Решение № 558 от 27.07.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 558 гр. София, 13.07.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НО II ВЪЗЗ. СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Иван Коев

Членове:

Стефан Милев

Силвия Б. Русева при участието на секретаря Мариела П. Миланова в присъствието на прокурора Д. В. М. като разгледа докладваното от Стефан Милев Въззивно административно наказателно дело № 20231100602727 по описа за 2023 година

Постановеното с решение от 29 април 2022 г. по а.н.д. № 4964/21 г. на СРС (НО, 18 с.) освобождаване на обв. С. Д. И. (ЕГН: **********) от наказателна отговорност (чл. 378, ал.4, т.1 НПК, вр. чл. 78а, ал.1 НК) с административна глоба от 1100 лв. и 3месечно лишаване от право по чл. 78а, ал.4 НК за престъпление по чл. 343, ал.1, б. „б“, вр. чл. 342, ал.1 НК е било обжалвано пред СГС (като втора инстанция) по реда на чл.

378, ал.5, вр. гл. XXI НПК от упълномощения му защитник (адв. А. А.) с искане за отмяна на оспорвания съдебен акт и оправдаване на И. по посоченото обвинение (чл.

378, ал.4, т.2 НПК).

Допълнената въззивна жалба, поддържана от участвалия в откритото заседание пред СГС защитник, е с оплакване за липса на мотиви (неизпълнено от СРС задължение по чл. 305, ал.3 НПК); за превратна оценка на доказателствата (нарушение на чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал.5 НПК); за пропуски при произнасянето по съществени въпроси (била ли е, например, нарушена инкриминираната в обвинението разпоредба на чл. 21, ал.1 ЗДвП); за вменяване на нарушения по непредявено обвинение (чл. 20, ал.2 ЗДвП); за неотчетен принос на пострадалия (неправилно пресичане на пътното платно) към настъпилото произшествие.

Прокурорът, пък, открива в обжалваното решение процесуалния порок по чл.

348, ал.3, т.2 НПК и с този аргумент предлага делото да бъде върнато за повторно разглеждане (чл. 335, ал.2 НПК) в СРС.

Обв. И. иска да бъде оправдан.

СГС намери за неоснователни и двете претенции – на обжалващия защитник (за оправдаване на обв. И.) и на пледиралия пред втората инстанция прокурор (за отмяна на решението поради липса на мотиви), въпреки че проверяваният съдебен акт се 1 нуждае от внасяне на известни корекции по приложимото материално право.

От фактическа страна, с постановлението по чл. 375 НПК се твърди, а и по делото се установява, че около 09.40 ч. на 21.12.2017 г. обв. И. шофирал със скорост около 50 км./ч. л.а. „Опел-Астра“ (рег. № *******) в гр. София, по бул. „Овча купел“, в посока от ул. „Зелена ливада“ към кръстовището с бул. „Цар Борис III“, където по същото време (в района на Професионалната гимназия по електроника и автоматика) неправомерно пресичане на платното за движение (от ляво, на дясно) предприел 16годишният пешеходец В.Г.Т., който преминал между колоната от автомобили, чакащи на светофара в дясно от трасето за движение на управляваното от И. МПС. Със забързан ход пострадалият Т. излязъл на трамвайната линия, където се движил автомобилът на обвиняемия. Въпреки, че го забелязал, И. не предприел аварийно спиране, нито маневра, за да избегне съприкосновението и настъпил удар между дясното странично огледало на колата и пешеходеца. Последният бил съборен на пътното платно с причинено при произшествието открито счупване на костта на лявата подбедрица и на нейния вътрешен глезен – травма, която наложила последваща медицинска интервенция (наместване и фиксиране) и довела до трайно затруднение в движението на левия крак за повече от месец.

Ползваните от СРС доказателствени материали от досъдебното производство (чл. 378, ал.2 НПК) потвърждават изложените факти, защото – на първо място – самият пострадал Т. (л.17 от д.п.) не е отрекъл обстоятелството, че е пресичал на нерегламентирано място, ясно съзнавайки, че преминава между колона от автомобили, без да има пешеходна пътека. Създадената от самия него рискова ситуация е била допълнително засилена от данните, че се е движел с „леко забързан ход“ – данни, които макар и той да отрича, се съобщават от св.К. (л.22 от д.п.), негова съученичка, възприела произшествието. Разбира се, възприятията й имат донякъде субективно естество, но следва да бъдат преценявани на фона на цялостната ситуация, разкриваща в принципен план неразумното поведение на пешеходеца. Очевидец на случилото се е и св. Вучкова (л.21 от д.п.). В мотивите си (л.37 от н.а.д.) първата инстанция не е конкретизирала изрично на коя от двете авто-технически експертизи се е доверила за предотвратимостта на удара, но от самите изводи става ясно, че е отдадена вяра на изготвеното от в.л. П. в досъдебното производство заключение, според което: обв. И. е имал възможност да възприеме визуално от около 20-23 м. главата на пешеходеца след стъпването му на платното за движение; ако в този момент (навлизането на пешеходеца) водачът е реагирал, дори и при скорост 50-60 км./ч., ударът е бил предотвратим; от момента на излизане на пострадалия Т. между спрелите автомобили, обаче, при същата скорост обвиняемият не е имал техническа възможност да спре.

Както правилно е отбелязал Районният съд, сходни са и разсъжденията на в.л. Тодоров в изготвеното при предходното разглеждане на делото в първата инстанция заключение (л. 21 от н.а.х.д. № 17640/18 г.), но те са сведени единствено до проблема относно техническата възможност за спиране, без да засягат по-ранното възприемане на пешеходеца и предприемането на други дължими превантивни действия.

Делото не се отличава с фактическа сложност, доказателствата не са противоречиви и СРС не може да бъде упрекнат, че не ги е съпоставил; че е игнорирал едни за сметка на други; че ги е тълкувал превратно. Следователно, неоснователно е както оплакването на защитника за нарушение на чл. 305, ал.3 НПК, така и предложението на прокурора обжалваното решение да бъде отменено поради липса на мотиви. Последното, впрочем, при така протеклото процесуално развитие на производството се явява и невъзможно поради забраната (чл.335, ал.3 НПК) втората инстанция повторно да упражнява правомощието си по чл. 335, ал.2 НПК.

Защитникът не е прав и в упрека си, че в решението има неяснота нарушил ли е 2 обв. И. извъннаказателната разпоредба на чл. 21, ал.1 ЗДвП (движение с превишена скорост). Съдът изрично се е произнесъл по този въпрос, приемайки: първо – че не кредитира експертното заключение за скорост, надвишаваща 50 км./ч; и второ – че режимът на скоростта по чл. 21, ал.1 ЗДвП изобщо не се намира в пряка връзка със съставомерния резултат (удара в пресичащия пешеходец), поради което в този аспект деецът следва да бъде частично оправдан – подход, който не е бил оспорен със „съответен протест“ на прокурора и който следва да се счита за „влязъл в сила“.

Д.ието на И. не е случайно (чл. 15 НК), както твърди жалбоподателят, и то правилно е било квалифицирано като престъпление по чл. 343, ал.1, б. „б“, вр. чл. 342, ал.1 НК, защото на вече посочените дата и място, при управляване на моторно превозно средство, обвиняемият е нарушил правилата за движение и по непредпазливост е причинил на пострадалия В.Т. средна телесна повреда (трайно затруднение в движението на левия долен крайник).

Нарушенията на пътните правила, обаче, не са били законосъобразно преценени и в тази насока проверяваният съдебен акт се нуждае от служебна ревизия (чл. 314, ал.2 НПК), която не засяга забраната за „reformatio in peius“.

Първата инстанция е приела, че деецът е нарушил задължението си като водач „да бъде внимателен и предпазлив“ към пешеходците, каквото юридическо обвинение (чл. 5, ал.2, т.1 ЗДвП) срещу него е било предявено с прокурорското постановление по чл. 375 НПК, и точно на това нарушение се дължи причинената спрямо пострадалия средна телесна повреда. Ако фигуриращите в постановлението на прокурора обстоятелства се четат внимателно, става ясно, че сред тях фигурира фактическо обвинение за т.нар. „несъобразена скорост“, независимо, че същото не е било цифрово подведено като нарушение по чл. 20, ал.2 ЗДвП – твърди се, че обв. И. „не възприел своевременно навлезлия на платното за движение пешеходец Т., макар да е имал тази възможност, или ако го е възприел – не е реагирал своевременно с аварийно спиране“ (л.4, гръб от н.а.х.д. № 17640/18 г.). В мотивите си Районният съд не се е отклонил от тези констатации, защото е установил, че „г-н И. е имал възможността да предотврати удара, като управлява с по-ниска скорост, така че да може да спре навреме (…) без да удари пресичащия пешеходец“ (мотиви – л. 36 от а.н.д. 4964/21 г.). И е подкрепил това с резонния довод, че – изпреварвайки колона от спрели автомобили по травмайната линия, в района на училище, абстрактно би следвало да си дава сметка за потенциално криещите се опасности. А – преведено на езика на самия закон, това означава водачът да избере такава скорост, която да е съобразена „с характера и интензивността на движението“, за да бъде в състояние да спре „пред всяко предвидимо препятствие“, а при опасност на движението – да намали или да спре (чл.

20, ал.2 ЗДвП). Следователно - заявеното в обвинението нарушение на чл. 5, ал.2, т.1 ЗДвП няма как да намери приложение, защото – като общо правило за поведение – то се изключва от действието на специалната норма (чл. 20, ал.2 ЗДвП). И в решението си СРС е следвало да даде правилната квалификация на допуснатото нарушение – при наличие на надлежно предявено фактическо обвинение за него; без да изменя съществено неговите предели; и прилагайки по силата на чл. 301 ал.1, т.2 НПК „закон за същото престъпление“ (в съответствие с разясненията, дадени разд. VII от Т.р. 2/16ОСНК). Пропускът, обаче, е отстраним, защото с подобно правомощие (чл. 337, ал.1, т.2 НПК) разполага и въззивната инстанция, а упражняването му, доколкото не би влошило правното положение на обвиняемия, не изисква „съответен протест“ от прокурора.

В обобщение по правните аспекти на делото: нарушавайки задълженията си да избере съобразена с интензивността на движението скорост и при наличие на внезапно възникнала опасност на пътя (каквато е представлявал забележимият от момента на 3 стъпването си на пътното платно пешеподец Т.) да намали скоростта, или да спре, обв.

С. И. е причинил на пострадалия Т. инкриминираната средна телесна повреда.

Направил го е по непредпазливост, при по-лекото й проявление – небрежността, защото – макар и да не е предвиждал общественоопасните последици на Д.ието си, е бил длъжен да ги предвиди (във връзка с което законът го обвързва по всяко време да избира съобразена за движение скорост и при възникнала опасност да реагира с намаляване на скоростта или спиране) и е могъл да го стори (факт, изяснен от в.л. П. по АТЕ относно предотвратимостта на удара).

Наказуемостта на престъплението по чл. 343, ал.1, б. “б“ НК, чистото криминално минало на дееца и липсата на причинени с Д.ието имуществени вреди, са задължавали първата инстанция да освободи обв.И. от наказателна отговорност (чл.

78а, ал.1 НК), а близкият до минимума размер на административната глоба (1100 лв.) е съобразен с преобладаващите смекчаващи обстоятелства – приносът на пешеходеца към настъпилия резултат (изрично изтъкнат и от въззивния жалбоподател); по-леко укоримата форма на непредпазливостта (небрежност); изтеклият дълъг период от време между Д.ието и неговото санкциониране. СРС е проявил и толеранс към дееца, отмервайки продължителността на административното наказание по чл. 78а, ал.4 НК (лишаване от право да се управлява МПС за три месеца) значително под средния размер (при възможност то да бъде наложено „до три години“). Допълнително снизхождение (чрез намаляване или отпадане на тази кумулативна санкция) не се налага, защото закономерно в случая са били отчетени характерът на засегнатите обществени отношения и видът на допуснатото нарушение на правилата за движение.

Ръководен от всичко изложено дотук, СГС (НО, I I в.с.) прецени, че единствената въззивна „интервенция“ върху проверяваното решение следва да е по приложимото материално право (чл. 337, ал.1, т.2 НПК), без относимите към него факти да бъдат променяни и без това да влече след себе си по-тежка наказуемост на Д.ието, поради което:

РЕШИ:

ИЗМЕНЯ решение от 29 април 2022 г. по а.н.д. № 4964/21 г. на СРС (НО, 18 с.), като: а) приема, че при извършеното престъпление по чл. 343, ал.1, б. „б“, вр. чл. 342, ал.1 НК обв. С. Д. И. (ЕГН: **********) е нарушил правилата за движение по чл. 20, ал.2 ЗДвП; б ) оправдава обв. И. за това – при Д.ието да е нарушил правилото за движение по чл. 5, ал.2, т.1 ЗДвП.