Протокол № 332 от 05.05.2022, Окръжен съд - Варна

ПРОТОКОЛ

№ 332 гр. Варна, 05.05.2022 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА в публично заседание на двадесет и девети април през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Елина Пл. Карагьозова при участието на секретаря Дарина Б. Баева

Сложи за разглеждане докладваното от Елина Пл. Карагьозова Търговско дело № 20203100901161 по описа за 2020 година.

На именното повикване в 15:32 часа се явиха:

След спазване на разпоредбата на чл. 142, ал. 1, предл. ІІ -ро от ГПК.

Ищецът „ВИКИ 2005“ЕООД, редовно призован, не се явява законен представител на дружеството, представлява се от адв. Р.Д., редовно упълномощен и приет от съда от днес.

Ответникът „СИ-ТРАНС“ЕООД, редовно призован, не се явява законен представител на дружеството, представлява се от адв. А.Х., редовно упълномощен и приет от съда от днес.

АДВ. Д.: Моля да се даде ход на делото.

АДВ. Х.: Моля да се даде ход на делото.

СЪДЪТ, като взе предвид редовното призоваване на страните, намира, че не са налице процесуални пречки по хода на делото, поради което О П Р Е Д Е Л И:

ДАВА ХОД НА ДЕЛОТО

На основание чл. 143 от ГПК, пристъпва към изясняване на спора от фактическа страна АДВ. Д.: Поддържам исковата молба. Нямам възражения по проекта за доклад.

АДВ. Х.: Оспорвам исковата молба. Поддържам отговора на исковата молба и допълнителния отговор. Нямам възражения по проекта за доклад.

СЪДЪТ, с оглед изявленията на страните, пристъпва към доклад на делото, така както е докладвано с Определение № 312 от разпоредително заседание на 25.02.2022 г. и го обявява за окончателен, както следва:

Производството образувано по предявен от „Вики 2005“ЕООД с ЕИК 103920873 със седалище и адрес на управление гр.Варна, ж.к.“Вл.Варненчик“ бл.11, вх,1, ет. 4, ап.10 срещу „Си-Транс“ЕООД с ЕИК 103916259 със 1 седалище и адрес на гр.Варна, ж.к.“Вл.Варненчик“, бл.401, вх.3, ет. 7, ап.52, и с к с правно основание чл.439 от ГПК за признаване за установено в отношенията между страните, че ищецът не дължи поради погасяване по давност на правото на принудително изпълнение на сумата от 71131.58 лева, формирана както следва: 52 199.19 лева, представляваща сбор от неизплатени задължения по фактура №001952/26.05.2009г. на стойност 3141.67 лв., фактура №001980/ 30.05.2009г. на стойност 4044.12 лв., фактура №001983/05.06.2009г. на стойност 6810.77 лв., фактура №001988/17.06.2009г. на стойност 5110.02 лв., фактура №001994/26.06.2009г. на стойност 10524.20 лв., фактура №002019/ 30.06.2009г. на стойност 3279.20 лв., фактура №002021/04.07.2009г. на стойност 4510.81 лв., фактура №002024/10.07.2009г. на стойност 3950.82 лв., фактура №002025/17.07.2009г. на стойност 7957.28 лв. и фактура №002030/ 24.07.2009г. на стойност 2871.10 лв., ведно със законната лихва считано от 08.07.2011г. до окончателно изплащане на сумата;

11 194.69 лева, представляваща мораторна лихва, считано от датата на падежа на всяко вземане по гореописаните фактури до датата на завеждане на исковата молба - 07.07.2011г.; 7 736.90 лева, представляваща направените по арбитражното производство разноски, които са предмет на принудително изпълнение по изп. дело №20188950400479 по описа на ЧСИ Л.С., рег. № 895 на КЧСИ с район на действие ВОС, образувано въз основа на изпълнителен лист от 01.11.2011г. по т.д. №4083/2011г. по описа на СГС, издаден на основание чл.406, вр. чл.404, ал.1, т. 1 от ГПК, вр. чл.51 ЗМТА, въз основа на Решение от 29.09.2011г. по в.а.д. №1/2011г. на Арбитражен съд – град Варна.

В исковата молба се твърди, че срещу ищеца е издаден изпълнителен лист в полза на ответника въз основа на влязло в сила арбитражно решение.

Въз основа на издадения изпълнителен лист е образувано изп.д.

№20117150400610 по описа на ЧСИ М.П.. Впоследствие производството е продължено последователно от ЧСИ Н.Д. под №20158070401372 и от ЧСИ Л.С. под №20178950401950. С разпореждане на ЧСИ от 14.12.2017г., влязло в сила на 28.12.2017г. изпълнителното дело е прекратено на основание чл.433, ал.1, т. 8 от ГПК. С молба от 26.03.2018г. на взискателя е инициирано ново изпълнително производство образувано при ЧСИ Л.С. под №20188950400479.

Единствените извършени същински изпълнителни действия по образуваните изпълнителни дела се свеждат до наложена възбрана вх.рег. №28284/ 02.12.2011г. и извършен на 15.02.2013г. опис на имот по искане на взискателя от 11.01.2013г. Последното изпълнително действие, прекъсващо давността на основание чл.116, б. „в” ЗЗД, е извършено на 15.02.2013г., след което е започнала да тече нова петгодишна давност, която към датата на образуване на новото изпълнително дело е изтекла, поради липса на предприети в този период изпълнителни действия. Счита, че молба №2252/10.04.2013г. не прекъсва давността, тъй като искането е направено под условие, което не се е осъществило, а именно откриване на имущество на длъжника. Поддържа, че правото на принудително изпълнение се е погасило по давност поради изтичане на повече от пет години от последно извършеното изпълнително 2 действие.

Ответникът, по реда на чл. 367 ГПК, оспорва иска като недопустим и неоснователен. Счита за недопустимо да се отрича съществуването на процесуални права. По същество прави граматическо тълкуване на т. 10 от ТР № 2/2013г. на ВКС по тълк.д. № 2/2013г., за да обоснове тезата си, че давността се прекъсва в две алтернативни хипотези – поискано или предприето изпълнително действие. Счита, че молбата за прилагане на изпълнителен способ е израз на активно поведение и представлява предприемане на изпълнително действие по почин на кредитора. Тази молба прекъсва давността и в случаите, когато е кумулативно съединена с искане за проучване на имуществото на длъжника, какъвто е случаят с молба №2252/10.04.2013г. Твърди, че след извършения на 15.02.2013г. опис страните са сключили извънсъдебно споразумение от 27.02.2013г., съдържащо признание на длъжника, в изпълнение на което ответникът е извършил доброволно плащане на 27.03.2013г. в размер на 1500 лева. По тази причина ответникът не е депозирал молби за извършване на изпълнителни действия в периода след 15.02.2013. до 10.04.2014г., когато е поискал налагане на запор и възбрана. Искане за извършване на изпълнително действие взискателят е направил и с молба от 30.12.2014г. Тъй като това е последно поисканото от взискателя изпълнително действие, от този момент е започнала да тече нова давност, която е следвало да изтече на 30.12.2019г.

Новото изпълнително дело №20188950400479 е образувано на 26.03.2018г., като с наложената по него възбрана давността е прекъсната преди да е изтекла. В условията на евентуалност счита давността прекъсната на 27.02.2013г. със сключване на споразумението, съдържащо изричното признание на дълга и уговорка за разсрочването му на вноски с краен срок 27.07.2017г. От този момент задължението е станало изискуемо и е започнал да тече новият давностен срок, който е прекъснат преди да е изтекъл с наложените възбрани, поискани от взискателя на 26.03.2018г. Поддържа на следващо място, че дори горното да не бъде споделено, съгласно ПП 3/1980 г. на Пленума на ВС давността се счита прекъсната до 26.06.2015г., когато същото е отменено с ТР 2/2013г. на ВКС.

В срока по чл.372, ал.1 от ГПК е депозирана допълнителна искова молба от ищеца, в която излага становище, че предмет на иска по чл.439 от ГПК е съществуването или несъществуването на правото на принудително изпълнение, а не на самото вземане. Счита, че давността се прекъсва единствено с извършването на успешни изпълнителни способи, а не само с искането на взискателя за извършването на такива. Признава факта, че споразумението от 27.02.2013 г. е прекъснало давността, но оспорва истинността на представения от ответника екземпляр на документа, като твърди материална подправка, изразяваща се в подмяна на първа страница.

Твърди, че е използвана оригинална втора страница на истинското споразумение, което е разпечатано на две отделни страници, в момент различен и следващ датата на полагането на подписите, като на празна 3 страница е разпечатан текст с различно съдържание от този, за който страните са изразили воля да се съгласят при подписването. За подправката свидетелства това, че първата и втората страници са разпечатани с различен шрифт, с различно отстояние от краищата на хартиения лист, разпрашеността и качеството тонера е коренно различна. Макар че подписите, положени на втората страница, са автентични, волята на страните не е била да се съгласят с клаузите отразени във фалшификата. Поддържа, че по т.д. № 1340/2018г. на ВОС ответникът е представил същото писмено доказателство, но с различен текст, според който в т.6 е предвидена предсрочна изискуемост на вземанията в резултат от неплащане. Твърди, че предсрочната изискуемост е настъпила на 27.03.2013г. с нарушаване на задължението за заплащане на сумата от 2000 лв. От този момент е започнала да тече нова давност, която е изтекла на 27.03.2018г., преди да е предприето каквото и да било изпълнително действие срещу длъжника, годно да я прекъсне.

В депозирания в срока по чл.373, ал.1 от ГПК отговор на допълнителна искова молба ответникът твърди, че успешното прилагане на способа не е от значение за прекъсването на давността, тъй като е в зависимост от наличието или липсата на имущество на длъжника, а не от активността на кредитора, като черпи аргументи от т.5 на ТР 3/2015г. относно значението на изпращането на запорно съобщение. Твърди, че между страните към 27.02.2013г. са подписани две споразумения с един и същи предмет. За действителната воля на страните следва да се направи преценка не само от текста на представените споразумения, но и от тяхното поведение преди, по време и след сключването им. Поддържа, че действителната воля на страните е била да изпълняват задълженията си, обективирани в представеното от него споразумение, което се потвърждава от действията на страните по неговото изпълнение. Изискуемостта на задължението следва да се преценява съгласно съдържащите се в него уговорки. Дори да се приеме, че давностният срок е започнал да тече през м.април 2013г., същият е прекъснат на 26.03.2018г. с посочване на изпълнителен способ и налагане на възбрана. Излага, че плащания по споразумението ищецът е извършил на 27.03.3013 и 18.10.2013г., с които давността е била прекъсната и е започнала да тече нова считано от м.11.2013г.

Съдът на основание чл.146 от ГПК указва на ищеца, че носи доказателствената тежест да докаже наличието на твърдяните правопогасяващи факти, настъпили след приключването на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание и в частност наличието на предпоставките за прилагане на института на погасителната давност - датата на настъпване на изискуемостта на задължението (включително предпоставките на твърдяната предсрочна изискуемост – неизпълнение и уведомяване на длъжника за упражняване на потестативното право) и изтичане на законоустановения давностен срок.

Съдът на основание чл.146 от ГПК указва на ответника, че следва да докаже своите възражения, от които черпи изгодни за себе си правни 4 последици, а именно твърдяните юридически факти, водещи до спиране и прекъсване на давността – извършени същински изпълнителни действия по смисъла на ТР 2/2013г., признание на длъжника, плащане и пр.

Съдът на основание чл.146, ал.2 от ГПК указва на ищеца, че не сочи доказателства, че е уведомил ответника, че е упражнил потестативното си право да обяви задължението за предсрочно изискуемо. По отношение на останалите релевантни факти страните са ангажирали доказателства, а по годността им да ги установят съдът дължи произнасяне с решението.

СЪДЪТ намира, че представените от страните писмени доказателства са допустими и относими към предмета на спора и следва да бъдат приети като доказателства по делото, с изключение на тези от тях, които изрично са изключени с Определение № 312/25.02.2022 г., които следва да се разшият от делото и да се приложат към корица, като единствено изключеното на основание чл.183 от ГПК споразумение от 27.02.2013 г. на л. 103-104 от делото, следва да остане в кориците на делото, доколкото вече е било предмет на произнасяне на съда.

С оглед горното, СЪДЪТ