Решение № 246 от 25.10.2023, Окръжен съд - Шумен

РЕШЕНИЕ

№ 246 гр. Шумен, 25.10.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ШУМЕН, СЪСТАВ I, в публично заседание на двадесет и седми септември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Мирослав Г. Маринов

Членове:

Ралица Ив. Хаджииванова

Петранка Б. Петрова при участието на секретаря Татяна Св. Тодорова като разгледа докладваното от Мирослав Г. Маринов Въззивно гражданско дело № 20233600500239 по описа за 2023 година

Производство по реда на чл.258 и сл. от ГПК.

С решение №158 от 07.03.2023г. по гр.д.№2443/2022г. Районен съд - гр.Шумен е осъдил ответника "ВИВУС.БГ" ЕООД с ЕИК ..... да заплати на ищцата Ш. М. М. с ЕГН ********** сумата от 73,89лв., представляваща такса за експресно разглеждане, предвидена в Договор за кредит №9815290003 от 30.12.2019 г., платена от ищеца на ответника без основание, ведно със законната лихва върху от главницата, считано от датата предявяване на иска 14.11.2022 г. до окончателното и изплащане, както и 50 лева. С решението са присъдени и 400 лева адвокатско възнаграждение на адвоката на ищцовата страна адв. П. Й.

Н., на основание чл.38, ал.2, р. ал.1, т.2 ЗА.

Недоволен от така постановеното решение останал ответника, който обжалва решението като сочи доводи за неговата неправилност. Моли решението да бъде отменено и постановено друго, с което предявения иск да бъде отхвърлен изцяло.

В срока по чл.263 от ГПК, въззиваемата страна е депозирала отговор на жалбата, в който излага, че решението е правилно и законосъобразно, поради което и моли да бъде потвърдено.

Въззивната жалба е подадена в срок, редовна и процесуално допустима.

Съдът констатира, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо, поради което и спора следва да се разгледа по същество.

1

Шуменският окръжен съд, след като обсъди доводите изложени в жалбата, становищата на страните, и прецени поотделно, и в съвкупност събраните по делото доказателства, намери жалбата за неоснователна.

Районен съд - гр.Шумен е бил сезиран с искова претенция от Ш. М. М. срещу "ВИВУС.БГ" ЕООД, по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД за присъждане на сумата от 73,89 лева. Ищцата излага, че на 30.12.2019 г. е сключил с ответника „ВИВУС.БГ” ЕООД, /с предишно наименование „4 Финанс“ ЕООД/, Договор за кредит №9815290003, по силата на който и е предоставен паричен кредит в размер на 500 лева. Кредитополучателя, се задължил да върне предоставена сума в срок до 30 дни, ведно с уговорената между страните възнаградителна лихва, в размер на 41 %. В договора бил посочен годишен процент на разходите /ГПР/ в размер на 49,7 %. В същия договор било упоменато, че ищцата следва да заплати и такса за експресно разглеждане в размер на 73,89 лева, като общата сума за плащане от същата ставала 590,74 лева. Ищецът счита, че клаузата, според която дължи сумата в размер на 73,89 лева, описана като такса за експресно разглеждане е нищожна, тъй като е неравноправна, поради противоречието с нормата на чл.10, ал.2 от Закона за потребителския кредит /ЗПК/, за което излага подробни правни и фактически доводи. На следващо място сочи, че посоченият в договора ГПР не е съобразен с действителните разходи по кредита, тъй като не включва горната такса, с включването на която ГПР надхвърля определения в чл.19, ал.4 от ЗПК максимално допустим размер. Последното водели до нищожността на целия договор за кредит, поради което и съгласно текста на разпоредбата на 23 от ЗПК, ищцата дължала връщане единствено на предоставената в кредит парична сума. Сочи се и нищожност на договора на основание чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД поради накърняване на добрите нрави. По процесния договор ищцата била заплатила сума в общ размер на 690 лева, с която сума счита, че е погасила изцяло задълженията си за главница, възнаградителна лихва и такса за експресно разглеждане. Предвид факта, че счита клаузата, според която дължи такса за експресно разглеждане за недействителна, заявява, че за кредитора се пораждало задължението да и възстанови неоснователно получената сума в размер на 73,89 лева. .

От събраните по делото доказателства се установява следното от фактическа страна:

Няма спор между страните, че на 30.12.2019 г. между ищеца и „4 Финанс“ ЕООД /сегашно наименование „ВИВУС.БГ” ЕООД, ЕИК ...../ е сключен Договор за кредит №9815290003, по силата на който ответникът е предоставил на ищеца паричен кредит в размер на 500 лева.

Не е спорно и, че сумата по кредита е получена от ищеца. Страните са уговорили възнаградителна лихва в размер на 41%, като в договора е посочен и годишен процент на разходите /ГПР/- 49,7 %. Срокът за погасяване на кредита е 30 дни. В договора е предвидена такса "Експресно разглеждане" - 73,89 лева. От представените по делото заверени преписи от разписки за извършени плащания от ищеца към ответното дружество, се установява, че до предявяване на иска ищецът е платил на ответното дружество по договора общо сума в размер на 670 лева за периода м.08.2020г. - м.05.2022г..

Анализът на горната фактическа обстановка налага следните правни изводи. На първо место следва да се изтъкне, че обстоятелствената част на исковата молба и предявения 2 петитум, сочат на заявена претенция по чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД /съобразно ППВС № 1 от 28.05.1979г. и др./. Първото възражение на ответната страна за липса на пасивна процесуално правна легитимация е неоснователно, доколкото цесията на вземането не е съобщена на длъжника преди предявяване на иска, а и претенцията е насочена към първоначалния кредитор, тъй като плащанията са осъществявани на този кредитор, както и това по процесното задължение за такса за експресно разглеждане. Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т. е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК. Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл.

10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7- 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи. Едно от релевираните в исковата молба основания за недействителност на договора за потребителски кредит е свързано с изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума.

Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 49,7%, а възнаградителната лихва- 41% годишно, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата между размера на ГПР и лихвата, която е част от него, а и няма погасителен план, от който да са видни отделните елементи на кредита като суми, а не в проценти. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.

Таксата за експресно разглеждане е включена в общата сума за погасяване, която е 590,74 лева. Включена по този начин към общо дължимата от ищеца сума по договора, таксата на практика се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя. Тази клауза има неравноправен характер по смисъла на чл. 144, т 9 от ЗЗП, като с нея се цели неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на длъжника, без 3 реално да е извършена конкретна услуга и същата представлява скрит разход по договора за кредит, който не е включен в ГПР и с прибавянето на сумата процента на разходите значително надхвърля посочените в договора стойности и въвежда потребителя в заблуждение, като оскъпява кредита с 14,78%.

Доколкото ищцовата страна е заплатила на кредитора, дори и със забава сумата от 670 лева, в която твърди че е включена и процесната такса е необходимо да се посочи следното. Възнаградителната лихва по договора за кредит е уговорена действително в нарушение на добрите нрави. Максималният размер на договорната лихва / възнаградителна или за забава/ е ограничен винаги от чл. 9 ЗЗД, съгласно който страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на добрите нрави. За противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на материални средства на един субект за облагодетелствуване на друг и пр.. Въпреки че не е налице действащо нормативно ограничение при договарянето на размера на възнаградителната лихва, то съгласно наложилата се съдебна практика /решение № 906/30.12.2004 г. по гр.д.№1106/2003 г., ІІг.о., решение № 378/18.05.2006 г. по гр.д.№315/2005г., ІІ г.о.; решение № 1270/09.01.2009 г. по гр.д.№5093/2007 г., ІІ г.о., определение № 901/10.07.2015 г. по гр.д.

№6295/2014 г., ІV г.о./ се приема, че ако договорната лихва надвишава трикратно размера на законната лихва, то е налице неравноправие, тъй като в този случай предвиденият размер на договорната възнаградителна лихва, съществено превишава нейната обезщетителна функция по повод предоставеното ползване на заемната сума. Настоящата инстанция споделя тази практика. В съответствие с препращащата разпоредбата на чл.86, ал.2 от ЗЗД, размерът на законната лихва е определен с Постановление № 426 на Министерския съвет от 18.12.2014 г.

/в сила от 01.01.2015 г./, съгласно което, годишният размер на законната лихва по просрочени парични задължения е в размер на основния лихвен процент на Българската народна банка, в сила от 1 януари, съответно от 1 юли, на текущата година плюс 10 процентни пункта. Лихвеният процент в сила от 1 януари на текущата година е приложим за първото полугодие на съответната година, а лихвеният процент в сила от 1 юли е приложим за второто полугодие. Предвид това и доколкото основния лихвен процент на БНБ по време на действие на целия договор е 0, то годишния размер на законната лихва се явява 10% или трикратния-30%. В случая отразеният в договора ГЛП - 41% надвишава трикратния размер на законната лихва за периода на договора. Накърнен е принципът за еквивалентност на насрещните престации, в хипотезата на нарушение на добрите нрави – чл.26, ал.1, предл.3 ЗЗД. Съгласно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК когато не са спазени изискванията на посочените в нормата разпоредби, сред които са и тези на чл. 11, ал. 1, т. 9, 10, 11 и 12 и ал.

2 от ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен. В чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК е посочено, че договорът за потребителски кредит следва да съдържа лихвения процент по кредита и условията за прилагането му, а съгласно т. 10 годишния процент на разходите по кредита, както и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора. Процесният договор за кредит, формално отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК, доколкото в документите е налице посочване на лихвен 4 процент, годишен процент на разходите и обща сума, дължима от потребителя. Размерите на тези величини, посочени в договора, обаче не съответстват на действителните такива съобразно поетите от потребителя задължения. Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит.