Решение № 4828 от 12.07.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4828 гр. София, 12.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО I-20 СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Даниела Г. Шанова при участието на секретаря Екатерина К. Т. като разгледа докладваното от Даниела Г. Шанова Гражданско дело № 20241100108134 по описа за 2024 година

Производството е образувано по иск с правно основание чл. 2, ал.1, т. 3 от ЗОДОВ, предявен от П. Т. М. против Прокуратурата на Република България за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди /болки и страдания/ в размер на сумата от 50000 лв. и обезщетение за имуществени вреди в размер на сумата от 17400 лв., изразяващи се в направени разноски за адвокатска защита в рамките на наказателното производство, претърпени вследствие от незаконно обвинение в престъпление по чл. 202, ал. 2, т. 1, вр. ал.

1, т. 1 вр. чл. 201 вр. чл. 26, ал. 1 НК, впоследствие преквалифицирано като обвинение в престъпление по чл. 203, ал. 1, вр. чл. 202, ал. 1, т. 1 вр. чл. 201 вр. чл. 26, ал. 1 НК, по повод на което било образувано досъдебно производство № 5483/2012 г. по описа на СДВР, пр.пр.

№ 22994/2012г. по описа на СРП, присъединено към пр.пр. № 4108/2013г. по описа на СГП, образувано в ДП № 22/2014г. на НСлС и НОХД № 2684/2015г. по описа на СГС, 8 състав, което приключило с влязла в сила на 27.07.2020г. оправдателна присъда, след проведен инстанционен контрол, ведно със законна лихва върху претендираните като главници суми, считано от 27.07.2020г. до окончателното изплащане. Претендира разноски.

Към исковата молба са представени писмени доказателства; направени са доказателствени искания за допускане на гласни доказателствени средства, както и за приобщаване на НОХД № 2684/2015г. по описа на СГС, 8 състав.

В срока по чл. 131 ГПК, ответникът Прокуратура на Република България е депозирал отговор на исковата молба. Ответникът оспорва исковите претенции с възражението, че са неоснователни и недоказани. Счита, че постановяването на оправдателна присъда не е достатъчна за търсене на обезщетение от ПРБ за незаконно обвинение. В тази връзка 1 оспорва твърдените от ищеца неимуществени вреди. Сочи, че ищецът не е представил доказателства за твърдените от него факти. Счита, че от събраните доказателства не може да се обоснове извод, че твърдените вреди са пряка и непосредствена последица от поддържаното обвинение. Евентуално възразява срещу размера на предявените искове, като недоказани по размер и силно завишени, неотговарящи на твърдените вреди и на икономическия стандарт в Република България. Сочи, че претенцията е прекомерна и не е съобразена с разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД и с трайната съдебна практика.

Оспорва претендираните имуществени вреди, изразяващи се в платен адвокатски хонорар, който бил многократно завишен от предвиденото в Наредба № 1/2004 г.

Оспорва и акцесорната претенция за присъждане на законна лихва, като заявява възражение за настъпила частична погасителна давност за периода от преди три години назад от датата на исковата молба. С оглед изложеното ответникът моли съда да отхвърли исковите претенции на ищеца.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от фактическа и правна страна:

По делото се установява от приложените преписи от материали от наказателното производство, че с постановление от 19.10.2012 г. на Прокуратурата на Република България е образувано ДП № 5483/2012 г. по описа на СДВР – МВР срещу ищцата в настоящия спор – П. Т. М.. С постановление от 15.01.2014 г. по ДП № 5483/2012 г. ищцата е привлечена като обвиняема за престъпление по чл. 202, ал. 2, т. 1, вр. ал. 1, т. 1 вр. чл. 201 вр. чл. 26, ал. 1 НК.

Наложена й е мярка за неотклонение „подписка“. През 2014 г. досъдебното производство е присъединено към прокурорска преписка № 4108/2013 г. по описа на СГП и разследването е възложено на НСлС по ДП № 22/2014 г. С постановление от 11.05.2015 г. по ДП № 22/2014 г., връчено на ищцата на 11.05.2015 г., последната е привлечена като обвиняем за престъпление по чл. 203, ал. 1, вр. чл. 202, ал. 1, т. 2, вр. чл. 201, пр. 1-во, вр. чл. 26, ал. 1 НК, затова че в периода от 05.11.2007 г. до 20.08.2010г. в гр. София, район “Изгрев“, ж.к.

******** вх. Б, ап. 12, при условията на продължавано престъпление, сговорила се предварително със С.Н.Б. и А.А.И., в качеството си на длъжностно лице по смисъла на чл.

93, т. 1, б. “б“ от НК, на което е възложено да изпълнява работа, свързана с пазене на чуждо имущество в юридическо лице, а именно като „Главен счетоводител“ на дружество “Бесттехника“ ЕООД – гр. София, по силата на трудов договор № 18 от 01.03.2004 г., присвоила чужди пари – сума в общ размер на 1860000 лева, собственост на “Бесттехника“ ЕООД – гр. София, връчени й в това й качество, като присвояването е в особено големи размери, представляващо особено тежък случай.

Разследването срещу ищцата П. Т. М. е приключило с внасянето на обвинителен акт от 03.07.2015 г., по който е образувано н.о.х.д № 2684/2015 г. по описа на СГС. В така образуваното съдебно производство са осъществени общо 24 открити съдебни заседания за периода 12.11.2015 г. – 16.05.2019 г. за провеждане на съдебното следствие, свързано със събирането на доказателства – свидетелски показания чрез разпит на свидетели, експертизи 2 и документи, на които заседания ищецът е присъствал. Съдебното производство пред първата инстанция е приключило с постановяване на присъда от 16.05.2019 г., с която ищцата е била призната за невиновна в извършването на престъплението и оправдана по повдигнатото й обвинение. Постановената присъда е протестирана от Прокуратурата, с оглед на което е било образувано въззивното производство по в.н.о.х.д. № 1236/2019 г. по описа на Софийски апелативен съд, приключило с провеждането на едно открито съдебно заседание на 12 декември 2019 г. и с решение от 14.01.2020 г., с което оправдателната присъда от 16.05.2019 г. на ищеца е потвърдена. Срещу така постановеното решение е подаден касационен протест от Прокуратурата и е било образувано к.н.д. № 210/2020 г. по описа на ВКС, приключило след провеждане на едно открито съдебно заседание на 10.06.2020 г., с решение от 27.07.2020 г., с което е потвърдено решението на въззивния съд и което е окончателно – по арг. чл. 354, ал. 4 от НПК.

Установява се, че ищцата е подала заявление по чл. 60е, ал. 1, т. 1 от ЗСВ за нарушение правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок. С писмо от 08.06.2021 г. от Специализираното звено на Инспектората към Висшия съдебен съвет ищцата е уведомена, че доколкото общата продължителност на производството по н.о.х.д. № 2684/2015 г. по описа на СГС е 7 години и 9 месеца за три инстанции, като относимият към нея период е 6 години, 6 месеца и 6 дни, която продължителност според практиката на ЕСПЧ не нарушава изискването за разглеждане и решаване на делото в разумен срок, заявлението му по чл. 60е, ал. 1, т. 1 от ЗСВ е отхвърлено като неоснователно.

За установяване на претърпените от ищеца имуществени вреди, изразяващи се в заплащане на адвокатско възнаграждение за процесуално представителство в наказателното производство по делото са представени писмени доказателствени средства – договори за процесуално представителство, издадени от адвокатското дружество, фактури и извлечения от преводни нареждания /л.121-л.154/, съгласно които ищцата е заплатила по банков път адвокатско възнаграждение в общ размер от 17400 лв.

Във връзка с търпените от ищцата неимуществени вреди са събрани по делото гласни доказателства чрез разпит на свидетеля Т.В.М. – съпруг на ищцата. От показанията на този свидетел се установява, че обвиняването на ищцата за присвояване на много голяма сума пари 1860000 лв. било голям шок и трудно го приели. В един момент започнали постоянни срещи с адвокати, вещи лица, експертизи. Ищцата била супер изнервена, вкъщи постоянно имали проблеми, на детето също не обръщала внимание. В един момент получила тремор на ръцете - започнали да й треперят. Не искала с никого да се вижда от приятелите им, много се притеснявала, не можели да планират никаква отпуска или почивка, защото постоянно очаквали някакви срещи, дела експертизи. Нямало ден поне, в който да н говорят за това дело. Това продължило около 7 години. Лекарите казали на съпругата му, че трябва да си смени работата, да работи друго, но предвид ангажиментите с делото и с адвокатите, тя трябвало да отсъства и не можела да работи друга работа. Тя била счетоводител; опитала се да си намери друга работа, започнала във Варна, но предвид многобройните й ангажименти по това дело се налагало да отсъства, а и в момента, в който се разбрало, че е подсъдима по 3 това дело, погледнали с лошо око на нея и се наложило да напусне. Откакто започнало делото тя не искала с никого да се вижда, с техни семейни приятели почти не контактувала.

Подскачала при всеки звън на телефона, мислейки, че е свързано с делото. Притеснявала се от съседите като идва призовкар да носи призовка, защото тя не била престъпник. Появили се и здравословни проблеми - започнала да й пада косата. Това е автоимунно заболяване, лупус. Лекарите казали, че това е на нервна почва и трябва да промени начина си на живот, да не се нервира, което нямало как да стане покрай това дело. Здравословните проблемите на съпругата му започнали няколко месеца след като била привлечена, 2015 г. – края на 2016 г. Заболяванията й преди това не съществували, не е имала фамилна обремененост за това заболяване според свидетеля, т.к. познавал майка й и баща й и нито един от тях нямал такива проблеми като тремор на ръцете или лупус. Симптомите на това заболяване не отшумели, продължава лечението и към днешна дата. След приключване на наказателното производство тя почти не възстанови контактите си с близките си и професионалния си кръг.

Поддържа контакти, но не както преди делото.

Съдът при преценката на показанията на разпитания свидетел съобразно чл. 172 ГПК цени същите за достоверни за тези обстоятелства, тъй като са непротиворечиви, възпроизвеждат лични и непосредствени възприятия за състоянието на ищеца и се потвърждават от другите данни по делото.

Относно иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ за неимуществени вреди.

Отговорността на Прокуратурата на Република България се претендира на основата на разпоредбите на чл. 46, ал. 1 от НПК и чл. 52, ал. 3 от НПК, съгласно които прокурорът повдига и поддържа обвинението за престъпление от общ характер и осъществяващо ръководство и надзор върху разследващите органи в рамките на досъдебното производство.

Следователно Прокуратурата на Република България (като централизирана и единна система) е пасивно материално легитимирана да отговаря по предявените искове, тъй като осъществява ръководство и надзор върху разследващите органи в рамките на досъдебното производство (чл. 52, ал. 3 от НПК), включително и върху действията по повдигане на обвинение и по разследване на същото (чл. 219, ал. 1 от НПК).

Съгласно чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от органите на дознанието, следствието, прокуратурата и съда от незаконно обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано, поради което основателността на иска предполага осъществяването на следните материалноправни предпоставки в съотношение на кумулативност: срещу ищеца да е било повдигнато обвинение в извършване на престъпление от общ характер; да е бил оправдан с влязла в сила присъда по повдигнатото му обвинение; да е претърпял изложените в исковата молба вреди и между незаконното действие на правозащитните органи и неблагоприятните последици (вредите) да е налице причинно следствена връзка, като тези елементи от фактическия състав на иска подлежат на доказване от ищеца съобразно правилото на чл. 154, ал. 1 от ГПК.

В чл. 4 от ЗОДОВ е предвидено, че отговорността на държавата е за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо от това дали са причинени виновно от длъжностното лице.

Следователно държавата носи пълна имуществена отговорност - осигурява пълна обезвреда на претърпените вреди, пропуснатите ползи, болките и страданията, които са претърпели гражданите от незаконосъобразното поведение на държавните органи и служители, като 4 нейната отговорност е гаранционна и обективна, поради което не е необходимо вредите да са причинени виновно от длъжностните лица.