незаконосъобразни и отмяната им може да бъде поискана само с иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ и неговото съдържание включва всички пороци на уволнението. В тази връзка не може да бъде предмет на защита в исковия процес правото да се иска прогласяване нищожност на заповедта за уволнение /в този смисъл решение № 457 от 11.04.2005г. на ВКС по гр.д. № 4/2003г., III ГО, решение № 153 от 04.05.2001г. на ВКС по гр.д. № 5

1132/2000г., решение № 89/26.04.2011г., постановено по гр.д. № 278/2010г. на ВКС, IV ГО и др./, т.е. искът по чл. 344, ал.1, т.1 от КТ включва всички основания за неправилност на уволнението, съответно всички пороци на заповедта, които могат да се въведат в предмета на делото.

В случая изложените от ищеца обстоятелства по предявения инцидентен установителен иск са такива за незаконност на уволнението, независимо дали заповедта с която е извършено е нищожна, или уволнението е извършено при нарушение на определена процедура, или при липса на посочените в закона предпоставки. Самите твърдения за незаконосъобразност на уволнението се включват в предметния обхват на иска за признаване на уволнението за незаконно и неговата отмяна по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, независимо от това, какви факти обуславят тази незаконосъобразност. С оглед изложеното се налага извод, че предявеният инцидентен установителен иск за прогласяване нищожност на процесната заповед за уволнение е недопустим, поради което постановеното допълнително решение в производството по чл. 250 от ГПК подлежи на обезсилване. Съобразно нормата на чл. 270, ал. 3, изр. 1-во от ГПК след обезсилване на решението в посочената част производството по делото следва да се прекрати.