Решение № 3595 от 16.07.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3595 гр. Пловдив, 16.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Ирена Сл. Аврамова - Смит при участието на секретаря Марияна Б. Натова като разгледа докладваното от Ирена Сл. Аврамова - Смит Гражданско дело № 20255330100066 по описа за 2025 година

Производството е образувано по искова молба, подадена от А. М. М., чрез пълномощник – адв. Д. Б., срещу „СТИК - КРЕДИТ” АД, с която е предявен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, с който се претендира да бъде признато за установено в отношенията между страните, че ищцата не дължи на ответника сумата в размер на 400 лева по договор за кредит № ***** от 29.06.2017 г.

В исковата молба се твърди, че при извършена справка в Централния кредитен регистър ищцата установила, че ответното дружество е вписало като дължимо вземане в размер на 400 лева по договор за кредит № *****, с дата на разрешаване на кредита 29.06.2017 г. Посочва се, че ищцата не дължи подобно вземане, доколкото не си спомня да е сключвала посочения договор за паричен заем. Наред с това е направено възражение за погасяване на посоченото вземане по давност, считано от 29.06.2017 г. Поддържа се, че с вписването на вземането в ЦКР ответното дружество давало гласност, че ищцата дължи процесното вземане, което последната оспорва. По изложените съображения се обосновава правен интерес от предявяване на настоящата искова претенция. Моли се за присъждане на разноски.

1

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от „СТИК - КРЕДИТ” АД, в който е изложено становище за неоснователност на предявения иск. Посочва се, че на 29.06.2017 г. между страните по делото бил сключен Договор за потребителски кредит № *****, по силата на който ответникът е предоставил на ищцата заем в размер на сумата от 400 лева.

Заемната сума следвало да бъде върната ведно с дължимото възнаграждение за ползване на финансовия ресурс, съгласно погасителен план. Твърди се, че договорът бил сключен от разстояние, при спазване изискванията на ЗПФУР, ЗЕДЕУУ и ЗПК. На същата дата - 29.06.2017 г. сумата била предоставен на разположение на ищцата за изплащане в брой на каса на Изипей. Претендира се, че ищцата не погасила задълженията си, поради което на 22.03.2024 г. вземанията по договора били прехвърлени от ответника на „АПС Бета България“ ЕООД. Представени са писмени доказателства.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът от фактическа страна установява следното:

От приетите по делото писмени доказателства се установява, че между страните е сключен Договор за потребителски кредит № ***** от 29.06.2017 г., по силата на който на ищеца е предоставена сума в размер от 400 лева, която следвало да се върне на 12 месечни вноски, при ГЛП в размер на 36 % и ГПР в размер 59,49 %. Съобразно чл. 17, ал. 1 от договора заемателят се е задължил в тридневен срок да предостави на заемодателя едно от следните обезпечения: 1) поръчител – физическо лице, което да отговаря на следните кумулативно поставени изисквания: да е навършило двадесет и една годишна възраст, да има минимален осигурителен брутен доход от 1500 лева, валидно трудово или служебно правоотношение при последен работодател минимум 6 месеца, да няма записи в ЦКР към БНБ относно просрочия, под наблюдение, загуба и т.н., да не е поръчител по съществуващ кредит, в която и да е банка или небанкова институция, да не е настоящ кредитополучател в „СТИК – КРЕДИТ“ АД, както и да представи служебна бележка за доход от работодателя за 6 месеца назад, или 2) банкова гаранция в размер на цялото задължение по договора, валидна тридесет дни след падежа последната вноска. В чл. 20 от процесния договор е уговорено, че при неизпълнение на задължението за представяне на обезпечение се дължи неустойка в размер на 1504,56 лева, която се начислява пропорционално към всяка вноска по 2 кредита.

Представена е разписка за извършено плащане, видно от която на 29.06.2017 г. ответникът е извършил паричен превод към EasyPay в размер на 400 лева с получател ищцата А. М..

От представена справка за кредитна задлъжнялост, се установява, че към 29.02.2024 г. в ЦКР към БНБ са вписани задължения на ищцата А. М. М. към „СТИК – КРЕДИТ“ АД в размер на 400 лева по Договор за потребителски кредит № ***** от 29.06.2017 г.

Представен е Договор за продажба и прехвърляне на вземания от 22.03.2024 г., по силата на който се твърди, че вземанията по процесния договор са прехвърлени от „СТИК – КРЕДИТ“ АД на „АПС Бета България“ ЕООД. Следва да се отбележи, че в представеното Приложение № 1 към посочения договор не фигурира процесното кредитно правоотношение. По делото не са представени и доказателства за уведомяване на заемателя за извършена цесия.

По делото е представено искане от ищцата А. М. М., връчено на ответното дружество на 18.09.2024 г., с което е поискана информация и доказателства за съществуване на вписаното в ЦКР към БНБ вземане. Няма данни ответникът да е предоставил изисканата информация на ищцата.

Въз основа на така приетото от фактическа страна, съдът намира по правните аспекти на спора следното:

Най-напред по отношение на пасивната материалноправната легитимация на ответника съдът намира, че съобразно представените по делото писмени доказателства не може да се направи категоричен извод за прехвърляне на вземанията по процесния договор за потребителски кредит от „СТИК – КРЕДИТ“ АД на „АПС Бета България“ ЕООД. Изложеното следва от обстоятелството, че сключеният между посочените дружества договор за продажба и прехвърляне на вземания очертава правата и задълженията на страните по постигнатото съглашение, но конкретните вземания, предмет на извършената цесия, се индивидуализират в приложение към договора. В представеното по делото Приложение № 1 от 22.03.2024 г. не фигурира процесният договор за потребителски кредит, сключен между страните по делото. Отделно от това по делото не са представени каквито и да било доказателства, че цесията е съобщена на длъжника.

3

Във връзка с възникването на кредитното правоотношение следва да се посочи, че процесният договор за потребителски кредит е сключен по реда на ЗПФУР, поради което върху него не е положен саморъчен подпис на ищеца.

Последното обстоятелство не се отразява на неговата валидност, доколкото съобразно чл. 3, ал. 2 ЗЕДЕУУ писмената форма се смята за спазена, ако е съставен електронен документ съдържащ електронно изявление.

Същевременно съгласно чл. 13, ал. 1 ЗЕДЕУУ електронен подпис е електронен подпис по смисъла на чл. 3, т. 10 от Регламент (ЕС) № 910/2014, съобразно който „електронен подпис“ означава данни в електронна форма, които се добавят към други данни в електронна форма или са логически свързани с тях, и които титулярят на електронния подпис използва, за да се подписва. В случая е явна логическата връзка между процесния договор за потребителски кредит и ищцата, а именно нейните личните данни, отразени в договора, са предоставени лично от ищцата, която е генерирала и подала и заявление до ответното дружество в електронна форма за предоставяне на паричен заем.

С оглед изложеното по делото по категоричен начин се установи, че между страните е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем. Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищцата е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал.

4 от ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон – ЗПК.

Съобразно разпоредба на чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7- 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и 4 другите разходи.

Съгласно чл. 20 от процесния договор, при непредоставяне в срок от страна на потребителя на обезпечение в полза на кредитора, към дължимите суми се начислява и неустойка в размер на 1504,56 лева. Разпоредбата на чл.

17 от договора, възлага в тежест на потребителя да осигури едно измежду следните обезпечения: поръчител – физическо лице, което да отговаря на кумулативно поставени изисквания /посочени по-горе в изложението/, или банкова гаранция в размер на цялото задължение по договора, валидна тридесет дни след падежа на последната вноска. Прочитът на съдържанието на клаузите на чл. 17 и чл. 20 от договора и съпоставянето им с естеството на сключения договор за потребителски кредит, налага разбирането, че по своето същество „неустойката“ представлява скрито възнаграждение за кредитора.

Изискванията, които клаузата на чл. 17 от договора възвежда за потребителя са на практика неосъществими за него, особено в светлината на обстоятелството, че той търси бързо кредитно финансиране. Не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция за целия размер на вземането по договора /за което съответната банкова институция ще изисква също заплащане/ или физическо лице – поръчител, което да отговаря на многобройните, кумулативно поставени изисквания към него /така, както са отразени във фактическата част от настоящото изложение/. Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се обогати. Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка” при формиране на ГПР по договора, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Именно предвид гореизложеното съдът счита, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите. Впрочем, невключването на вземането за неустойка към разходите по договора следва да се окачестви като нелоялна и по–специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО /директивата адресира нелоялните търговски практики/, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно 5 да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел.

Съгласно чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл.

19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси“. Предвид изложеното е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжникът, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай са посочени процентните стойности на ГПР в договора, но от съдържанието на същия не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече, предвид предпоставките, при които става изискуема разписаната в чл. 20 от договора „неустойка“, същата е с характер на възнаграждение и следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР.