Определение № 92 от 26.03.2024, Окръжен съд - Търговище

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 92 гр. Търговище, 25.03.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ТЪРГОВИЩЕ, II СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и пети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: МАРИАНА Н. ИВАНОВА

Членове:

БИСЕРА Б. МАКСИМОВА

БОРЯНА СТ. П. като разгледа докладваното от МАРИАНА Н. ИВАНОВА Въззивно частно гражданско дело № 20243500500055 по описа за 2024 година Производството е по чл. 274 ал. 1 т. 2 във вр. с ч. 248, ал. 3 от ГПК.

Образувано е по частна жалба, подадена от адв. Р. Р. от АКТърговище, като пълномощник на А. М. Й. – ответник по гр. дело № 634/2023 г. по описа на РС-Попово, ПРОТИВ Определение № 83 от 15.02.2024 г., постановено по гр.д. № 634/2023 г. по описа на съда, с което първоинстанциоинният съд е допълнил свое определение № 53/26.01.2024 г., като е осъдил ищцата Д. П. А. да заплати на ответницата А. М. Й. само 150 лв., представляващи разноски по делото за адвокатско възнаграждение на основание чл. 78 ал.4 от ГПК във вр, с чл.25, ал. З от НЗПП.

Считайки определението за незаконосъобразно и постановено в противоречие на материалния закон и на съдопроизводствените правила, жалбоподателката А. Й. моли за неговата отмяна и осъждане ищцата по делото Д. А. да й заплати на осн. чл. 78, ал. 4 от ГПК направените от ответницата разноски за адвокатско възнаграждение в реалния им размер, определен по реда на чл. 7, ал. 5 от Наредба №1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

В жалбата са изложени следните доводи: 1.Неправилен е извода на съда, че предвид данъчната оценка, определяща цената на иска на 1 969.90 1 лв., минималното адв. възнаграждение следва да бъде определено на база тази данъчна оценка в размер съгласно чл.7 ал.2 т.2 от Наредба №1/09.07.2004 г. за минималните размери на адв.възнаграждения (НМРАВ), вместо по реда и на осн.чл. 7, ал. 4, 5 и 6 от Наредбата, с които е предприет друг подход за вещните искове, какъвто е предявеният; 2. Възразява и срещу довода на съда, че производството не се е развило докрай – това на какъв етап приключва делото не се взема предвид при договаряне на възнаграждението на адвоката с клиента, тъй като никой не може да предполага как ще се развие делото, позовава се и на чл. 2 ал.9 от Наредбата; разпоредбата на чл. 78, ал. 4 от ГПК не поставя никакви условия и ограничения във връзка с дължимите разноски на ответната невиновна за завеждане на делото страна; 3. Възразява срещу довода на съда за директно прилагане на Решение на съда на ЕС от 25.01.24г. по Дело С-438/2022г. и извода, че НМРАВ противоречи или нарушава забраната на чл. 101, параграф 1 от ДФЕС, доколкото в настоящия случай не става въпрос за нарушаване на конкуренция при свобода на договаряне;

4.Необоснован е и извода на съда за определяне на мин.възнаграждение в случая по реда и на осн. Наредбата за заплащане на правната помощ от 06.01.2006г., която регулира друг тип правни отношения, в които липсва свобода на договаряне между адвокат и клиент, като според жалбоподателя тази наредба още повече противоречи на чл. 101 и чл. 102 от ДФЕС, като едностранно приета; Процесуалните разпоредби на чл. 78, ал. 4 и ал. 5 ГПК не могат да се тълкуват разширително и по аналогия да се прилага друг подзаконов нормативен акт, регулиращ съвсем друг тип отношения.

В отговора по чл. 276 от ГПК ответната страна, чрез адв. Ч., АК – Търговище, оспорва жалбата като неоснователна, считайки обжалваното определение за правилно и моли за потвърждаването му, излагайки следните съображения: 1. Ответницата страда от сериозни заболяявания, поради което е представлявана от назначен от НБПП адвокат и заплащане на възнаграждение от 1500 лв. е непосилно за нея; 2. По делото е имало само размяна на книжа, без проведено открито с.заседание; 3.Абсурдно е прилагането на НМРАВ, а и спорът не е с фактическа и правна сложност, за да се прилага цитирания в жалбата чл. 2, ал. 9 от Наредбата; 4. Счита, че правилно съдът се е позовал на решението на СЕС и правилно е определил размера на адв.възнаграждение, дължимо на ответницата, чийто размер изцяло е съобразен с предоставената й правна услуга , сложността на делото и 2 фазата на производството (прекратено преди първо с.з.).

След извършената проверка по чл. 278 ГПК съдът констатира следното:

Частната жалба е подадена в срока по чл. 275 ал.1 ГПК (обж.определение е връчено на ответницата на 20.02.24 г., ч.ж. е депозирана на 26.02.24г.), от надлежна страна, срещу съдебен акт, подлежащ на въззивно обжалване, внесена е държавна такса, поради което е процесуално допустима.

За да се произнесе по същество, въззивът съобрази следното:

С обжалваното определение, първоинстанционният съд, по реда и на осн.чл. 248 от ГПК, по молба на ответницата, е допълнил свое определение № 567/13.12.23г. за прекратяване на производството по предявения от ищцата срещу ответницата ревандикационен иск за собственост на недв.имот, по ради оттеглянето му на осн.чл. 232 от ГПК, като с обжалваното определение е осъдил на осн.чл. 78, ал. 4 и ал. 5 ГПК да заплати на ответницата разноски за адв.възнаграждение по делото в размер на 150 лв. (при представени от ответницата доказателства за договорено и заплатено адв.възнаграждение в размер 1500 лв.).

Спор по фактите няма:

Препис от исковата молба, с която е предявен ревандикационния иск, ответницата е получила на 28.11.23 г. Депозирала е писмен отговор вх. № 3722/12.12.2024 г., към който е приложен договор за правна защита и съдействие от 12.12.24г. с адв. Р.Р., ТАК, и пълномощно с посочено основание „за защита по гр.д. № 634/2023г. на РС-Попово, срещу договорено и заплатено адв.възнаграждение в размер 1500 лв. (л. 22-23 от гр.д. № 634/23г. на РСП). Посочено е, че представя писмени доказателства (изброени в приложението).

С определение № 567/13.12.23г., постановено по реда и на осн.чл. 140 ГПК съдът е насрочил делото в о.с.з. за 06.02.23 г., като е указал на ответницата, че не е представила изписаните като приложение към отговора й писмени доказателства.

Получавайки призовката на 15.12.23г., с молба от 18.12.23г. ответницата е представила изброените писмени доказателства.

Ищцата е получила призовка за насроченото с.з. на 19.12.23г., с молба 3 от 04.01.24г. е взела становище по представения отговор, като е пояснила, че е предявила иска, за да има съдебно решение, ако ответницата се настани в процесния имот, „да й бъде прекъсната давността“. С молба от 19.01.24г. ищцата е поискала да й бъде изпратена по имейла „уточнителната молба на адвоката на А. от 18.12.23 г.“

С молба от 25.01.24 г., ищцата, действаща чрез адв. Чаушева, е заявила, че оттегля предявения иск, обуславящо прекратяване на производството. С определение № 53/26.01.24г. съдът е прекратил производството на осн.чл. 232 от ГПК.

Определението е връчено на ответницата на 30.01.24г., която с молба от същата дата, на осн.чл. 78, ал. 4 ГПК е поискала на осн.чл. 248 от ГПК присъждане на разноски по делото – заплатено адв.възнаграждение от 1500 лв.

В отговор на молбата ищцата е възразила по реда на чл. 78, ал. 5 от ГПК за прекомерност на претендираното адв.възнаграждение.

Последвало е постановяване на обжалваното определение.

При така установеното, въззивът приема следното по същество:

Основният спор е по какъв ред и на какво основание се определя адв.възнаграждение, по принцип, в т.ч. и при прекратено производство на осн.чл. 78, ал. 4 ГПК, в светлината и на постановеното решение на СЕС по преюдициално запитване на СРС.

Съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 4 от ГПК при прекратяване на делото, ответникът има право на разноски. В случая прекратяването на делото е поради оттегляне от страна на ищцата на предявения иск по чл. 108 от ЗС след получаване на отговора на ответницата и запознаване с представените от нея писмени доказателства към отговора. Ответницата е представила доказателства за договорено и заплатено адв.възнаграждение 1500 лв.

(удостоверено в представения договор и пълномощно, съгласно т.1 от ТР № 6/.11.2023 г. по тълк.д.№ 6/2012г. на ОСГТК, ВКС) за „ защита по гр.дело № 634/2023 г. по описа на ПРС.“

Предмет на делото е предявен осъдителен иск за собственост по чл.

108 от ЗС на описания в исковата молба недвижим имот, находящ се в с. Г., общ. П.. Видно както от исковата молба, така и от отговора, страните са били на противоположни становища, обусловило и техните доказателствени 4 искания за събиране на писмени и гласни доказателства.

Съгласно визираното в разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК и установената съдебна практика, при направено възражение за прекомерност на адв.възнаграждение преценката на съда е съобразно действителна фактическа и правна сложност.

Предвиденият в НМРАВ минимум на адв.възнаграждение при предявен иск по чл. 108 от ЗС, съгласно чл. 7, ал. 5 във вр. с ал. 2, т. 2 от Наредбата е 496.99 лв. (предвид данъчната оценка на имота), но не по-малко от 1500 лв., доколкото се касае за недвижим имот.

Съдът намира за основателен довода на жалбоподателката за неприложимост по аналогия на разпоредбите на Наредбата за заплащане на правната помощ, като акт, уреждащ други правни отношения – при предоставена правна помощ, какъвто не е настоящия случай.

В съответствие с Решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС (и неговото задължително прилагане, предвид и разрешението на дадения с решението отговор на поставения преюдициален въпрос (чл. 633 от ГПК), обуславящо приложимост и в настоящото производство, в последователната практика на различни състави на ВКС, постановени по реда на чл. 274 , ал. 3 от ГПК, се приема, че приетата от ВАДвС като съсловна организация Наредба № 1/09.01.2004 г. за задължителните минимални размери на адвокатските възнаграждения, е равнозначна на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, забранено от член 101, параграф 1 ДФЕС, имащ директен ефект в отношенията между частноправните субекти и пораждащ правни последици за тях, водещо до абсолютна нищожност на Наредбата, която няма действие в отношенията между договарящите страни и не може да се противопоставя на трети лица, като нищожността е задължителна за съда и засяга всички минали или бъдещи последици. Поради тази абсолютната нищожност националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, като и предвидените в посочената наредба минимални размери. ВКС приема, че с оглед задължителния характер на даденото от СЕС тълкуване на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, определените с Наредба № 1/09.01.2004 г. минималните размери на адвокатските възнаграждение не са задължителни за съда (определение № 683 от 20.03.2024 г. на ВКС по ч.т.д. № 1345/2023 г., І т.о., Определение № 628 от 5

15.03.2024 г. на ВКС по т.д. № 765/2023 г., II т.о., определение № 563/11.03.2024г. на ВКС по ч.т.д. № 188/2024г., ІІ т.о. и др.), но могат да служат като ориентир при определяне служебно на възнаграждения (както и тези по НЗПП – определение № 50015/16.02.2024 г. на ВКС, по т.д. № 1908/2022г., І т.о.), с оглед цената на предоставените услуги, като от значение следва да са: видът на спора, интересът, видът и количеството на свършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото.

В настоящия случай, като съобрази вида на предявения иск – иск за собственост на недвижим имот, който е в защита на основно право на гражданите и предполага завишен правен интерес, предвид изложените факти и обстоятелства в исковата молба и отговора, направените доказателствени искания, определящи към средна фактическа и правна сложност, при съобразяване, че се касае до заплащане на високо квалифициран труд за предоставяне на правни услуги, предвид предмета на спора, извършените от адвоката процесуални действия и задълбоченото и обосновано оспорване на иска, предвид изложението в отговора и доказателствените искания, като по правило по своя характер разпити на свидетели са очаквани процесуални действия по такъв вид дела, според въззивния състав възражението за прекомерност е основателно до 600.00 лв., предвид и факта, че изготвянето на отговора е едно от основните процесуални действия, с изключително голямо значение за хода на производството, предвид законовите преклузии.

Съдът намира за неоснователно възражението на жалбоподателя за неприложимост на цитираното решение на СЕС, предвид разпоредбата на чл.