Решение № 164 от 08.02.2023, Окръжен съд - Бургас

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 164 гр. Бургас, 08.02.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, IV ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Недялка П. Пенева

Членове:

Даниела Д. Михова

Кристиян Ант. Попов при участието на секретаря Ваня Ст. Димитрова като разгледа докладваното от Даниела Д. Михова Въззивно гражданско дело № 20222100501744 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл.258 и сл.ГПК и е образувано по въззивната жалба на З. К. Щ. от ***, подадена чрез процесуалния й представител адв.Симеон Чокелиев от БАК, против решение № 284/20.08.2022 г. по гр.д.1494/2022 г. по описа на Районен съд Несебър, с което е признато за установено на основание чл.422 от ГПК вр. чл.79, ал.1 от ЗЗД, че въззивницата Щ. дължи на „ДАРИУС 2004“ ЕООД с ЕИК 131278251, със седалище и адрес на управление: гр.София, район Витоша, ***, сумата от 503,88 евро, представляваща първа вноска от такса за 2021 г. по Договор за поддръжка и управление на самостоятелен обект в Етажна собственост в сграда с административен адрес: гр.Несебър, КК Слънчев бряг-запад, кв.„Пясъците“ № 117, за която сума е издадена Заповед № 1459 от 24.06.2021 г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д.4479/2021 г. по описа на Районен съд – Бургас, и въззивницата е осъдена да заплати на „ДАРИУС 2004“ ЕООД, сумата от 503,88 евро, представляваща втора вноска от такса за 2021 г. по договор за поддръжка и управление на самостоятелен обект в Етажна собственост в сграда с административен адрес: гр.Несебър, КК Слънчев бряг-запад, кв. „Пясъците“ № 117; и сумата общо в размер на 445 лв, представляваща заплатени разноски в настоящото производство, както и сумата общо в размер на 325 лв, представляваща заплатени разноски в заповедното производство.

Твърди се, че обжалваното решение е необосновано и неправилно.

По-конкретно се твърди, че неправилно първоинстанционният съд е оставил без уважение всички възражения на въззивницата относно нищожността на представения по делото от ищеца договор за поддръжка, управление и ползване на общите части на хотел апартаментен тип „Дариус“, като изложените за това мотиви са крайно оскъдни и нелогични.

1

По направеното възражение за нищожност на представения договор поради липса на валидно изразено съгласие (чп.26, ал.2, предл.второ от ЗЗД) от страна на ЕС чрез упълномощения й представител, се твърди, че са неправилни изводите на НРС, че след като М. С. е била упълномощена от ОС на ЕС, проведено на 18.09.2020 г. да подпише процесния договор, от това следвало и наличието валидно изразено съгласие от ЕС за сключването на договора. Твърди се, че фактът на упълномощаването на М.С. от ОСЕС няма за последица автоматично и валидно изразено от етажната собственост съгласие за сключването на договора, а само учредяване на представителна власт на конкретно лице, което следва да даде валидно съгласие по смисъла на ЗЗД от името на етажната собственост в тази връзка.

Твърди се, че по делото не е доказано С. да разбира български език, съответно и съдържанието на договора, който е подписала от името на ЕС. Сочи се, че първоинстанционният съд не събрал каквито и да е доказателства в тази връзка, въпреки изрично направеното от ответницата възражение. Твърди се, че изясняването на този въпрос е от съществено значение за установяване възможността на С. да формира валидна правна воля, включително да даде валидно съгласие за сключването на процесния договор, от който се твърди, че произтича задължението на ответницата. Излагат се съображения, че съгласно чл.154 ал.1 ГПК всяка страна трябва да докаже фактите, от които черпи благоприятни за себе си правни последици, и в случая, ако ищецът претендира права, възникнали от правна сделка, не е достатъчно само да докаже, че такава е сключена, но и, че тя е валидна.

На второ място се твърди, че неправилно НРС е счел за неоснователно възражението за нищожност на договора поради противоречието му с материалния закон (чл.26, ал.1, предл.първо ЗЗД) и по-конкретно с разпоредбата по чл.51, ал.1 от ЗУЕС. Сочи се, че в случая направеното възражение е за нищожност на представения от ищеца договор поради противоречието му с материалния закон (ЗУЕС), а не за нищожност на взетото решение по т.2 от дневния ред на проведеното на 18.09.2020 г. ОСЕС, поради което са неправилни изводите на съда, че е изтекъл срокът по чл.40, ал.2 от ЗУЕС за обжалване на решението на ОСЕС. Излагат се съображения, че начинът, по който се формира размерът на цената за поддържането на общите части съгласно чл.4(1), изр. последно от договора, е определен в явно противоречие с разпоредбата на чл.51, ал.1 от ЗУЕС. Твърди се, че нищожността на договора поради противоречието му с материалния закон ( в случая с разпоредбата по чл.51, ал.1 от ЗУЕС) не е обвързан и зависим от обжалването на решението на ОСЕС, с което се определя начина на формиране на дължимата такса за управление и поддръжка и евентуалната му отмяна по съдебен ред, както е приел НРС. Изложени са подробни съображения, цитирана е съдебна практика.

На следващо място се твърди, че неправилно първоинстанционният съд съд е приел за несъстоятелно възражението относно липсата на яснота от кой момент процесният договор поражда правно действие, респективно и от кой момент би могъл да вмени задължения на етажните собственици да заплащат таксата за поддръжка на общите части.

Твърди се, че договорът е сключен за период считано от 01.01.2021 г. до 31.12.2022 г., а е посочено, че поражда задължение със задна дата - задължение за заплащане на 50% от такса за поддръжка на общите части в срок до 31.12. на предходната година (до 31.12.2020 г.).

Твърди се, че няма как с обратна сила да се регламентира срок за плащане, който вече е изтекъл. Сочи се, че обратното действие е юридическа техника (фикция), която следва да е изрично предвидена по законов път и страните не могат по договорен път да създават фикции. Твърди се, че в случая не само е налице неяснота относно това от кой момент изобщо поражда действие процесният договор, но и договорът с посочените в него дати има невъзможен предмет.

Твърди се, че въпреки направените от ответника с отговора на исковата молба възражения за нищожност на представения от ищеца договор на конкретни основания, първоинстанционният съд не е отразил в доклада си по делото, че ще се произнесе по въпроса за нищожността, и не е разпределил доказателствената тежест между страните по 2 този преюдициален въпрос.

В съдебното заседание пред въззивната инстанция процесуалният представител на въззивницата въведе допълнително възражение, а именно – че след като страна по договора за поддръжка и управление е етажната собственост, именно тя, като възложител по договора, дължи на дружеството-изпълнител уговореното възнаграждение за извършеното по договора, след което (след заплащане на възнаграждението) би следвало да претендира съответната част от ответните етажни собственици.

Претендира се въззивният съд да отмени изцяло обжалваното решение и вместо него да прогласи нищожността на подписания на 25,09.2020 г. в гр, Несебър „Договор за поддръжка, управление и ползване на общите частни на хотел апартаментен тип ДАРУИС“ на основание чл. 26 от ЗЗД и да отхвърли исковете против ответницата.

Претендират се съдебни разноски за двете инстанции.

Няма искания по доказателствата.

Въззивната жалба е подадена от легитимирано лице, против акт на съда, подлежащ на обжалване, в законовия срок, поради което съдът я намира за допустима.

В законовия срок против въззивната жалба е подаден писмен отговор от въззиваемия „Дарнус 2004“ ЕООД, чрез процесуалния му представител адв.Таня Панайотова-Маркова от АК Бургас. Въззивната жалба се оспорва като неоснователна и недоказана. Твърди се, че не са налице твърдените в нея нарушения на първоинстанционния съд.

Оспорва се възражението за нищожност на договора поради липса на съгласие (чл.26, ал.2. предл.2 от ЗЗД). Сочи се, че волята на ОС за сключване на договор с „Дариус 2004" ЕООД, който ще извършва поддръжката и управлението на етажната собственост и ще изпълнява функциите на управител е изрично изразена, а учредяването на представителната власт има за цел именно подписване на договора между дружеството и етажната собственост. Твърди се, че от протокола от ОС е видно, че на него са обсъдени основните елементи от задълженията на страните по договора.

Твърди се, че в случая не е налице хипотезата на цитираното от въззивника ТР на ВКС, относно нищожността на сделката поради липса на валидно изразено съгласие.

Оспорва се и възражението за нищожност на договора, поради противоречие с материалния закон и по конкретно с разпоредбата на чл.51, ал.1 от ЗУЕС. Твърди се, че решението, с което е прието разпределението на вноските е взето на ОС ЕС, не е обжалвано в преклузивния срок от заинтересовано лице, и доколкото, нищожността на решение на ОС, за разлика от нищожността на сделките е ограничена със срок, след изтичането му, същото се стабилизира, независимо, че е възможно да е прието в противоречие с императивна разпоредба на ЗУЕС. Твърди се, че в случая, договорът инкорпорира в себе си решението на ОС за определяне на вноските на етажните собственици и след като решението на ОС не е било оспореното в срок, задължава етажните собственици е да изпълнят задължението си, като това задължение произтича от решението на ОС, а не от договора, подписан въз основа на него.

Твърди се, че цитираната съдебна практика е неотносима в случая.

Оспорва се оплакването за неяснота от кой момент договорът произвежда действието си.

Сочи се, че дори да се приеме твърдението на въззивника относно създаването от страна на договарящите се на правна фикция, следва да се има предвид, че към момента на завеждане на делото и двете вноски са изискуеми, тъй като периодът, за който същите се отнасят е изтекъл напълно към момента на завършване на устните заседания по делото- март 2022 г.

3

Твърди се, че съгласно чл.69 ЗЗД, ако не е посочен срок, то изпълнение може да бъде поискано от кредитора веднага, а в случая вноските за поддръжка и управление са уредени като ежемесечни, т.е. по никакъв начин посоченият в договора срок за плащане не може да повлияе върху дължимостта на вноските.

По възражението, че в случая е налице договор с невъзможен предмет, което прави същия нищожен се твърди, че във въззивната жалба липсва аргументация, по какъв начин така формулирания срок води до невъзможен предмет на договора. Твърди се, че предметът на договора е ясно определен, а именно: поемането на задължението от страна на „ДАРИУС 2004“ ЕООД да извършва поддръжката и управлението на етажната собственост, както и да изпълнява функциите на управител на същата, срещу получаване на насрещно задължение от етажните собственици.

По отношение на оплакването, че съдът не е изпълнил задължението си по чл.146, т.2 и 5 от ГПК се твърди, че в доклада по делото е посочено, какви са възраженията на ответната страна по делото, разпределил е доказателствената тежест на страните, а в съдебно заседание страните изрично са заявили, че нямат възражения по доклада на съда, като този момент нататък, съгласно разпоредбата на чл.147 ГПК се е преклудирала възможността да се сочат нови възражения и да се събират нови доказателствена по делото, освен изрично и уредените от този член случаи.

Претендира се съдът да потвърди обжалваното решение и да присъди на въззиваемия съдебни разноски за въззивното производство.

С оглед твърденията на страните и ангажираните по делото доказателства, съдът приема от фактическа и правна страна, следното:

Производството пред първоинстанционния съд е образувано е по исковата молба на въззиваемия „ДАРИУС 2004“ ЕООД за приемане за установено по отношение на въззивницата-ответник З. К. Щ. от***, сумата от 503,88 евро, представляваща първа вноска от такса за 2021 г. по Договор за поддръжка и управление на самостоятелен обект в Етажна собственост в сграда с административен адрес: гр.Несебър, КК Слънчев бряг-запад, кв.

„Пясъците“ № 117, както и за осъждане на ответницата да заплати на ищцовото дружество сумата от 503,88 евро, представляваща втора вноска от такса за 2021 г. по същия договор.