Решение № 2951 от 30.04.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2951 гр. София, 30.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Стела Кацарова

Членове:

Гергана В. Недева

Боян Г. Бояджиев при участието на секретаря Бояна Вл. Боянова като разгледа докладваното от Боян Г. Бояджиев Въззивно гражданско дело № 20251100500805 по описа за 2025 година

Производството е по чл. 258 - чл. 273 ГПК.

С Решение № 20132066/11.11.2024 г., постановено по гр. д. № 16102/2023 г. по описа на СРС, 87 състав, е отхвърлен изцяло предявеният иск от Ц. Й. К. срещу „ЕКС3ИМ“ ЕООД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 6000 лв., представляваща остатък от дължимо обезщетение за неизползван платен годишен отпуск в размер на 22 дни ведно със законната лихва от 29.09.2020 г. до окончателно изплащане на вземането.

Срещу първоинстанционното решение е депозирана въззивна жалба от ищеца Ц. Й.

К. с доводи за неправилност на първоинстанционното решение поради нарушение на закона и необоснованост. Поддържа се, че неправилно е прието от страна на СРС, че въззивникът е ползвал едностранно предоставен от работодателя редовен годишен платен отпуск.

Поддържа се, че през процесния период служителите са работили от домовете си поради „Ковид 19“. Твърди се, че естеството на работата на въззивника позволява възложената му работа да се извършва дистанционно по всяко време. Сочи се, че в заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение между страните по делото работодателят е посочил, че се дължи обезщетение за неизползван отпуск, но е изчислил последното неправилно.

Моли съда да отмени обжалваното решение и да уважи предявения иск.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ответника „ЕКС3ИМ“ ЕООД, в който се излагат подробни съображения за неоснователността на жалбата. Твърди се, че първоинстанционното решение е правилно.

Поддържа се, че е безспорно установено по делото, че страните са били в трудово правоотношение, което е едностранно прекратено от работодателя с предизвестие. Твърди се, че в срока на предизвестието на въззивника е предоставено ползването на 23 работни дена платен годишен отпуск в съответствие с обявената в страната извънредна епидемична обстановка. Поддържа се също така, че на въззивника са изплатени обезщетения за 1 полагащия му се платен годишен отпуск. Оспорват се доводите, че в периода 29.06.2020 г. 29.07.2020 г. е полаган труд от дома на въззивника, доколкото не са възлагани работни задачи от страна на работодателя. Поддържа се, че свидетелят не е посочвал, че е полаган изцяло дистанционен труд от служителите на въззиваемия. Твърди се, че едва във въззивната жалба за първи път са наведени доводи, че труд е осъществяван от въззивника от разстояние.

Моли съда да остави без уважение въззивната жалба.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Въззивната жалба е подадена в срок от легитимирана да обжалва първоинстанционния съдебен акт страна. Настоящият въззивен състав намира, че постановеното решение е валидно и допустимо. Разгледана по същество въззивната жалба е неоснователна по следните съображения:

Предявен е обективно кумулативно съединени осъдителни иск от Ц. Й. К. срещу „ЕКС3ИМ“ ЕООД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 6000 лв., представляваща остатък от дължимо обезщетение за неизползван платен годишен отпуск в размер на 22 дни ведно със законната лихва от 29.09.2020 г. до окончателно изплащане на вземането.

Настоящият въззивен състав намира, че първата инстанция правилно е установил фактическата обстановка по делото с оглед приетите в хода на първоинстанционното производство доказателства, поради което на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС, които стават част от правните съждения на настоящото решение. За пълнота на изложението съдът излага обобщено фактическата обстановка:

От събраните по делото доказателства се установява, че между страните е било налице трудово правоотношение, възникнало по силата на Трудов договор № 53/28.03.2017 г., по който ищецът е заемал длъжността „инженер по осигуряване качеството на софтуер“, при уговорено пълно работно време, възнаграждение и право на 20 работни дни платен годишен отпуск.

С Допълнително споразумение от 01.08.2017 г. трудовото възнаграждение е увеличено.

С писмено предизвестие № 00001/29.06.2020 г., поради намаляване обема на работа във връзка с въведеното извънредно положение и извънредна епидемиологична обстановка, ищецът е уведомен, че трудовото му правоотношение ще бъде прекратено на основание чл.

326, вр. чл. 328, ал. 1, т. 3 КТ.

Със Заповед № 00002/29.06.2020 г. е преустановена работата му до 15.07.2020 г., а със Заповед № 0003/29.06.2020 г. му е наредено да ползва 23 работни дни платен годишен отпуск за периода от 29.06.2020 г. до 29.07.2020 г.

С последваща заповед, връчена на 30.07.2020 г., трудовото правоотношение е прекратено, считано от същата дата, като е разпоредено изплащане на обезщетение по чл.

224, ал. 1 КТ за неизползван платен годишен отпуск в размер на 1289,45 лв., впоследствие изплатено.

По иска с правна основание чл. 224, ал. 1 КТ:

Правопораждащият фактически състав за възникване на спорното право се обуславя от осъществяването на следните елементи:

1. ищецът да е полагал труд при ответника по трудово правоотношение;

2

2. трудовото правоотношение на ищеца да е прекратено;

3. към момента на прекратяване ищецът да е имал неизползван платен годишен отпуск и/или такъв, отложен по реда на чл. 176, правото за който не е погасено по давност.

Основният спорен между страните спор във въззивното производство е дали за периода 29.06-29.07.2020 г. ищецът е ползвал платен годишен отпуск и респ. дали към датата на прекратяване на трудовото му правоотношение е имал неизползван годишен платен отпуск в размер над 4 дни.

Въззивният съд кредитира заключението по съдебно-счетоводната експертиза на основание чл. 202 ГПК като компетентно и обосновано. От приложените по делото доказателства вещото лице е установило, че за периода на действие на трудовото правоотношение на ищеца се е полагал общо 67 работни дни платен годишен отпуск, разпределени както следва: 15 дни за 2017 г., 20 дни за 2018 г., 20 дни за 2019 г. и 12 дни за 2020 г. Според анализа на представените молби за отпуск, ведомости и фишове за заплати, на ищеца е предоставен общо 68 дни платен годишен отпуск, от които 45 дни по подадени от него молби и 23 дни по Заповед № 00003/29.06.2020 г., издадена на основание чл. 173а, ал. 1 КТ, поради което е ползван един ден повече от полагаемия му се отпуск към датата на прекратяване на трудовото правоотношение – 30.07.2020 г. за 2017 г. са отчетени използвани 11 дни при остатък 4 дни, за 2018 г. – използвани 15 дни при остатък 5 дни, за 2019 г. – използвани 19 дни при остатък 1 ден, а за 2020 г. – използвани 23 дни по заповед на работодателя. Общият размер на начисленото и изплатено възнаграждение за ползван отпуск възлиза на 21 855,62 лв. Вещото лице е констатирало още, че съгласно фиша за заплата за месец юли 2020 г. на ищеца е изплатена сумата 1289,45 лв. като обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ, посочено като обезщетение за 4 дни неизползван платен годишен отпуск.

Експертизата обаче не е установила наличие на неизползван отпуск към датата на прекратяване на трудовото правоотношение, като е отбелязала и разлика между използвания от работодателя среднодневен размер от 322,36 лв. и изчисления от вещото лице размер от 324,07 лв. По поставените от ищеца задачи експертизата е дала заключение, че за 2019 г. и 2020 г. има данни за ползван платен годишен отпуск в общ размер на 42 дни, за които е начислено брутно възнаграждение 13 425,89 лв., изплатено със съответните работни заплати след приспадане на дължимите публични вземания.

Доказването, че за времето на отсъствие от работа работникът или служителят е ползвал именно платен годишен отпуск е в тежест на работодателя и е допустимо с всички доказателствени средства, като начисляването и получаването на възнаграждение като за разрешен платен годишен отпуск също имат доказателствено значение.

От събраните по делото доказателства, и най-вече от допуснатата, приета и неоспорена съдебно-счетоводна експертиза, се установява по несъмнен начин, че за процесния период на ищеца е начислено и изплатено възнаграждение като за ползван платен годишен отпуск, включително за периода от 29.06.2020 г. до 29.07.2020 г., за който работодателят е разпоредил ползването му със Заповед № 0003/29.06.2020 г. Експертизата подробно е проследила наличните счетоводни документи, разплащателни ведомости, фишове за заплати и молби за отпуск, като е достигнала до извод, че на ищеца общо са предоставени 68 дни платен годишен отпуск при полагаеми 67 дни, т.е. към датата на прекратяване на трудовото правоотношение същият не е разполагал с неизползван отпуск, а напротив – ползвал е един ден повече от дължимия му се размер. Този извод не се разколебава от събраните гласни доказателства чрез показанията на свидетеля Д.С.. Същият не е пряк очевидец относно релевантния период 29.06.2020 г. – 29.07.2020 г. и не установява лично възприети факти дали ищецът е бил в отпуск или е полагал труд дистанционно извън офиса. Самият свидетел сочи единствено, че от 13.03.2020 г. служителите са преминали на дистанционен режим на работа, но същевременно е напуснал дружеството в средата на месец юни 2020 г., поради което не разполага с преки впечатления относно организацията на работа след тази дата, нито относно това кога и какви отпуски е ползвал ищецът.

Следователно показанията му не съдържат преки и годни доказателствени сведения, способни да опровергаят писмените доказателства и експертното заключение.

3

Правоотношенията между страните са се развивали в условията на обявено извънредно положение и последваща извънредна епидемична обстановка в страната, което представлява обществено известен факт. Именно с оглед тези извънредни обстоятелства законодателят е предвидил специалната уредба на чл. 173а, ал. 1 КТ, съгласно която когато поради обявено извънредно положение или извънредна епидемична обстановка със заповед на работодателя или на държавен орган е преустановена работата на предприятието, на част от него или на отделни работници и служители, работодателят има право да предостави платения годишен отпуск на работника или служителя и без негово съгласие. Разпоредбата е специална спрямо общия режим на ползване на отпуска и цели преодоляване на последиците от извънредната ситуация, като съчетава интересите на работника да получава възнаграждение и интересите на работодателя да организира дейността си при обективно наложени ограничения. Спецификата на отпуска по чл. 173а, ал. 1 КТ се състои в това, че в тези хипотези времето и периодът на ползването му не зависят от свободното съгласуване между страните, а се определят едностранно от работодателя при наличие на законовите предпоставки. За работника възниква задължение да ползва така предоставения отпуск, доколкото законът допуска временно ограничаване на обичайния режим на упражняване на трудовите права поради извънредната обществена обстановка. Подобни ограничения са оправдани от необходимостта да се гарантира балансът в гражданските и трудовите правоотношения при наличие на извънредни обективни пречки за нормално осъществяване на дейността.

В случая със Заповед № 00002/29.06.2020 г. на основание чл. 120в, ал. 1 КТ е преустановена работата на ищеца до 15.07.2020 г., като за периода е предоставен платен годишен отпуск, а със Заповед № 0003/29.06.2020 г. на основание чл. 173а, ал. 1 КТ му е наредено да ползва 23 работни дни платен годишен отпуск за периода от 29.06.2020 г. до 29.07.2020 г. Този отпуск е надлежно отразен в счетоводните документи на работодателя и за него е начислено и изплатено възнаграждение като за платен годишен отпуск. След като отпускът е реално предоставен, счетоводно отчетен и заплатен като такъв, същият се счита ползван и не може повторно да поражда право на обезщетение при прекратяване на трудовото правоотношение. Обезщетението по чл. 224, ал. 1 КТ има компенсаторен характер и се дължи единствено за неизползван платен годишен отпуск към датата на прекратяване на трудовото правоотношение. Когато отпускът вече е бил предоставен и използван, а за времето му е изплатено съответното възнаграждение, липсва неизползван остатък, който да подлежи на обезщетяване. Поради това и предявената претенция следва да бъде отхвърлена като неоснователна.