Определение № 66 от 08.01.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 66 гр. София, 08.01.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на шести декември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Пламен Стоев

Членове:

Здравка Първанова

Розинела Янчева като разгледа докладваното от Пламен Стоев Касационно гражданско дело № 20238002101348 по описа за 2023 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Постъпили са касационни жалби на М. Д. Д.- Р., вх. № 2763/10.02.2023 г., чрез адв. М. И., и вх. № 2433/07.02.2023 г., чрез адв. Б. К., срещу въззивно решение № 14 от 05.01.2023 г., постановено по в. гр. д. № 1709/2022 г. на Бургаския окръжен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.

С молба вх. № 1000 от 18.01.2023 г. касаторката е оттеглила пълномощията по делото на адв. Б. К., поради което предмет на разглеждане в настоящото производство е само касационна жалба вх. № 2763/10.02.2023 г.

С обжалваното решение въззивният съд потвърдил решение № 1579 от 20.07.2022 г. по гр. д.

№ 1841/2022 г. на Бургаския районен съд в частта, с която е признато за установено по отношение на М. Д. Д. – Р., че Д. М. Д. и Д. К. Д. имат учредено право на ползване върху апартамент, находящ се в [населено място], [улица], № 13, съставляващ самостоятелен обект с идентификатор ***** по КККР на [населено място], и жалбоподателката е осъдена да им предаде фактическата власт върху имота на основание чл. 108 ЗС, както и да заплати на основание чл. 59 ЗЗД на всеки от ищците по 1343 лв., които суми представляват обезщетение за лишаването им от правото да ползват имота за периода от 01.10.2021 г. до 10.02.2022 г., и по 6,97 лв. законна лихва за забава върху главницата, дължима за периода от 22.11.2021 г. до 10.02.2022 г. на основание чл. 86 ЗЗД, а също така да заплаща на всеки от тях по 310 лв. месечно за периода от влизане на решението в сила до фактическото предаване на имота от ответницата на ищците.

1

По делото е установено, че с нот. акт № 150/04.09.1997 г. ищците в първоинстанционното производство са дарили на двете си дъщери М. Д. Д. – Р. и К. Д. Б. по 1/2 ид. част от процесния имот, като са си запазили пожизнено, безвъзмездно и самостоятелно ползването на същия. През 2000 г. ответницата се настанила да живее в апартамента, а от години ищците живеят при другата си дъщеря К. Б. в [населено място]. Твърдението на ищците, че в края на м. септември 2021 г. не са успели да влязат в жилището, тъй като са установили, че патронът на вратата е сменен, не е оспорено от ответницата. Това обстоятелство е установено и от показанията на св. К. Б., която още през 2019 г. е констатирала смяната на патрона на входната врата, при което нито тя, като собственик на 1/2 ид. част от имота, нито ищците са имали достъп до апартамента. В отговора на исковата молба, а и в съдебното заседание, чрез процесуалния си представител, ответницата е заявила, че никога не е ограничавала достъпа на ищците до имота, но не е оспорила твърдението им, че патронът на бравата на входната врата на имота е сменен и не е изложила твърдения, че е предоставила на ищците ключ от новия патрон, нито това е установено от ангажираните от нея свидетели, като е изразила съмнение, че те са имали намерение да ползват жилището. С нотариална покана ищците са поискали в 14-дневен срок от получаването й, което е станало на 22.11.2021 г., ответницата да преустанови действията си, с които ги възпрепятства да осъществяват правото си на ползване на имота, както и да им заплати сумата 700 лв. месечно обезщетение за лишаването им от правото да ползват имота за периода след 01.10.2021 г. С отговора на исковата молба ответницата е въвела твърдения за влошено здравословно състояние на ищците, но конкретно възражение, че те не са могли валидно да формират воля поради това, съответна на изявлението в нотариалната покана, е направено за пръв път в съдебното заседание на 23.06.2022 г. Доколкото ищците са дееспособни лица, а ответницата твърди, че поради напредналата им възраст и влошено здравословно състояние вероятно те не са разбирали свойството и значението на постъпките си към момента на подписване на нотариалната покана, съдът е приел, че тя би могла да се защити единствено с възражение за унищожаемост на изявлението в тази покана на основание чл. 31, ал. 1 ЗЗД, но не и за неговата нищожност. Същото е следвало да бъде заявено с отговора на исковата молба, като в същия срок да се посочат и доказателствените искания във връзка със заявените оспорвания и възражения. По тези съображения въззивният съд е приел, че първоинстанционният съд не е допуснал процесуално нарушение с отказа си да приеме заявеното в първото открито съдебно заседание възражение за унищожаемост на основание чл. 31, ал. 1 ЗЗД на изявлението на ищците в нотариалната покана и да допусне направените в същото съдебно заседание доказателствени искания във връзка с него. След отправената й покана, до завеждането на иска, а и до настоящия момент, ответницата не е предоставила на ищците владението на имота, нито е изразила готовност да го стори.

При тези фактически данни, въззивният съд е приел, че ищците са носители на правото на ползване върху имота, а поради смяната на патрона на бравата на входната врата през 2019 г. и непредоставянето на ищците на ключ за този патрон, ответницата ги е лишила от възможността да го упражняват. Независимо от качеството си на собственик на 1/2 ид. част от имота, по отношение на ищците, като носители на правото на ползване, ответницата 2 владее имота без правно основание, поради което предявените искове по чл. 108 ЗС и чл. 59 ЗЗД са приети за основателни.

Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторката сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. „Задължен ли е съдът да извърши проверката по реда на чл.

129, ал. 1 ГПК, както и по реда на чл. 269 ГПК, за да установи безспорно, че пред съда е постъпила редовна искова молба, вкл. и предвид изискването тя да носи подпис на лицето, което я подава, респ. на лицето/лицата, които имат пълномощно да я подадат и дали те са действали в рамките и условията на упълномощаването му/им, както и че първоинстанционният съд се е произнесъл с допустимо решение, което обуславя допустимостта на постановеното от него решение; респективно, ако установи, че произнасянето на първоинстанционното решение е осъществено по нередовна искова молба, дължи ли въззивният съд даване на указания за отстраняване нередовностите на исковата молба, за да осигури постановяването на допустим съдебен акт по съществото на спора“; 2.

„Задължен ли е въззивният съд да следи за правилното определяне на правната квалификация на предявения иск от районния съд, като в тази връзка допустимо ли е да промени правната му квалификация, както и да извърши съответните процесуални действия за отстраняване на последиците от процесуална страна за страните от неправилно определена правна квалификация“; 3. „Към кой момент настъпва преклузията да се искат и представят доказателства по смисъла на чл. 143 и чл. 145, във вр. с чл. 146 ГПК с оглед осигуряване равнопоставеност на страните в процеса, на изпълнение принципа на законност и установяване на истината в процеса, както и по какъв начин правилното определяне на този момент обуславя правата на страната по смисъла на чл. 266, ал. 3 ГПК; в този смисъл съставляват ли неизготвянето на изчерпателен доклад от първоинстанционния съд и неизпълнение на задълженията му по чл. 146, ал. 2 и ал. 3 ГПК процесуални нарушения по смисъла на чл. 266, ал. 3 ГПК, обуславящи възможност за събиране на доказателства във въззивното производство“; 4. „Задължен ли е въззивният съд като инстанция по същество при постановяване на решението да извърши пълна преценка на фактите и анализ на всички доказателства по делото, поотделно и в тяхната съвкупност, да оцени всички възражения, доводи, искания и пр. на страните, да формира свои самостоятелни изводи по спора и всички свои процесуални действия и анализи по фактите и доказателствата отрази в решението си“; 5. „Задължен ли е съдът да се произнесе служебно в мотивите на решението си по нищожността на правни сделки, респ. едностранни такива, които са от значение за решаване на правния спор и без възражение в тази насока, когато нищожността произтича от събраните по делото доказателства“.

Ответниците по жалбата Д. М. Д. и Д. К. Д. /заместена в хода на настоящото производство от своите наследници по закон Д. М. Д., К. Д. Б. и М. Д. Д. – Р./ са подали писмен отговор, в които са изразили становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, респ. за неоснователност на жалбата. Претендират разноски.

Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., по предпоставките за допускане на касационно обжалване на посоченото въззивно решение намира следното:

3

Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставена от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/.

Поставеният от касатора правен въпрос определя обективните рамки на извършваната от ВКС селекция на касационната жалба. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС/.

Първият въпрос е теоретично и твърде общо формулиран, за да може да обуслови касационното обжалване на въззивното решение съгласно посочените по-горе разяснения.

От изложението не става ясно дали се твърди липса на представителна власт за водене на делото и ако това е така – в какво конкретно се състои нередовността на упълномощаването.

Освен това касаторката се позовава на противоречие на въззивното решение с т. 4 от ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, решение № 190 от 17.10.2016 г. по гр. д. № 995/2016 г. на ВКС, І г. о., решение № 59 от 11.06.2019 г. по т. д. № 73/2019 г. на ВКС, І т. о., решение № 130 от 03.05.2012 г. по гр. д. № 412/2011 г. на ВКС, І г. о., и решение № 291 от 16.10.2018 г. по т. д.

№ 3095/2017 г. на ВКС, ІІ т. о., каквото не е налице, тъй като тази практика се отнася до хипотеза, при която въззивният съд за пръв път констатира нередовност на исковата молба без да даде указания на ищеца за отстраняването й, а в настоящия случай нередовност на исковата молба не е констатирана.

По отношение на втория въпрос във въззивното решение липсва произнасяне, тъй като и районният и окръжният съд са дали една и съща правна квалификация на предявените искове. Освен това, от формулировката на въпроса не става ясно във връзка с кой от обективно съединените искове е поставен и в какъв смисъл са направените от въззивния съд промени на направената от първоинстанционния съд правна квалификация. Ето защо и този въпрос не може да предпостави допустимостта на касационното обжалване.

Третият поставен въпрос е разрешен от въззивния съд в съответствие с приетото в т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. В него е посочено, че въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото. В случай, че въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. В разглеждания случай във въззивната жалба не са направени конкретни оплаквания във връзка с доклада по делото, поради което въззивният съд не е следвало да дава на жалбоподателката указания за посочване на нови доказателства.