Решение № 619 от 29.01.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 619 гр. София, 29.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО I ВЪЗЗИВЕН БРАЧЕН СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Емилия Александрова

Членове:

Катя Хасъмска

Таня Кандилова при участието на секретаря Кристина П. Г.а като разгледа докладваното от Емилия Александрова Въззивно гражданско дело № 20251100512542 по описа за 2025 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.258-273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на Б. Н. Г. и Н. Б. Г. срещу Решение № 6125/07.04.2025 г., постановено по гр.д. № 35178/2023 г. по описа на Софийския районен съд, 92 състав, с което е оставена без уважение молбата на Б. Н. Г. и Н. Б. Г. за издаване на заповед за съдебна защита срещу Р. Н. Г. и е отказано да се издаде заповед за защита, с която по отношение на ответника да бъдат взети мерките по чл. 5, ал. 1 ЗЗДН, като неоснователна; осъдени са, на основание чл. 11, ал. 3 ЗЗДН, Б. Н. Г. и Н. Б. Г.да заплатят по сметка на Софийския районен съд, държавна такса за производството в размер на по 25,00 лева всеки от тях, а на Р. Н. Г. сумата в размер на 1000,00 лева, представляващи адвокатско възнаграждение.

Във въззивната жалба се твърди, че обжалваното решение е неправилно, незаконосъобразно и постановено в пълно противоречие на материалния и процесуалния закон, както и при липса на правилна и съвкуп на преценка не събрания доказателствен материал по делото. Твърди се, че решението е постановено при прилагане изцяло на формален подход, като не е мотивирано.

1

Липсва анализ на събрания доказателствен материал, както поотделно, така и в неговата съвкупност. Моли се да се отмени решението, да се уважи молбата за защита, като се издаде заповед за защита в полза на молителите, с прилагане на исканите мерки в сезиращата молба или в техния пълен обем.

Въззиваемата страна Р. Н. Г. оспорва жалбата и моли обжалваното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски.

Жалбата е допустима. Подадена е в срока по чл. 17, ал. 1 от ЗЗДН от молителите в първоинстанционното производство, имащи правен интерес от обжалването, и е срещу подлежащ на въззивно обжалване по силата на чл. 258 ГПК, във вр.с чл. 17 ЗЗДН, валиден и допустим съдебен акт.

Делото пред първата инстанция е образувано по молба на Б. Н. Г. и Н. Б.

Г. срещу Р. Н. Г. – за защита от домашно насилие, извършено на 03.02.2022 г. и 04.02.2022 г., описано в молбата от от 26.06.2023 г. г. и нейните уточнения от 07.07.2023 г., 24.07.2023 г., 30.08.2023 г. , 15.09.2023 г. и 23.10.2023 г.

Ответникът е оспорил изцяло молбата.

С Решение № 6125/07.04.2025 г., постановено по гр.д. № 35178/2023 г. по описа на Софийския районен съд, 92-ри състав, е оставена без уважение молбата на Б. Н. Г. и Н. Б. Г. за издаване на заповед за съдебна защита срещу Р.

Н. Г. и е отказано да се издаде заповед за защита, с която по отношение на ответника да бъдат взети мерките по чл. 5, ал. 1 ЗЗДН, като неоснователна; осъдени са, на основание чл. 11, ал. 3 ЗЗДН, Б. Н. Г. и Н. Б. Г.да заплатят по сметка на Софийския районен съд, държавна такса за производството в размер на по 25,00 лева всеки от тях, а на Р. Н. Г. сумата в размер на 1000,00 лева, представляващи адвокатско възнаграждение.

Доводите в жалбата касаят неправилна преценка на събраните доказателства от първоинстанционния съд, респ. неправилни изводи въз основа на доказателствата по делото. Във въззивната жалба, подадена от двамата молители, се поддържа, че първоинстанционното решение, с което е отхвърлена молбата за защита по реда на чл. 8 ЗЗДН и е отказано издаване на заповед за защита, е неправилно, незаконосъобразно и постановено при съществени нарушения на материалния и процесуалния закон. Твърди се, че съдът е приложил формален подход, като не е извършил анализ на събраните доказателства нито поотделно, нито в тяхната съвкупност, и е постановил немотивиран съдебен акт.

2

Жалбоподателите поддържат, че по делото са доказани актове на домашно насилие по смисъла на ЗЗДН, като не се спори, че от страна на ответника Р. Г. е било отправено гласово съобщение, съдържащо сериозна закана за живота и здравето на молителите. Оспорва се изводът на съда, че съобщението не е било насочено към тях, като се твърди, че изпращането му до конкретен телефонен номер, използван от близък родственик, изключва случайност или грешка.

Навеждат се доводи, че съдът неправилно е отказал да допусне събиране на допълнителни доказателства, включително експертно изследване и снемане на записа на материален носител, с което е ограничил възможността да се установи механизмът на извършване на твърдения акт на насилие. Поддържа се, че са налице множество доказателства, които в тяхната съвкупност сочат на влошени отношения между страните и на отправена заплаха, възбудила основателен страх у молителите, като съдът неправилно е квалифицирал тези обстоятелства като обикновени междуличностни конфликти.

Жалбоподателите твърдят още, че първоинстанционният съд е нарушил правото им на участие в процеса, като е отказал отлагане на делото въпреки подадена молба с приложен болничен лист, при положение че не са били представлявани от процесуален представител и не им е била дадена възможност да ангажират допълнителни доказателства и да упражнят процесуалните си права, включително да претендират разноски.

Поддържа се, че съдът неправилно е отказал да кредитира доказателствената стойност на декларациите по чл. 9 ЗЗДН, като ги е приел за неконкретни и с декларативен характер, въпреки че в тях са посочени времето, начинът и механизмът на твърдените актове на насилие, както и че съдържанието на гласовото съобщение не се оспорва от ответника. Навеждат се доводи, че съдът е игнорирал значението на възбудения страх и стрес у молителите, както и обстоятелството, че при съмнение относно психическите последици от деянието е следвало да бъде назначена експертиза.

С оглед изложеното жалбоподателите молят първоинстанционното решение да бъде отменено и вместо него да бъде постановено решение, с което да се уважи молбата за защита и да бъде издадена заповед за защита с исканите мерки.

Въззивният съд, като прецени относимите доказателства и доводи, прие 3 за установено следното:

Наведените доводи за неправилност на обжалваното решение са неоснователни.

Първоинстанционният съд е установил правилно релевантната фактическа обстановка и е направил законосъобразни правни изводи, които настоящият въззивен състав изцяло споделя. Обжалваното решение е постановено при спазване на материалния и процесуалния закон и не страда от наведените във въззивната жалба пороци.

Не се спори между страните, че ответникът попада в кръга на лицата по чл. 3 ЗЗДН, както и че молителите твърдят осъществяване на акт на психическо насилие чрез гласово съобщение. Спорът е съсредоточен върху това дали по делото е доказано извършването на конкретен акт на домашно насилие, неговото авторство и насоченост спрямо молителите, както и дали са налице предпоставките за издаване на заповед за защита.

В тази връзка правилен е изводът на първоинстанционния съд, че по делото не са ангажирани годни и достатъчни доказателства, от които да се направи категоричен извод за обективно осъществен акт на домашно насилие от страна на ответника на твърдяната дата.

От събраните писмени доказателства - справки от мобилните оператори „Виваком България“ ЕАД и „А1 България“ ЕАД, не се установява нито фактът на изпращане на гласово съобщение между конкретните телефонни номера, нито възможността същото да е било получено и възпроизведено от молителите, доколкото безспорно е установено, че телефонният номер на молителя Б. Н. Г. е бил закрит още на 09.02.2023 г., тоест преди твърдяната дата на насилието – 16.06.2023 г.

При тези данни правилно районният съд е приел, че липсва обективно доказателство за самото деяние, респективно за неговата насоченост към молителите, което е съществен елемент от фактическия състав на твърдяното психическо насилие.

Неоснователни са доводите във въззивната жалба относно доказателствената стойност на декларациите по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН. Съгласно трайната съдебна практика и разпоредбата на чл. 13, ал. 3 ЗЗДН, декларацията може да послужи като самостоятелно доказателствено средство само когато индивидуализира твърдения акт на насилие по време, място и начин на 4 извършване. В конкретния случай правилно е прието, че представените декларации не отговарят на тези изисквания, тъй като не съдържат конкретизация на твърдения акт, а възпроизвеждат общи твърдения за „тормоз чрез телефонно съобщение“, без необходимата фактическа яснота. При това положение разпоредбата на чл. 13, ал. 3 ЗЗДН е неприложима.

Неоснователни са и оплакванията за допуснати процесуални нарушения, изразяващи се в отказ за събиране на допълнителни доказателства или назначаване на експертиза. Съдът не е длъжен служебно да събира доказателства за твърдени от страните факти, нито да компенсира липсата на доказателствена активност на молителите. При липса на първични данни за извършен акт на насилие, не е налице процесуално задължение за назначаване на експертиза относно твърдени последици от несъществуващ или недоказан факт.

Неоснователно е и възражението за нарушено право на участие в процеса поради неотлагане на делото. От материалите по делото не се установява молителите да са били лишени от възможност да упражнят процесуалните си права, като същите са поддържали молбата си, представили са писмени доказателства и не са били възпрепятствани да ангажират такива в предходни съдебни заседания.

Настоящият въззивен състав споделя изцяло и съображенията на първоинстанционния съд относно характера на производството по ЗЗДН като извънредно и рестриктивно, насочено към осигуряване на незабавна защита при наличие на реална и доказана опасност от домашно насилие. Това производство не може да служи за разрешаване на междуличностни и семейни конфликти при липса на доказан насилнически акт.

При недоказаност на твърденията за осъществен акт на домашно насилие правилно молбата е оставена без уважение и е отказано издаването на заповед за защита.

Предвид горното, обжалваното решение на районния съд е правилно и законосъобразно и следва да се остави в сила. Въззивният съд постанови въззивниците да заплатят по сметка на СГС държавна такса за въззивната жалба в размер на по 6,39 евро всеки един от тях.

С оглед изхода на делото, въззивниците нямат право на разноски, но те се осъждат да заплатят на въззиваемия заплатеното от последния адвокатско 5 възнаграждение в размер на 306,78 евро за въззивното производство.

Така мотивиран, Софийският градски съд

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 6125/07.04.2025 г., постановено по гр.д.

№ 35178/2023 г. по описа на Софийския районен съд, 92-ри състав.

ОСЪЖДА, на основание чл. 11, ал. 3 ЗЗДН, Б. Н. Г., ЕГН **********, и Н. Б. Г., ЕГН **********, да заплатят по сметка на Софийския градски съд, държавна такса за производството в размер на по 6,39 евро всеки от тях.

ОСЪЖДА, на основание чл. 11, ал. 3 ЗЗДН, Б. Н. Г., ЕГН **********, и Н. Б. Г., ЕГН **********, да заплатят на Р. Н. Г., ЕГН **********, сумата в размер на 306,78 евро, представляващи адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

6