Решение № 5543 от 18.07.2019, Софийски градски съд
- Съд
- Софийски градски съд
- Дело
- Въззивно гражданско дело 1681/2019
- Вид
- Решение № 5543
- Подписан
- 18.07.2019
- В сила
- 19.07.2019
- Състав
- ХРИПСИМЕ КИРКОР МЪГЪРДИЧЯН, ТЕМЕНУЖКА ЕВГЕНИЕВА СИМЕОНОВА, ПЛАМЕН ГЕНЧЕВ ГЕНЕВ
Цитирани разпоредби
- чл. 131 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 154, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 258 и сл. · Граждански процесуален кодекс
- чл. 259, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 269 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 280, ал. 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 417 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 422, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал. 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал. 5 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 26, ал. 1, пр. 3 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 9 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 19, ал. 1 и 2 · Закон за потребителския кредит
- чл. 19, ал. 1 и 2 · Закон за потребителския кредит
- чл. 19, ал. 4 · Закон за потребителския кредит
- чл. 19, ал. 5 · Закон за потребителския кредит
- чл. 33, ал. 1 и 2 · Закон за потребителския кредит
- чл. 33, ал. 1 и 2 · Закон за потребителския кредит
- чл. 9 · Закон за потребителския кредит
- § 1, т. 1 · Закон за потребителския кредит
- чл. 288 · Търговски закон
Р Е
Ш Е Н
И Е гр.София, 18.07.2019 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и първи май през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Пламен Генев при секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №1681 по описа за 2019 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 13.11.2018 год., постановено по гр.дело №3119/2018 год. по описа на СРС, ГО, 34 с-в, е признато за установено по предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „И.С.К.“ ООД срещу Ц.С.П. иск с правно основание чл. 535 ТЗ, че ответницата дължи на ищеца сумата от 1 849 евро – задължение по запис на заповед, издаден на 01.09.2015 год., с падеж 01.10.2015 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК по ч.гр.дело №67224/2015 год. по описа на СРС, ГО, 34 с-в – 03.11.2015 год. до окончателното й изплащане, като е искът е отхвърлен като неоснователен в останалата му част до пълния предявен размер от 4 990.38 евро и ответницата е осъдена да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото в размер на 367.20 лв. и направените разноски в заповедното производство в размер на 92.39 лв., а ищецът е осъден да заплати на ответницата направените разноски по делото в размер на 629.49 лв.
Срещу решението в частта му, в която е отхвърлен предявения иск, е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищеца „И.С.К.“ ООД.
Жалбоподателят поддържа, че неправилно първоинстанционният съд бил обсъждал договор за заем №SО-1617 от 01.09.2015 год., т.е. наличието на каузално правоотношение, тъй като предмет на делото било съществуването на вземане, основано на запис на заповед. В тази връзка следвало да се имат предвид разясненията по Тълкувателно решение № 4/2013 год. на ВКС по тълк.дело № 4/2013 год., ОСГТК. Процесният запис на заповед бил редовен от външна страна, като съдържал всички законови реквизити, а ответницата не била ангажирала доказателства, че е заплатила процесната сума.
Кредиторът бил освободен от това да доказва съществуването на каузално правоотношение с издателя като причина за издаване на записа на заповед. Доказването на каузално правоотношение било в тежест на ответницата и то при условие, че същата е въвела своевременно в процеса възражения, основани на същото. Такива възражения обаче не били направени от ответницата. Позицията й следвало да бъде квалифицирана като общо оспорване, до какъвто извод бил достигнал и СРС, но въпреки това разгледал и каузалното правоотношение. Ищецът не се позовавал на различно каузално правоотношение и с оглед позицията на ответницата, не бил длъжен да доказва съществуването му. Неправилен бил изводът, че клаузата за неустойка е нищожна. Неустойката се начислявала еднократно в момента на допускане на неизпълнението и се заплащала разсрочено ведно с погасителните вноски съобразно уговорения погасителен план. С подписването на договора ответницата се била съгласила, че нейният размер не е прекомерен и не противоречи на разпоредбите на Закона за защита на потребителите /ЗЗП/.
Процесният запис на заповед бил издаден за сума в евро, за каквато валута бил сключен и договорът, а ответницата била извършвала плащания в лева. Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му част, а искът – уважен.
Претендира и присъждането на направените разноски по делото.
Ответницата по жалбата Ц.С.П. счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в обжалваната му част. Поддържа, че своевременно била релевирала възражение за несъществуването на вземането по процесния запис на заповед. Сумите по договора за заем, в обезпечение на който бил издаден записа на заповед, били оспорени по пера. Обжалваното решение съответствало на приетото в Тълкувателно решение № 4/2013 год. на ВКС по тълк.дело № 4/2013 год., ОСГТК. Правилно СРС бил приел, че клаузата за неустойка по т. 3.2 от договора за заем е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД в съответствие с приетото в т. 3 от Тълкувателно решение №1/2009 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 год., ОСТК. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:
Предявен е за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск с правно основание чл. 535 ТЗ.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната му част. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.
Решението е и правилно като краен резултат. Във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се посочи следното:
Записът на заповед е разновидност на менителницата, опростена форма на менителницата, при която участват две лица – издател и поемател, липсва приемател, поради което чл. 537 ТЗ препраща към уредбата на менителницата, доколкото разпоредбите, които я регламентират, са съвместими с естеството на записа на заповед. При записа на заповед издателят не нарежда на трето лице да заплати определена сума, както е при менителницата, а поема сам задължението да плати сумата, като се обвързва пряко за плащането й в определен срок. От естеството на записа на заповед – обещание за плащане от страна на издателя, се налага и заключението, че той отговаря в същия размер и на същото основание, както платецът /приемателят/ по една менителница. Записът на заповед е абстрактна сделка, при която основанието за плащане не е елемент на съдържанието, затова не е условие и за действителност на ефект. Като формална сделка, записът на заповед трябва да има определено от закона съдържание и е валиден само, ако са налице всички елементи, предписани от закона – чл. 535 ТЗ, с изключение на посоченото в чл. 536, ал. 2, 3 и 4 ТЗ.
Прекият менителничен иск принадлежи на легитимирания кредитор срещу издателя по записа на заповед за изпълнение /плащане/ на задължението по записа на заповед. Предявяването на пряк менителничен иск не е обусловено от протест, тъй като ответник по него е прекият длъжник – издател на записа на заповед.
Съгласно разясненията по т. 17 от
Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ВКС по тълк.дело № 4/2013 г., ОСГТК, в производството по установителния иск, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, ищецът–кредитор доказва вземането си, основано на менителничния ефект – съществуването на редовен от външна страна запис на заповед, подлежащ на изпълнение. При въведени твърдения или възражения, основани на конкретно каузално правоотношение, по повод или връзка с което е издаден записът на заповед, на изследване подлежи и каузалното правоотношение, като по правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК всяка от страните доказва фактите, на които са основани твърденията и възраженията и са обуславящи за претендираното, съответно отричаното право – за съществуването, респ. несъществуването на вземането по записа на заповед.
В мотивите на Тълкувателното решение е прието, че ако страните спорят относно конкретното каузално правоотношение и връзката му с издадената ценна книга, като сочат различни каузални правоотношения, по повод или във връзка с които е издаден записът на заповед, съдът обсъжда в мотивите на решението този въпрос. При доказана връзка между записа на заповед и конкретно каузално правоотношение, независимо от коя от страните е въведено в делото, съдът разглежда заявените от длъжника релативни възражения, относими към погасяване на вземането по издадения запис на заповед.
Ето защо и в приложение на задължителните за съдилищата разяснения, дадени с Тълкувателното решение, се налага извода, че ищецът носи тежестта да установи само редовен от външна страна запис на заповед. Интерес, но не и задължение, от установяване на каузална причина за издаване на записа на заповед, ищецът би имал само с цел преодоляване на защитата на ответника, в случай, че същият би твърдял и доказвал различна от действителната каузална причина за издаване на менителничния ефект. За посочването на кауза, но недоказването й, ищецът не би могъл да се санкционира с отхвърляне на иска, основан на абстрактната правна сделка, независимо от защитата на длъжника – виж Решение № 248 от 23.01.2015 г. на ВКС по т.дело № 3437/2013 г., І т.о., ТК.
Въззивният съд приема, че представеният по делото запис на заповед съдържа всички установени в разпоредбата на чл. 535 ТЗ задължителни реквизити, представляващи условие за действителност на менителничното волеизявление. В него се съдържа наименованието “запис на заповед”, както в заглавието, така и в съдържанието им. Налице е безусловна клауза за заплащане на определена парична сума; падежът е уговорен на определен ден, каквото е изискването, визирано в нормата на чл. 537 вр. с чл. 486, ал. 1, т. 4 ТЗ. В записа на заповед като място на издаване и на плащане е определен гр.София, ж.к.“*****, офис 11, а като кредитор – ищецът по настоящото дело.
Вписана е датата на издаване на записа на заповед и върху него е положен подписа на издателя – ответницата.
В разглеждания случай ответницата е релевирала своевременно /в срока за отговор на исковата молба по чл. 131 ГПК/ релативно възражение за несъществуването на част от задълженията по каузалното правоотношение, послужило като причина за менителничното задължаване – индивидуален договор за заем №SO-1617 от 01.09.2015 год., тъй като негова клауза – т. 3.2, е нищожна.
Установено е по делото, а и не се спори, че на 01.09.2015 год. между „И.С.К.“ ООД /с предишно наименование „Бързи кредити“ ООД/, от една страна, като заемодател/кредитор и Ц.С.П., от друга страна, като заемополучател, е бил сключен индивидуален договор за заем №SO-1617 – договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК /представляващ приложимо право към момента на сключването на договора/. По силата на сключения договор ищецът се е задължил да предостави на ответницата сумата от 1 022.58 евро, равняващи се на 2 000 лв. /което задължение било изпълнено на 01.09.2015 год. – договорът в частта, озаглавена „удостоверяване на изпълнението“, има характер на разписка/, а последната се е задължила да я върне, ведно с уговорената възнаградителна лихва – годишен лихвен процент от 36.42 %, на 48 месечни вноски – с падежи, посочени в погасителен план – Приложение №1, всяка от които в размер на 40.73 евро, равняващи се на 79.67 лв. /или общо плащания в размер на 1 955.18 евро, равняващи се на 3 824 лв./, при уговорен годишен процент на разходите от 43.16 %. Съгласно т. 3.1 и т. 3.2 от раздел ІІІ на договора, заеполучателят бил длъжен в срок до три календарни дни да представи на заемателя гаранция по кредита съгласно реда и условията, предвидени в общите условия, която трябвало да бъде за сума в размер на 1 955.18 евро. В случай, че заемополучателят не бил предоставил на заемодателя банкова гаранция за посочената сума, със срок на валидност – 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията по договора, той дължал неустойка в размер на 3 141.38 евро /равняващи се на 6 144 лв./, която се заплащала на дружеството разсрочено, заедно с всяка от погасителните вноски, като към всяка от тях се добавяла сума в размер на 65.44 евро съобразно уговорения погасителен план. Страните постигнали съгласие, че размерът на неустойката е договорена в индивидуални преговори между тях и отразява постигнатите договорки.
Доказано е също така, че процесният запис на заповед е бил издаден във връзка с горепосочения договор за заем – същият е бил издаден в деня на сключването на договора и сумата за която е издаден е равна на сбора от общия размер на всички плащания по договора за заем – т. 6 от раздел І и неустойката по т. 3.2 от раздел ІІІ /а и това обстоятелство не е спорно във въззивното производство – жалбоподателят сочи, че между страните не съществува различно от горепосоченото каузално правоотношение/. В този смисъл следва да се приеме, че записът на заповед обезпечава изпълнението на посочените поети от издателя /ответницата/ задължения по каузалното правоотношение, чиято изискуемост е настъпила към датата на падежа на ценната книга.
Разпечатката съдържа 32 от 53 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/5312a887-5f42-4599-9e62-d4be51ca2cf0