Решение № 3244 от 26.06.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3244 гр. Пловдив, 26.06.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, ХХІІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Крум Б. Гечев при участието на секретаря Марина М. Кънева като разгледа докладваното от Крум Б. Гечев Гражданско дело № 20245330107424 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 235 и сл. ГПК.

Съдът е сезиран с обективно предявени в условията на евентуалност усановителни искове от В. В. В., ЕГН: ********** от гр. П., ул. ***№ *, ет. *, ап. **, чрез пълномощник адв. М. М., против „Ай Ти Еф Груп” АД, ЕИК:

202255877, със седалище и адрес на управление: град София, ул. „Сребърна” № 16, бл. „Парк Лейн Офис Център“, ет. 8, представлявано от ***С. А., за признаване на установено в отношенията между страните, че сключеният помежду им Договор за потребителски кредит № *** г. е нищожен поради противоречие със закона, а в условията на евентуалност, че клаузите, регламентиращи заплащане на такса експресно разглеждане в размер на 120 лева и неустойка за непредставяне на обезпечение в размер на 2934, 96 лева по сключения между страните Договор за потребителски кредит № *** г. са нищожни, поради противоречие със закона.

Предявени са и евентуални насрещни осъдителни искове от „Ай Ти Еф Груп“ АД, ЕИК 202255877 против В. В. В., ЕГН: **********, с правно основание по чл. 79 ЗЗД вр. с чл. 240 ЗЗД и чл. 23 ЗПК, с които се иска ответникът да бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 2000 лева – главница, евентуално чиста стойност на кредита по чл. 23 ЗПК по Договор за потребителски кредит № ***г., ведно със законната лихва за забава от датата на подаване на насрещната искова молба в съда – 14.06.2024г. до окончателното изплащане на сумата.

1

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен Договор за потребителски кредит №*** на ***г. Съгласно договора и приложение № 1 към него ищецът получил сумата от 2 000 лева, за срок от 12 месеца, при ГПР – 65 % и ГЛП – 45, 56 %. Поради непредставяне в срок на обезпечение по кредита, била начислена неустойка в размер на 2934,96 лева, като сумите били предвидени за плащане с погасителния план. Наред с това била начислена и такса в размер на 150 лева.

Твърди се, че процесния договор бил недействителен на основание чл.22 от ЗПК, тъй като не били посочени условия по прилагане на лихвения процент, а и не бил посочен размер на възнаградителната лихва и съотношението й с главницата, както и неустойката. Освен това, не ставало ясно и какви точно разходи били включени в ГПР и дали неустойката е предвидена там, а в ГПР трябвало да се включват всички разходи по кредита, за да е наясно потребителят какво точно оскъпява кредита. С включване на неустойката разходите се увеличавали двойно, а и така се нарушавала нормата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК. ГПР не съответствал на действително прилагания от кредитора, а това представлявало заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2, т.1 от ЗЗП и потребителят не можел да прецени реалните икономически последици от сключването на договора. Сочи се, че в настоящия случай била неприложима разпоредбата на чл.26, ал.4 от ЗЗД и нищожността на посочената клауза обуславяла недействителността на целия договор. Наред с това в договора бил посочен размер на ГПР в размер на 65 %, а съгласно чл.19, ал.5 от ЗПК максимално допустимият размер бил 50%.

Твърди се още, че приложима била разпоредбата на чл.22 от ЗПК и договорът следвало да се обяви за изцяло недействителен, тъй като не била спазена нормата на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК. Таксата за оценка и разглеждане била нищожна на основание чл. 10а, ал. 2 от ЗПК. Тя противоречала на добрите нрави и нарушавала принципите на справедливост, като се достигало до значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение. Както таксата, така и неустойката били нищожни, като сключени при неспазване на нормите на чл.19, ал.4, чл.21, ал.1, чл.33, ал.1 от ЗПК. И неустойката била нищожна поради противоречие с добрите нрави и излизала извън присъщите си функции, като се явявала добавък към възнаградителната лихва и представлявала сигурна печалба за кредитора и водела до неоснователното му обогатяване.

Моли да се признае за установено нищожността Договор за потребителски кредит № ***, а в условията на евентуалност да се признае нищожността на клаузите, предвиждащи заплащане на такси в размер на 150 лева и неустойка в размер на 2934,96 лева. Претендират се и разноските по делото.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от ответника, с който искът се оспорва като неоснователен. Между страните бил сключен договор от разстояние, като по банкова сметка на лицето се предоставила сумата по кредита. Твърди, че ищецът попълнил заявка за кандидатстване със своите данни, потвърдил, че е запознат с общите условия, после активирал линка и потвърдил искането си. Лицето било одобрено за кредит, като му бил изпратен 2 договор, който той приел, чрез активиране на линка „Приеми договора“, с което изразил недвусмислено волеизявление за съгласие за сключването му.

Възразява срещу твърдението за нищожност на договора. Признава, че между страните бил сключен процесният договор за потребителски кредит, съгласно който ищецът получил в заем сумата от 2000 лева, която била усвоена от него. Възразява срещу твърденията на ищеца, че сключеният между страните договор бил нищожен на основание чл. 26, ал.1, пр.3 от ЗЗД, на основание чл. 143 от ЗЗП, както и поради заобикаляне на закона. Позовава се на чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК, според която разпоредба, при изчисляване на ГПР по кредита не се включвали разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за кредит. Посоченият в договора ГПР бил съобразен с всички изисквания на ЗПК. ГПР бил изчислен съгласно формулата по закона, а и ищецът бил предварително запознат със сумата, която ще дължи като разходи. Неустойката не представлявала разход по кредита, за да се включва в ГПР. Неустойката се предвиждала при неизпълнение на задълженията по кредита и затова нямало как тя да се включва в ГПР, защото това били разходи под условие. Ищецът бил получил преддоговорна информация, бил уведомен за размера на неустойката предварително и могъл да прецени дали да сключи договора. Неустойката отговаряла на законовите си функции, клаузата била ясно и точно формулирана, нямало заблуждаване с нея и тя била индивидуално договорена.

Твърди се, че бил посочен фиксиран годишен лихвен процент по заема от 45.56 %, представляващ реквизит по чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК и доколкото бил фиксиран за целия период на договора, не било необходимо да се посочват условията за прилагането му. Размерът на лихвеният процент бил ясно посочен, както и размерът на ГПР, като тези размери били съобразени със законовите ограничения. Не се установявало наличие на оскъпяване на кредита чрез включване в погасителните вноски на задължения за разходи, неустойки и др. Не била нарушена и разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК.

Размерът на ГПР бил изчислен съгласно посочената в закона формула, а в Общите условия, приложими към договора бил посочен начина на изчисляване на ГПР, като и Стандартния европейски формуляр също бил посочен и индивидуализиран ГПР. Сочи, че не бил нарушен чл.19, ал.4 от ЗПК, доколкото ГПР, в който е включена възнаградителна лихва, е в размер на допустимия от закона. Не била налице заблуждаваща търговска практика, тъй като посоченият в договора ГПР не бил различен от реално приложимия.

Потребителят се бил съгласил и с таксата, предвидена в Приложение №4, която не била свързана с усвояване или управление на кредита.

Разпределянето на таксите в погасителния план било за улеснение на кредитополучателя, за да не заплаща всичко наведнъж. Моли за отхвърляне на исковите претенции. Също претендира разноски.

В срока за отговор се предявява насрещен иск, като се посочва, че бил сключен Договор за потребителски кредит № *** след кандидатстване по електронен път от разстояние, като се описва процедурата. Длъжникът не бил заплатил никакви вноски по договора, поради което на основание чл. 12 буква „а“ от ОУ с настоящата искова молба кредитът се обявява за предсрочно 3 изискуем. Претенцията в настоящото производство е 2000 лева, представляваща дължимата, падежирала и непогасена част от главницата по процесния договор, ведно с предсрочно изискуемата главница.

В условия на евентуалност, в случай че се уважи исковата претенция и договора за кредит бъде обявен за недействителен, се иска от съда първоначалният ищец да бъде осъден да заплати сумата от 2000 лева, с която същият се е обогатил за сметка на „Ай Ти Еф Груп“ АД. Моли за уважаване на предявения насрещен иск. Претендира разноски.

В срока за отговор, ответникът по насрещна искова молба, изразява становище за неоснователност на предявения насрещен иск. Поддържа изложеното в първоначално подадената искова молба становище, а именно, че договорът бил нищожен на основание чл.11, ал.1, т.10, вр. с чл.22 от ЗПК.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото писмени доказателства и доказателствени средства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

С проекта за доклад по делото, съдът е отделил н а основание чл. 153, вр. с чл. 146, ал.1, т.3 и т.4 ГПК, като безспорни и ненуждаещи се от доказване между страните обстоятелствата, че на ****г. помежду им е сключен Договор за потребителски кредит № ****г. и Приложение № * към него, по силата на който ищецът е получил в заем сумата от 2000 лева. Относно условията на процесния договор за потребителски кредит страните не спорят.

Съгласно Договора кредитополучателят е длъжен да представи обезпечение под формата на поръчителство на две физически лица или банкова гаранция, в срок до края на следващия ден, считано от деня на предоставяне на кредита, като при непредставяне на уговореното обезпечение ищецът дължи неустойка за всеки календарен ден за който не е представил обезпечение при индивидуално определен размер, посочен в приложение № 1 към договора и погасителен план, неразделна част от договора за кредит.

Съгласно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т.

7- 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Сред посочените изисквания е това по чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК - договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита, както и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора. Съгласно разпоредбата на чл.19, ал.1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно §1, т.1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително 4 разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит.

В този смисъл процесният договор за кредит формално отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, доколкото в него е посочен годишен процент на разходите и обща сума, дължима от потребителя. Така посочените техни размери обаче не съответстват на действителните, съобразно поетите от потребителя задължения. Това е така, доколкото уговорената неустойка от договора за неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, неправилно не е калкулирано в годишния процент на разходите, предвиден в договора. Последното обстоятелство е прието за безспорно между страните.

В действителност уговорената неустойка за непредставяне на обезпечение (банкова гаранция или поръчител/и) и срока за представянето му (до края на деня следващ предоставянето на заема), създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, че то изцяло да се възпрепятства. Отделно от това житейски нелогично е да се приеме, че при възможност на кредитополучателя да осигури изисканата гаранция в размер на главницата и възнаградителната лихва по договора би имал интерес от сключване на договора за кредит за да получи заем в размер по – малък от този на изисканата му гаранция. Също така непредставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да съобрази възможностите за представяне на обезпечение и риска при предоставянето на заем към датата на сключване на договора с оглед индивидуалното договаряне на условията по кредита. Изложеното обосновава извод, че коментираната неустойка представлява цената за предоставяне на необезпечен кредит, допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на заетата сума (т.нар. скрита възнаградителна лихва). Поради това съобразно императивните разпоредби на чл.19, ал.1 от ЗПК и §1, т.1 от ДР на ЗПК, разходът за същата следва да бъде включен при изчисляване на ГПР. Това не е сторено и в резултат ГПР не съответства на действителния такъв, определен съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК и изразяващ общите разходи по кредита. С това потребителят е поставен в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, като последното се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13 ЕИО. Налице е заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, ограничаваща максималния размер на годишния процент на разходите по кредита, като посоченото поведение на заемодателя цели единствено неговото обогатяване за сметка на длъжника, като му осигури забранено допълнително възнаграждение.