Решение № 516 от 21.05.2026, Районен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 516 гр. Стара Загора, 21.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, VII-МИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Свилен Жеков при участието на секретаря Маргарита Огн. Николова като разгледа докладваното от Свилен Жеков Гражданско дело № 20265530100329 по описа за 2026 година и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 103 - 257 от Гражданския процесуален кодекс /ГПК/.

Предявен е установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗП и чл. 22 ЗПК /установителен иск за нищожност/ за прогласяване недействителността на договор за потребителски кредит № *********/****** г. като нарушаващ разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 и чл. 19, ал. 4 ЗПК.

Ищцата В. Г. твърди, че между нея в качеството й на кредитополучател и „ТИ БИ АЙ Банк“ ЕАД, в качеството на кредитодател, бил сключен Договор за потребителски кредит № ********* на ****** година. Съгласно чл. 7.1 от процесния договор, размерът на кредита бил BGN 300 /триста лева/. Уговорен бил годишен лихвен процент на кредита в размер на 47,15 % процента, а годишният процент на разходите бил 56,23 %. Срокът за издължаване на кредита бил до 05.11.2025 година, а съгласно чл. 10 от процесния договор, общата дължима сума от потребителя възлизала в размер от BGN 448,15. В процесния Договор за потребителски кредит № *********/****** година било 1 уговорено, че с усвояване на кредита, ищцата дължи застрахователна премия в общ размер от BGN 85,26 за защита на кредита и сметките. След включване на общата застрахователна премия към главницата по заема, обшият размер на кредита ставал BGN 385,26 и съответно върху тази сума се дължала възнаградителната лихва от 47,15 % процента, а не както било предвидено в договора, върху главницата от BGN 300 /триста лева/. Счита, че процесният договор за кредит бил недействителен на основание чл. 22 от ЗПК във връзка с чл. 11 и чл. 10, ал. 2 и чл. 10а, ал. 4 ЗПК, тъй като Заемодателя е изискал и е събрал освен лихва по кредита, така и такси и комисионни, свързани с договора за кредит, които е следвало да бъдат калкулирани при изчисленото на годишния процент на разходи. Поради този факт ответникът не е посочил правилния годишен процент на разходи и е нямал право да посочи и формира ГПР в размер на 56,23 % по Договор за потребителски кредит № *********/****** година, което от своя страна било нарушение на разпоредба на чл. 11 от ЗПК и води след себе си именно до последиците предвидени в чл.

22 от ЗПК. С оглед съдържанието на представения договор за потребителски кредит, ставало ясно, че не е отпуснат кредит в размер на BGN 385,26, а била предоставена сума в размер на BGN 300 /триста лева/. Разликата от BGN 85,26 се състояла от начислени и преведени на застрахователя застрахователни премии по застраховка за защита на кредита и сметките. Тази сума обаче не била част от главницата - заетата сума, а разход по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. В тази връзка тя можела да се претендира въз основа на договора за кредит, доколкото била начислена съгласно клаузи от същия, но не като главница, а като такси и премии, съгласно основанието, за което се дължи. Следователно претенцията за главница за сумата над BGN 300 /триста лева/ в принципен план била неоснователна, доколкото с процесния договор за кредит също така не е уговаряна и главница в по-висок от посочения размер.

Именно с оглед на горните съображения въпросната сума от BGN 300 /триста лева/ следвало да се вземе за релевантна при изчисляването на ГПР и ГЛП по договора, а не сумата от BGN 385,26, тъй като в противен случай ефективната възнаградителна лихва, която се заплащала от кредитополучателя била в значително по- голям размер от действително дължимия. Нещо повече, ако тази застраховка бъдела включена в ГПР, то последният ще надхвърлел допустимия законов размер, предвиден в чл. 19, ал. 4 ЗПК. Несъмнено процесната застраховка представлявала разход по кредита и следвало да бъде 2 включена в него. В настоящия случай, счита че действително приложеният в кредитното правоотношение годишен процент на разходите бил различен от посочения в договора от Кредитодателя годишен процент на разходите от 56,23 %. Моли съда да постанови решение, с което да признае за установено, че Договор за потребителски кредит № *********/****** година, сключен между „ТИ БИ АЙ Банк“ ЕАД и В. Т. Г. е изцяло недействителен.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, като е заел позиция за неоснователност на иска. Изложените общи твърдения не кореспондирали с разпоредбите на договора за кредит и по специално на чл. 9, където били посочени размерът на приложимия лихвен процент и условията за прилагането му, както следва: чл. 9.1 от Договора за кредит посочва размерът на лихвения процент, с който се олихвява предоставения кредит; чл. 9.2 от Договора за кредит посочва условията за прилагането му - „лихвата се изчислява ежемесечно по метода на простата лихва върху остатъчния размер на главницата по кредита на база 30 дни в месеца и 360 дни в годината; чл. 9.3 от Договора за кредит указва размерът на лихвата за 1 ден - изчислена като 1/360 част от лихвения процент.

Допълнително счита, че се явява неоснователно възражението, че не бил посочен начинът на прилагане на договорната възнаградителна лихва, съобразно чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК доколкото в тази насока законът бил ясен видно от §1, т. 4 от ДР на ЗПК лихвения процент се прилагал на годишна основа към сумата на усвоения кредит. Като тук следвало да се посочи, че горната правна норма не изисква размера на възнаградителната лихва да се посочва като сума в лева, а същата следва да се посочва в проценти /по аргумент от §1 т. 4, т. 5 , т. 5а и т. 6 от ДР на ЗПК/, както било сторено. Също така, ако имало променлив лихвен процент, той следвало да е изрично предвиден в Договора, което в случая не било така т.е. променлив лихвен процент не е приложим както се твърди от ищеца. По отношение на твърденията, че процесният договор бил в разрез с разпоредбата на чл. 11, ал.

1, т. 10 ЗПК - член 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК изисквал точно посочване в договора на ГПР и общата дължима от потребителя сума към момента на сключване на договора, като бъдат взети предвид и допусканията, което изискване е спазено и написано в Договора: ГПР – 26,27% и обща дължима сума 1597,84 лева. Не ставало ясно по какъв начин ищецът стига до извода, че размера на ГПР по кредита е неправилно посочен. Формулата за изчисление на годишният 3 процент на разходите /Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК/ била величина, чийто алгоритъм е императивно заложен в ЗПК и приемането на методика, налагаща изчисляване на разходите по кредита по начин, различен от законовия, е недопустимо. Договорът за потребителски кредит представлявал двустранна сделка с възмезден характер, тъй като към момента на сключването му в него следвало да е уговорен годишният процент на разходите по кредита /арг. чл. 11, т. 10 ЗПК/, включващ общите разходи по кредита, настоящи и бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, вкл. за посредничество/ изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит /арг. чл. 19 ал. 1 ЗПК/. Следователно ГПР изразявал задълженията на потребителя в процентно отношение към размера на отпуснатия кредит, като в него се включва и уговореното заплащане на възнаградителната лихва за възмездно ползване на заетата сума от кредитополучателя. Презюмирало се, че всички разходи с отпускането и използването на финансовия ресурс представляват граждански плод /възнаградителна лихва/. В чл. 19, ал. 3 ЗПК, били посочени изключенията т.е. разходите, които не са включени в ГПР. Изначално отбелязва, че не следвало разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК да се тълкува разширително в смисъл, че нарушение, водещо до недействителност по чл. 22 ЗПК било налице не само когато в договора изобщо не е посочен ГПР, но и когато формално било налице такова посочване, но посочения в договора размер на ГПР не съответствал на действително прилагания между Банката и потребителя.

Неправилното изчисляване на ГПР по кредита, чрез невключване в неговото процентно изражение на задължение /както твърди ищеца/, което е установено в глобален размер чрез посочване на неговата стойност, не водело до недействителност на договора за кредит на соченото основание. В случаите, в които ГПР надвишава установеният в закона максимум по чл. 19, ал. 4 ЗПК, приложение намирала разпоредбата на чл. 19, ал. 5 ЗПК, която указва че това води до недействителност на самата клауза в договора. Според приложеното от ищеца тълкуване на цитираната разпоредба Банката е следвало да посочи в договора за кредит не само ГПР изразен като годишен процент от общия размер на предоставения кредит /в абсолютна стойност/, но и как се изчислява ГПР - кои компоненти се включват при неговото изчисляване. Счита приложеното тълкуване на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК за неправилно и в противоречие с приложимото законодателство, а именно: в чл. 3 4

„Определения“, буква „и“ на „Директива 2008/48/ЕО от 23.04.2008 г. относно договорите за потребителски кредити“ било дадено определение за „Годишен процент на разходите“, а именно: „означава общите разходи по кредита за потребителя, изразени като годишен процент от общия размер на кредита и, когато е приложимо, включително разходите, посочени в член 19, параграф 2“.

Пренесено в местното законодателство, в ЗПК било дадено следното определение: в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК била дадена дефиниция за „Общ разход по кредита за потребителя“, съгласно която това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условия за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Задължението на кредитора да включи в съдържанието на договора за кредит „взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин“ не било абсолютно. Такова задължение би било налице само ако такива допускания са били използвани при изчисляване на ГПР, ако не са използвани допускания, то кредиторът не е длъжен да предоставя такава информация. „Допусканията“ предвидени в чл.

11, ал. 1, т. 10 от ЗПК били описани детайлно в т. 3 от Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 от ЗПК. В процесния договор за потребителски кредит, сключен между страните, липсвали неясноти, които да обусловят използването на допускания при изчислението на ГПР. Договорът за кредит бил сключен за конкретна сума, за конкретен срок, при фиксирана лихва, приложима за целия срок и се усвоявал еднократно и в началото на договора. Налице била яснота, че лихвата се начислява върху остатъчния размер на кредита, а не върху цялата сума, която следва да се върне. Касае се за фиксиран лихвен процент, което е видно и от представяния на клиента СЕФ, като по отношение на него няма допускания. По отношение на твърдението, че застрахователната премия следва да бъде включена при изчислението на ГПР - счита за неоснователни твърденията на ищеца, че застрахователната премия следва да бъде включена при изчислението на ГПР. Съгласно чл. 19 от процесния договор за 5 потребителски кредит, при сключване на договора, потребителят не е длъжен да сключва застраховка. В тази връзка, обръща внимание, че при сключването на ДПК ищецът изрично е заявил желание чрез „Заявление-декларация за установяване на договорни отношения“, подадена в процеса по кандидатстване за получаване на потребителски кредит, да му бъде сключена застраховка. Съгласно § 1 от ДР на ЗПК, застрахователната премия или всеки друг разход свързан с предоставянето на допълнителна услуга са част от общите разходи, които се включват при изчислението на ГПР, но само ако са били задължително условие за сключването на договора за кредит. В този смисъл е и чл. 19 от Договора за кредит, където изрично е посочено, че сключването на застраховката не е задължително условие за сключването на договора за кредит. Това еднозначно показвало, че допълнителната услуга застраховка не е задължително условие за получаването на кредита, т.е. застрахователната премия не следвало да бъде включвана в общите разходи по кредита, но е включена в главницата - която е компонент на ГПР. В чл. 7 от договора за кредит „Общ размер на кредита и условия за усвояването му“ ясно бил посочен размерът на предоставения финансов ресурс, включващ размера на застрахователните премии, и формиращ общия размер на кредита главница. Застрахователните премии са цената на допълнителната услуга, чиято парична равностойност се дължи от длъжника /застрахованото лице/. В искането за откриване на договорни отношения кредитополучателят изрично е декларирал избора на тази допълнителна услуга - застраховка. Общият размер на кредита бил 1359,14 лева и включва отпуснатата сума по сметка на Кредитополучателя в размер на 1212,09 лева и застрахователната премия в размер на 146,24 лева - в тази връзка ищецът неправилно изчислява процента на ГПР, като включва застрахователната премия като разход към кредита.