Решение № 2522 от 17.05.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2522 гр. София, 17.05.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Теменужка Симеонова

Членове:

Хрипсиме К. Мъгърдичян

Яна Борисова при участието на секретаря Михаела Огн. Митова като разгледа докладваното от Хрипсиме К. Мъгърдичян Въззивно гражданско дело № 20221100510879 по описа за 2022 година

Производството е по чл.258 и сл. от ГПК.

С решение от 27.07.2022 год., постановено по гр.дело №8675/2022 год. по описа на СРС, ГО, 72 с-в, е признато за незаконно и е отменено на основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ уволнението на И. Т. Д., извършено със заповед №513з-11344 от 23.12.2021 год. на директора на С.Д.НА В.Р. /СДВР/, на основание чл. 187, т. 1, предл. 3 и чл. 190, ал. 1, т. 2 КТ, на основание чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ ищецът е възстановен на заеманата преди уволнението длъжност „електромонтьор“ в сектор „Административно стопанство, ремонт и строителство“ към отдел „Финансово осигуряване, управление на собствеността и социални дейности“ при СДВР и ответникът С.Д.НА В.Р. е осъден да заплати на ищеца по иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. с чл. 225, ал. 1 КТ сумата от 4 625.90 лв., представляваща обезщетението за оставане без работа вследствие на незаконното уволнение за периода от 05.03.2022 год. до 23.06.2022 год., ведно със законната лихва върху тази сума считано от датата на подаване на исковата молба – 18.02.2022 год. до окончателното й изплащане, като искът е отхвърлен в останалата му част до пълния предявен размер от 7 781.46 лв. и за периода от 24.06.2022 год. до 05.09.2022 год. и ответникът е осъден да заплати, както следва: на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото в размер на 864.82 лв. и по сметка на СРС на основание чл. 78, ал. 6 ГПК сумата от 285.04 лв., представляваща държавна такса, а ищецът е осъден да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски по делото в размер на 20.28 лв.

Срещу решението в частта му, в която са уважени предявените искове, е подадена в 1 законоустановения срок въззивна жалба от ответника С.Д.НА В.Р.. Жалбоподателят поддържа, че първоинстанционният съд не бил разгледал спора по същество, мотивирайки се с разпоредбата на чл. 344, ал. 3 КТ. В случая не били налице предпоставките за прилагане на посочената норма, тъй като преди издаването на процесната заповед за уволнение било поискано и дадено предварително съгласие от Инспекцията по труда за уволнението на ищеца. По делото било представено писмо от 21.12.2021 год. на директора на Дирекция „Инспекция по труда“ – София, от което било видно, че било дадено предварително разрешение за уволнението на ищеца, съгласно чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ. Ищецът бил с 60 % трайно намалена работоспособност и водеща диагноза „Инсулинозависим захарен диабет“, т.е. той действително се ползвал със закрила при уволнение както съгласно чл. 333, ал. 1, т. 2 КТ /трудоустроен служител/, така и съгласно чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ /боледува от болест, определена в Наредба № 5 за болестите, при които работещите, боледуващи от тях, имат особена закрила съгласно чл. 333, ал. 1 КТ/. Закрилата и в двете хипотези се установявала се един и същ документ – представеното на инспекцията по труда решение на ТЕЛК.

Следователно преди да издаде разрешението за уволнение Инспекцията по труда имала информация, че ищецът се ползва от закрила на две основания. Въпреки това в писмото от 21.12.2021 год. било посочено, че разрешението за уволнение се дава съгласно чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ. В случая се касаело за технически пропуск при изготвянето на посоченото писмо.

След като било известно, че ищецът страда от инсулинозависим диабет и разрешението било дадено на това основание, то било взето предвид и самото решение на ТЕЛК за трудоустрояването на ищеца, т.е. взета била предвид и хипотезата на чл. 333, ал. 1, т. 2 КТ.

Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му част, а исковете – отхвърлени. Претендира и присъждането на юрисконсултско възнаграждение.

Ответникът по жалбата И. Т. Д. счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в обжалваната от ответника част. Поддържа, че във въззивната жалба се съдържало признанието, че ищецът бил с 60% трайно намалена работоспособност и водеща диагноза „Инсулинозависим захарен диабет“ и че поради това се ползвал от защитата по чл. 333, ал. 1, т. 2 КТ и по чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ. Тази защита обаче не се установявала с един и същ документ. Правилно СРС бил приел, че основанието по чл. 333, ал. 1, т. 2 КТ предвиждало предварителна закрила при уволнение на работник или служител, който бил трудоустроен.

Трудоустроен работник или служител по смисъла на посочената норма бил този, на когото била призната трайно намалена работоспособност, независимо дали здравословното му състояние било наложило устройването му на друга подходяща работа или изпълняваната такива била без противопоказания за здравето му. Ищецът бил с определена 60% трайно намалена работоспособност за период от три години, считано от 01.06.2022 год. Работникът или служителят придобивал качеството „трудоустроен“ от момента на издаване на предписанието за трудоустрояване от органите, определени в Наредбата за трудоустрояването и от този момент се ползвал с установената в чл. 333 КТ предварителна закрила. Независимо, че в представеното експертно решение на ТЕЛК не било дадено изрично предписание за трудоустрояване, предвид определения на ищеца процент намалена работоспособност /над 50 %/, изрично изброените противопоказни условия на труд и 2 констатацията, че лицето може да изпълнява заеманата длъжност на електромонтьор, се налагал извода, че ищецът бил трудоустроен по смисъла на чл. 333, ал. 1, т. 2 КТ – това било установено по законния ред и от орган по чл. 1, ал. 1 от Наредбата за трудоустрояването.

Несъмнено било също така, че ищецът страдал от захарен диабет. Тази болест, била включена в чл. 1, ал. 1, т. 6 от Наредба № 5. Следователно ищецът се ползвал с предварителна закрила на две основания. За преодоляването на тази закрила било необходимо да се вземе мнението на ТЕЛК и да се поиска предварителното разрешение на Инспекцията по труда. Последователността, в която следвало да се развие процедурата по чл. 333, ал. 1 и 2 КТ била следната – работодателят следвало да събере информация, като поиска от работника да му представи документи за твърдяното заболяване/трудоустрояване, да представи тази информация с искане за мнение от ТЕЛК, а след като го получи, да направи искане, придружено с мнението на ТЕЛК, за получаване на разрешение от Дирекция „Инспекция по труда“. Мнението на ТЕЛК и разрешението на Инспекцията по труда били необходими и задължителни предпоставки за правомерното извършване на уволнението, т.е. разрешение на Инспекцията по труда без мнение на ТЕЛК не било достатъчно. В разглеждания случай работодателят не бил изискал мнение на ТЕЛК преди да поиска предварителното разрешение от инспекцията по труда за уволнението на ищеца.

Мнението трябвало да има задължителното съдържание, визирано в чл. 4, ал. 2 от Наредба № 5 от 1987 год. Освен това разрешението на Инспекцията по труда се отнасяло само до хипотезата на чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ, но не и на тази по чл. 333, ал. 1, т. 2 КТ. В този смисъл процедурата по реализирането на предварителната закрила не била осъществена, което законът въздигал в абсолютно отменително основание. В този случай съгласно чл. 344, ал. 3 КТ, съдът следвало да отмени атакуваната заповед само на процесуално основание, без да разглежда спора по същество – не било необходимо изследване на въпроса за извършването на дисциплинарно нарушение по същество. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

Срещу решението в частта му, в която е отхвърлен предявения иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ е подадена в законоустановения срок насрещна въззивна жалба от ищеца И. Т. Д.. Жалбоподателят поддържа, че бил останал без работа в резултат на незаконното уволнение, за период от 6 месеца, считано от 05.03.2022 год. до 05.09.2022 год., за който било поискано присъждането на обезщетение. Първоинстанционният съд бил присъдил обезщетение само за периода от 05.03.2022 год. до 23.06.2022 год., тъй като към момента на постановяване на решението не били изтекли пълни шест месеца. Понастоящем тези шест месеца били изтекли, поради което и работодателят дължал обезщетение и за периода от 23.06.2022 год. до 05.09.2022 год., което възлизало на 2 943.76 лв. Последното получено от ищеца пълно брутно трудово възнаграждение възлизало на сумата от 1 261.61 лв. Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му част, а искът – уважен. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

Ответникът по жалбата С.Д.НА В.Р. счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в обжалваната от ищеца част. Поддържа, че вземането по чл. 225, ал. 1 КТ било 3 изискуемо от деня, в който уволненият работник или служител можел да поиска изпълнение и това бил денят на уволнението по чл. 335 КТ. Процесната заповед за уволнение била връчена на ищеца на 23.12.2021 год. при условията на отказ, който бил удостоверен с подписа на шестима свидетели. Следователно периодът, за който се можело да претендира обезщетението по чл. 225, ал. 1 КТ, бил от 23.12.2021 год. до 23.06.2022 год., когато изтичал законоустановеният шестмесечен срок. Същевременно ищецът искал присъждане на обезщетение за съвсем друг период. СРС бил съобразил решението си с нормите на КТ.

Отделно от това ищецът не бил ангажирал доказателства, че действително не бил реализирал трудова дейност през периода от 23.12.2021 год. до 23.06.2022 год. или че бил регистриран като безработен, за което бил получил и съответното обезщетение от Дирекция „Бюро по труда“ към Агенция по заетостта.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба и насрещната въззивна жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на всяка от насрещните страни, приема следното:

По отношение на фактическата обстановка:

Първоинстанционният съд е бил сезиран от И. Т. Д. с искова молба, с която срещу С.Д.НА В.Р. са били предявени обективно съединени искове с правно основание чл. 344, ал.

1, т. 1 КТ, с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ и с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. с чл. 225, ал. 1 КТ за отмяна на дисциплинарното уволнение на ищеца, извършено със заповед №513з-11344 от 23.12.2021 год. на директора на С.Д.НА В.Р., за възстановяване на ищеца на заеманата преди уволнението длъжност „електромонтьор“ в сектор „Административно стопанство, ремонт и строителство“ към отдел „Финансово осигуряване, управление на собствеността и социални дейности“ при СДВР и за осъждане на ответника да заплати с обезщетение за оставането му без работа през периода от 05.03.2022 год. до 05.09.2022 год. в размер на 7 781.46 лв., ведно със законната лихва върху тази сума считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното й изплащане. В исковата молба се твърди, че уволнението е незаконно, тъй като ищецът не бил уведомен, че срещу него е било образувано дисциплинарно производство, не били налице твърдените от работодателя нарушения на трудовата дисциплина и били нарушени чл. 333, ал. 1, т. 2, т. 3 и т. 4 КТ, тъй като ищецът бил трудоустроен и страдал от захарна болест, като бил започнал и ползването на разрешен отпуск, а работодателят не бил изискал предварително разрешение от Инспекцията по труда преди да прекрати трудовото правоотношение.

Не се спори, а и въз основа на съвкупната преценка на писмените доказателства по делото се установява, че между страните е съществувало безсрочно трудово правоотношение, по силата на което ищецът изпълнявал длъжността „електромонтьор“ в сектор „Административно стопанство, ремонт и строителство“ към отдел „Финансово осигуряване, управление на собствеността и социални дейности“ при СДВР, като последното получено от него брутно трудово възнаграждение възлиза на 1 261.61 лв.