Определение № 1318 от 29.04.2025, Върховен касационен съд

Личните данни в текста са заличени.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1318 гр. София, 29.04.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на деветнадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Бонка Йонкова

Членове:

Петя Хорозова

Иванка Ангелова като разгледа докладваното от Иванка Ангелова Касационно търговско дело № 20248002902246 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „ВИВ-94“ ЕООД, чрез процесуален представител, против Решение № 166 от 08.06.2024 г. по в. т. д. № 90/2024 г. на Апелативен съд – Варна, с което на основание чл.270, ал.3 ГПК е обезсилено Решение № 497 от 16.11.2023г. по т.д. № 828/2022г. на Окръжен съд – Варна и е прекратено като недопустимо производството по делото. С посоченото решение ответникът К. Й. С., действащ като ЕТ

„Иновации - С. Д. -К. С.“, е осъден на основание чл.526, ал.2 ГПК да внесе предварително в полза на ищеца „ВИВ-94“ ЕООД, в качеството му на овластен взискател, разноски по изпълнително дело № 20188940401845 по описа на ЧСИ с рег. № 894, с район на действие Окръжен съд - Варна в размер на 100 000 лв.

В касационната жалба се поддържа, че атакуваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, с оглед на което се претендира неговата отмяна и уважаване на предявения иск, както и присъждане на направените разноски за всички инстанции.

Допускането на касационното обжалване е основано на наличието на допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, както и на самостоятелното основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са 1 формулирани следните въпроси, по отношение на които се твърди, че са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:

1. „Настъпва ли перемпция по изпълнително дело въз основа на което взискателят е овластен по чл.526, ал.1 ГПК, при положение, че изпълнителният способ е приложен, взискателят е предявил своевременно иска по чл.526, ал 2 ГПК и съдебното производство не е приключило ?“;

2. „Следва ли да се счита, че с настъпването на перемпция по реда на чл.433, т.8 ГПК по отношение на изпълнително производство, отпада и материалното право на взискателя, ако същото не е удовлетворено ?“;

3. „В хода на съдебно производство по надлежно предявен иск по реда на чл.526 ГПК, в случай на настъпване на перемпция по изпълнителното дело, по което ищецът е бил овластен в качеството си на взискател, това води ли до последваща недопустимост на предявения иск, при положение, че взискателят не е осъществил пасивност, и е в невъзможност да поиска други изпълнителни действия от съдебния изпълнител ?“;

4. „Следва ли да се счита, че съдебното производство по реда на чл.526, ал.2 ГПК представлява изпълнителен способ и средство за осъществяване на принуда, който подлежи на надзор и се осъществява от съдебния изпълнител по висящо изпълнително дело ?“;

5. „Какви са последиците от постановлението за прекратяване на изпълнително дело по чл.433, т.1 ГПК по отношение на изпълняемото право на взискателя и има ли постановлението сила на пресъдено нещо по отношение на юридическите факти, обусловили перемпцията ?“.

Допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по всички въпроси е обоснована с противоречие между изводите на въззивния съд и практиката на касационната инстанция, обективирана в Решение № 10 от 16.02.2016 г. по гр. д. № 3231/2014 г. на ВКС, III г.о.; Решение № 37 от 24.02.2021г. по гр д. № 1747/2020г. на ВКС, IV г.о.; Решение № 126 от 28.06.2022г. по гр.д. № 3409/ 2021 г. на ВКС, III г.о. и т.10 от Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. по тълк. дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Предпоставката на чл.280, ал.1,т.3 ГПК е обоснована с твърдението, че при постановяване на решението въззивният съд се е позовал на неотносима към иска по чл.526, ал.2 ГПК съдебна практика.

По отношение на самостоятелното основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК се 2 твърди, че постановеното от въззивната инстанция решение поставя ищеца в принципна невъзможност да защити материалноправния си интерес по предвидения в ГПК законен ред.

Ответникът – ЕТ „Иновации - С. Д. -К. С.“, в срока по чл.287, ал.1 ГПК представя отговор, с който изразява становище, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, както и за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – изхожда от надлежна страна, подадена е в срока по чл. 283 ГПК и е насочена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да обезсили решението на първата инстанция, Апелативен съд – Варна е установил, че произнасянето със същото съответства на специалния иск на овластен по реда на чл. 526 ал.1 ГПК взискател, претендиращ за предварително внасяне на разходите, необходими за извършване на присъдено заместимо принудително изпълняемо по изпълнително дело действие вместо осъдения с арбитражно решение длъжник - иск по чл.526, ал.2 ГПК. Изложено е, че в случая ищецът „ВИВ-94“ ЕООД се позовава на оправомощаване с изрично постановление, издадено на 15.06.2020 г. по изпълнително дело 201889404401845 на ЧСИ Ивета Ернандес, да извърши за сметка на длъжника К. С., действащ като търговец с наименование ЕТ „Иновации С.Д.- К. С.“ конкретно действие, възпроизведено в изпълнителен лист, издаден по разпореждане на съд въз основа на влязло в сила арбитражно решение. По заявеното от длъжника оспорване на правните последици на този овластителен акт с три самостоятелни възражения, касаещи процесуалната легитимация на ищеца, съдът е приел на първо място, че страните не спорят по факта, че изпълнително дело е било образувано по два различни изпълнителни титула, съединени по искания на взискателя за общо изпълнение по реда на чл. 456 ГПК, като наред с обезпечаване и провеждане на способи до пълното събиране на присъдена сума по изпълнителен лист № 375 от 28.08.2018г. и допълнително начислените разноски за изпълнението в периода от 22.10. 2018г. до 23.04.2020г., съдебният изпълнител приел да 3 изпълнява и действията, описани в изпълнителен лист № 488 от 26.11.2018г., като изпратил и покана за доброволно изпълнение на дължимо поведение, връчена на 12.03.2019г. лично на длъжника К. С. Поради непредставяне на доказателства за каквото и да е поведение на поканения длъжник, съдебният изпълнител е уважил молбата на взискателя от 15.06.2020 г. за прилагане на принудата чрез оправомощаване за извършване на дължимото заместимо поведение на изпълнител по договор. Посочено е, че ответникът е представил ново удостоверение, според което на 15.05.2023г. принудителното изпълнение е било прекратено в цялост със стабилно постановление за прекратяване поради констатирана перемпция по чл. 433, ал.1, т. 8 ГПК. В тази връзка решаващият съд е изложил, че действително при предявяването на иска ищецът е бил легитимиран като взискател, предприел принудително изпълнение на заместимо действие за сметка на длъжника и това му процесуално положение определя и интереса му да обезпечи предварително разноските за фактическото извършване на нужните действия.

Само по себе си обаче, правото да иска предварително авансиране на стойността на липсващото доброволно изпълнение не е породено от лично негово вземане спрямо ответника, а е производно от самия специфичен способ на принудата, който следва да се реализира под надзора на органа на принудителното изпълнение. За разлика от другите изпълнителни способи, където овластяването не е елемент от самата принуда, а само средство за трансформиране на един неликвиден предмет на принуда в ликвидно вземане / чл.510, 515, ал.2, чл.517 ГПК/, оправомощаването на взискателя да действа за сметка на длъжника представлява самият изпълнителен способ. Затова липсата на процесуално правоотношение изключва изцяло правомощията на съдебния изпълнител да продължи да удостоверява и в бъдеще евентуално извършените от взискателя фактически действия до достигане на дължимия резултат по предвидения в чл. 434, ал.2 ГПК ред, включително и като приеме отчета на изразходваните за това суми като разноски по изпълнението в тежест на длъжника. Съдът е акцентирал на обстоятелството, че без съществуващо процесуално правоотношение не може да се обосновава какъвто и да е материално правен интерес на титуляра на правото на принудително изпълнение да принуди длъжника по изпълнителен лист за непаричен дълг да заплаща каквито и да било суми.

Наред с това, Апелативен съд – Варна изрично е посочил, че извън 4 процеса по изпълнителното дело, и особено в случая на прекратяване на изпълнението, няма как да възникне отговорност на длъжника за разходи, направени от взискателя за принудително осъществяване на дължимо поведение. Предвидената в чл.526, ал.2 ГПК допълнителна възможност за взискателя, овластен да замести неполученото доброволно изпълнение с изпълнен от другиго резултат, не създава някакво ново материално право за кредитора, а само специфично процесуално облекчение за тази страна, като размества задължението за авансиране: вместо да авансира със свои налични средства необходимите разходи за постигането на дължимия резултат и да получи възстановяване на вложените в изпълнението суми едва след отчитане на реално направени разноски пред съдебния изпълнител и издаване на обжалваемия акт за събирането им по общия ред, взискателят разполага с възможността да поиска тези разходи, които ще бъдат вложени, да бъдат авансирани още преди да са направени от самото задължено за тях лице - неизправния длъжник, за чиято сметка по общо правило се провежда всяко изпълнение. Затова предмет на специалния иск по чл. 526, ал.2 ГПК е само стойността на очакваните разноски за дейностите, които взискателят подготвя да извърши като способ на принуда за сметка на своя длъжник. Определянето на размера им от съда в състезателно производство гарантира на насрещните страни установяване на реалните пазарни оферти и актуални цени, но не трансформира материалното право на кредитора от присъдена непарична престация в парично вземане. Осъждането на длъжника да авансира бъдещи разноски по своята същност представлява „антиципирано“ осъждане за събиране на реално вложени за изпълнението разноски, което е възможно само във висящ, неприключил процес на принудително изпълнение. Взискателят разполага единствено с правото да иска осъждане за „внасяне“ на необходими за продължаване на неприключилото очаквано изпълнение разноски, а не парична компенсация вместо липсващото невъзможно изпълнение (каквато е хипотезата при изпълнение върху присъдени вещи по чл.521, ал.3 ГПК).

При отчитане на тази специфика, въззивният състав е намерил, че независимо от декларативния му характер, постановлението на съдебния изпълнител по чл. 433, ал.1, т.8 ГПК има преки последици върху процесуалното правоотношение, създадено при предявяване на изпълнителния лист за събиране от взискателя по висящото изпълнително 5 дело. След влизането му в сила, това препятстващо процесуалната защита постановление е сложило край както на правомощията на съдебния изпълнител да определя разноски, така и на възможността на взискателя да довърши обезпечавания с резултата от иска по чл. 526, ал. 2 ГПК принудителен способ. Игнорирането на процесуалните последици на стабилното десезиране на органа по принудително изпълнение би обезсмислило изцяло този акт, а материално-правното му действие по отношение на изпълняемата непарична престация е изцяло ирелевантно към предмета на настоящия спор. Затова съдът счита, че без значение е въпросът дали е бил осъществен фактическият състав на бездействие на взискателя в продължение на две години като основание за прекратяването, постановено от съдебния изпълнител. Като не е обжалвал постановлението по реда на чл. 435, ал.1, т.3 ГПК ищецът сам е приел да понесе последиците от отпадането на принудата чрез полученото овластяване, респективно и възможността да приключи способа с разходване на разноските, поради което дори и да не е била настъпила перемпция, след като производството е било прекратено със стабилен акт, липсва висящ изпълнителен процес, който е предпоставка за упражняване на специалното право на иск на взискателя. Зачитайки стабилитета на постановлението за прекратяване на процеса по принудително изпълнение, въззивният съд е намерил, че в хода на процеса пред първата инстанция е отпаднала положителна процесуална предпоставка за упражняване на правото на иск, поради което и решението на първата инстанция се явява недопустимо, като акт постановен по недопустим иск.