Решение № 254 от 04.05.2026, Районен съд - Силистра

РЕШЕНИЕ

№ 254 гр. Силистра, 04.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СИЛИСТРА в публично заседание на първи април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Мария Н. Петрова при участието на секретаря Т. В. Д. като разгледа докладваното от Мария Н. Петрова Гражданско дело № 20253420101929 по описа за 2025 година

Ищецът К. П. К. твърди, че на 14.04.2025 г. сключил с ответника договор за кредит № OL00121805, по силата на който му бил предоставен такъв в размер на 1000 лв., който той се задължил за върне съобразно уговорените условия. В договора за кредит страните се споразумели за начисляването в тежест на кредитополучателя на такса за експресно разглеждане и неустойка за неосигуряване на обезпечение; към настоящия момент по договора била изплатена сума в общ размер от 1837 лв.

Ищецът изтъква доводи, че сключеният договор за кредит е недействителен на основание чл. 22 във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК поради обстоятелството, че от текста на договора не ставала ясна методиката за формиране на ГПР, не ставало ясно какви компоненти включва и какви допускания съдържа. Счита, че неустойката и таксата за експресно разглеждане не били включени в ГПР, поради което посочения в договора ГПК не съответствал на действително прилагания такъв по заемното правоотношение. Счита, че този подход цели заобикаляне разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като с прибавянето на неустойката и таксата ГПР надхвърлял максималния законов размер. Твърди също така, че в договора липсвала информация за стойността на оскъпяването на кредита в абсолютен размер.

Счита също така, че сключеният договор за кредит е недействителен на основание чл.

22 във вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, тъй като неустойката и таксата представлявали скрито възнаграждение, което не било отразено като лихва в нарушение на посочената разпоредба.

Изтъква доводи, че изискванията пред потребителя за предоставяне на уговореното в договора обезпечение на договора били неосъществими.

1

Поради изложените причини ищецът моли съда да прогласи недействителността на договора за кредит, като осъди ответника да му заплати сумата от 837 лв., представляваща недължимо платена сума, надхвърляща главницата по договора, заедно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда – 11.12.2025 г., до окончателното плащане.

Претендира и направените по делото разноски.

Ответникът „К.“ ООД оспорва исковете като неоснователни и моли съда да ги отхвърли като такива. Излага условията на договора за кредит, като заявява, че той не съдържа клауза за заплащане на такса за експресно разглеждане и неустойка за неосигуряване на обезпечение, а единствено уговорка за възнаградителна лихва в размер на 40,10 % на годишна база. Кредитът също така бил обезпечен с поръчителството на „Б. Г.“ ЕООД; същият бил предсрочно погасен за три месеца, като в полза на кредитора била изплатена сума в размер на 570,56 евро, от които 511,29 евро представлявали главница, а 59,26 евро – договорна лихва, а отделно от това била заплатена сума в размер на 368,13 евро, представляваща възнаграждение за предоставяне на обезпечение.

Изразява становище, че процесният договор за кредит попада в изключенията по чл.

4, ал. 1, т. 5 от ЗПК, тъй като бил краткосрочен и върху него не били начислени други разходи за потребителя. Същевременно договорът бил валиден, бидейки съставен в писмена форма на ясен и разбираем език в еднакъв формат, размер и шрифт, като на потребителя била предоставена и съответната преддоговорна информация.

Твърди, че ищецът сключил с

„Б. Г.“ ЕООД договор за гаранция срещу възнаграждение в размер на 720 лв., което сума била преведена на това дружество от ответника чрез посочени в отговора платежни нареждания. Поради изложените причини счита, че не дължи връщането на сумата, предмет на иска по чл. 55, ал. 1 ЗЗД, тъй като възнаграждението за гаранцията е изплатено на гаранта и не се намира в неговия (на ответника) патримониум, а останалата част от доброволно заплатената сума представлявала договорна лихва. При отхвърляне на исковете претендира направените по делото разноски.

Ищецът изразява становище, че каквато и да е причината за оскъпяването на кредита, правилата за определяне на ГПР са били нарушени, тъй като евентуалното задължение за заплащане на възнаграждение за гарант не е било взето предвид при неговото изчисляване.

Обръща внимание, че договорът за кредит не съдържа информация, свързана с обезпечаване на задълженията по него и необходимостта от заплащане на възнаграждение на „Б. Г.“ ЕООД.

След като прецени представените по делото доказателства, съдът прие за установено следното:

Предявените искове са с правно основание чл. 22 във вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 и ЗПК, чл. 19, ал. 5 ЗПК, чл. 55, ал. 1 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД.

По делото е представен договор за кредит № OL00121805 от 14.04.2025 г., от който е видно, че ответникът в качеството си на кредитор предоставил на ищеца в качеството му на кредитополучател потребителски кредит в размер на 1000 лв., който той се задължил да 2 ползва срещу уговорена лихва в размер на 40,10 % на годишна база и да възстанови за 6 месечни вноски в срок до 14.10.2025 г. В договора липсват други клаузи, оскъпяващи предоставената кредитна услуга, но от писмения отговор става ясно, че задълженията по него били обезпечени чрез сключване на договор за предоставяне на гаранция с „Б. Г.“ ЕООД срещу възнаграждение в размер на 720 лв.

Процесният договор изпълнява характеристиките на договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗПК, който гласи, че това е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. Чл. 19, ал. 1 ЗПК гласи, че годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а според §1, т. 1 ДР към ЗПК "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България; същевременно чл. 19, ал. 5 ЗПК определя като нищожни клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4 максимални размери на ГПР, а чл. 21, ал. 1 ЗПК - всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон.

Съдът счита, че възнаграждението за осигуряване на гаранция би следвало да се включи в ГПР по кредита, тъй като несъмнено представлява разход по неговото обслужване, без оглед на обстоятелството, че той се заплаща на трето на заемното правоотношение лице (текстът на чл. 19, ал. 1 ЗПК включва в размера на разходите, формиращи ГПР, и плащанията към трети лица, например посредниците за сключване на договора). Съдът приема за неоснователно възражението на ответниците, че при сключването на договора за кредит първият от тях не бил запознат с размера на възнаграждението за осигуряване на поръчителството, уговорено между клиента и поръчителя; същият като търговец притежава необходимата компетентност в сферата на кредитирането и е запознат с нормативната база, която урежда въпросната материя, включително с максималната законова граница на 3 разходите по кредита, поради което е следвало, полагайки дължимата грижа, да събере необходимата информация за цената на акцесорната сделка, обезпечаваща задълженията на клиента му, сключена в изпълнение на поставени от него изисквания и с одобрено от него юридическо лице. Прибавянето на възнаграждението на гаранта към останалите разходи по кредита води до надвишаване на максимално допустимия ГПР по чл. 19, ал. 4 ЗПК, поради което уговорката за заплащане на възнаграждение по договора за гаранция следва да се приеме за нищожна, тъй като видимо надвишава допустимия по закон максимален размер на ГПР. Тъй като договорът за предоставяне на гаранция има възмезден характер, той не би могъл да съществува без въпросната нищожна клауза, определяща насрещната престация по него, чиято нищожност поради тази причина опорочава цялото договорно правоотношение.

Дори да се приеме, че възнаграждението за гаранцията не следва да се включва общия размер на ГПР - например ако сключването на договора за предоставяне на гаранция не е задължително условие за отпускане на кредита, съдът счита, че последният е нищожен поради противоречието му с добрите нрави, произтичащо от особено високия размер на възнаграждението по договора на фона на размера на заетата от кредитополучателя парична сума, съответно лихвата, която се дължи за нейното ползване. Чл. 9 от ЗЗД позволява на страните да определят свободно съдържанието на сключваните от тях договори, като единственото ограничение на свободата на договаряне произтича от необходимостта от спазване на повелителните норми на закона и съблюдаване на добрите нрави. Последните са критерии за норми за поведение, които се установяват в обществото, поради това, че значителна част от хората според вътрешното си убеждение ги приемат и се съобразяват с тях. За противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота, като се използва недостиг на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг. В конкретния случай се налага представата, че кредитополучател, който при сключването на договора за кредит не е разполагал с паричен ресурс от 1000 лв., си е позволил да договори обезпечение на кредита си срещу възнаграждение, многократно надхвърлящо общия размер на дължимата за ползването на кредита възнаградителна лихва. Сключването на договор за гаранция при такива условия нарушава общоприетата представа за добросъвестност при предоставянето на подобно обезпечение, поради което същият се явява нищожен поради противоречието му с добрите нрави.

Според чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин, а съгласно чл. 22 ЗПК когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Ищецът обосновава становището си за недействителност на договора за кредит именно с неспазването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК поради посочването в договора на ГПР, който не съответства на действителния такъв, тъй 4 като последният го надвишава. Съдът счита, че това превишение на ГПР не представлява основание за недействителност на целия договор с оглед разпоредбата на чл. 19, ал. 5 ЗПК, според който клаузите, които увеличават ГПР над нормата по ал. 4 се явяват нищожни, без тази нищожност да се отразява на валидността на останалата част от договора. В конкретния случай условието по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК за посочване на ГПР по договора за заем е спазено, а дължимите разходи по кредита са посочени в двата договора - за кредит и за предоставяне на гаранция, за втория от които може да се съди от обстоятелството, че възнаграждението за гаранцията е било заплатено от ищеца в уговорения размер. При тези данни става ясно, че правото на потребителя да бъде отнапред осведомен за плащанията по кредита не е нарушено, така че защитата му срещу коментираните по – горе незаконосъобразни клаузи следва да се осъществи чрез съобразяване на тяхната нищожност, а не чрез обявяване недействителността на целия договор за кредит заради един реквизит, чието некоректно отразяване се компенсира от наличието на достатъчно информация за плащанията, които длъжникът следва да предприеме. Всъщност процентът на ГПР не е този, с който се олихвява главницата по кредита, поради което неговата стойност има ориентировъчно значение, тя първоначално се изчислява въз основа на допускания, които е възможно да не се реализират, докато конкретните, реални задължения на потребителя се определят от отделните уговорени плащания (лихва, такси, застраховки, допълнителни услуги и т.н.).