Определение № 5259 от 17.11.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 5259 гр. София, 17.11.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на шести октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Снежанка Николова

Членове:

Гергана Никова

Соня Найденова като разгледа докладваното от Гергана Никова Касационно гражданско дело № 20258002100004 по описа за 2025 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба срещу въззивно Решение № 2477 от 24.04.2024 г. по в.гр.д.№ 9636/2023 г. на Софийски градски съд, ІІ „г“ възз.гр.състав, подадена от С. А. Я. и Л. С. Я. чрез адвокат В. Д. В..

Ответникът по касация Българска епархия в Западна и Средна Европа към Българската източноправославна църква – Български патриархат, сдружение с нестопанска цел, вписан в регистъра на сдруженията към Районния съд на Шарлотенбург – Германия под номер VR17000B, представляван от Западно- и Средноевропейския митрополит А. (със светско име Ж. К. М.), е подал писмен отговор по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК чрез процесуален представител адвокат Д. М. К., с който оспорва наличието на основание за допускане на касационното обжалване, както и основателността на касационната жалба. Претендира присъждането на разноски.

Ответниците по касация Е. П. Т. и А. С. Б. не са депозирали отговор на касационната жалба.

По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о., намира следното:

С обжалваното решение е потвърдено Решение № 9941 от 09.09.2022 г., постановено по гр.д.

№ 11782/2022 г. по описа на СРС, 82 състав, с което са отхвърлени като неоснователни исковете за собствеността върху недвижим имот с идентификатор ***, находящ се в [населено място], [улица], предявени от главно встъпилите лица С. А. Я. и Л. С. Я. срещу страните по първоначално предявените по делото искове, както и са уважени исковете, предявени от Българска епархия в Западна и Средна Европа срещу Е. П. Т. и А. С. Б.: с правно основание чл. 42, б. „б“ вр.чл. 25, ал. 1 ЗН за недействителност на саморъчно 1 завещание от 03.04.2013 г. с посочен автор А. Д. П. и с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване собствеността на ищеца върху 97/211 ид.части от ПИ с идентификатор ***, находящ се в [населено място], [улица].

Въззивният съд е съобразил, че по първоначално предявените искове (за недействителност на саморъчно завещание от 03.04.2013 г. с посочен автор А. Д. П., както и за установяване собствеността на ищеца върху 97/211 ид.части от ПИ с идентификатор ***, находящ се в [населено място], [улица]) от Българската епархия в Западна и Средна Европа срещу Е. П.

Т. и А. С. Б., ответниците са признали всички факти и обстоятелства, описани в исковата молба, включително, че съставеното в полза на Е. П. Т. саморъчно завещание е нищожно, тъй като не е изготвено, написано и подписано от сочения за негов автор А. Д. П.. По тази причина е прието, че СРС правилно е оставил без уважение искането на ищеца за допускане на СГЕ и е постановил решение, с което е уважил иска за прогласяване на нищожността на завещанието. С оглед направеното признание не е било необходимо да се събират доказателства за основателността на иска, още повече, че главно встъпилите лица са посочили в молба от 07.06.2022 г., че оспорват истинността на завещанието на А. Д. П. в полза на Е. П. Т., макар и това оспорване да е било преклудирано. С признанието на иска от страна на Е. П. Т. саморъчното завещание е обявено за нищожно именно на това основание, каквото е било искането и на главно встъпилите лица.

Аналогични изводи са направени и по отношение на предявения иск с правно основание чл.

124 ГПК от Българска епархия в Западна и Средна Европа срещу Е. П. Т. и А. С. Б.. Същите са признали изцяло иска, поради което правилно СРС е признал за установено по отношение на ответниците, че ищецът е собственик на 97/2011 ид.части от ПИ № ***, находящ се в [населено място], [улица].

Като неоснователни са определени доводите във въззивната жалба относно правилността на решението по исковете с правно основание чл. 124 ГПК, предявени от главно встъпилите лица. В тяхна тежест е да установят, че са собственици на процесния имот на твърдяното от тях придобивно основание - давностно владение, продължило повече от 10 години.

Въззивният съд се е позовал на Тълкувателно решение № 4 от 17.12.2012 г. по тълк.д.№ 4/2012 г. на ВКС, ОСГК, с което е разяснено, че съгласно чл. 68, ал. 1 ЗС фактическият състав на владението включва обективен елемент (упражнявана фактическа власт) и субективен елемент (вещта да се държи като своя). Обективният елемент на владението съвпада с този при държането, като разграничението между двете фактически състояния е в субективния елемент. С чл. 69 ЗС е регламентирана презумпция за наличието на намерението да се свои вещта. За да се трансформира фактическото състояние на упражнявана фактическа власт чрез действия, съответстващи на определено вещно право, в самото вещно право, необходимо е потвърждаване наличието на намерение за своене чрез позоваване на последиците от придобивната давност. За да се признае правото на изключителна собственост по отношение на един изцяло чужд недвижим имот, разпоредбата на чл. 79, ал. 1 ЗС изисква претендиращият собствеността на имота да е упражнявал фактическата власт по отношение на конкретната вещ (corpus) в период подълъг от 10 години, без противопоставяне и без прекъсване, както и да е демонстрирал по 2 отношение на собственика на вещта поведение на пълноправен собственик (animus).

Доказването на елементите от фактическия състав на чл. 79, ал. 1 ЗС следва да е пряко и пълно. Липсата на категоричност, за която и да е от законовите материално-правни предпоставки, изключва придобиването на собствеността и вещната претенция, основана на този придобивен способ, следва да бъде отхвърлена.

Въззивният съд е съобразил, че главно встъпилите лица са поддържали твърдение, че са владели имота от 01.09.2007 г. до датата на предявяване на исковете им по реда на чл. 225 ГПК (19.08.2019 г.). Прието е, че това обстоятелство не се установява от събраните по делото гласни доказателства. Свид. А. А. е посочил, че още от раждането си живее непосредствено до процесния имот. Приживе познавал А. П., както и неговата сестра. Имотът се обитавал от него и сестра му. Живеели на етажа над магазина, а магазините давали под наем. До смъртта на А. Д. П. сградата се ползвала от наемателите. Въззивният съд е кредитирал показанията на този свидетел като пълни и безпротиворечиви. Същият е непосредствен съсед на имота и има преки впечатления. От друга страна за свид. Д. А. е прието, че няма непосредствени наблюдения върху имота. Същият е посочил, че е ходил задно със С. А. Я. да наглежда имота веднъж-два пъти в месеца. Имотът бил запустял, в него нямало никой, освен клошари.

Магазините отдолу работели. Прието е, че неговите показания противоречат на тези на свид.

А. А., който е посочил, че в имота се е живеело. Прието е, че показанията на свид. Д. А. се опровергават и от представения договор за наем, вписан в АВ на 26.10.2007 г., видно от който А. Д. П. е отдал магазинно помещение, находящо се на адреса на имота на трето лице.

Свид. С. С. е посочил, че в периода от 2007 г. до 2015 г. е ползвал едно от помещенията, което му било предоставено под наем от С. А. Я. по силата на устна договорка. Прието е, че показанията и на този свидетел по никакъв начин не установяват обективния факт на владението, още повече, че същите са в противоречие със събраните гласни и писмени доказателства. Отделно от това се отнасят за период от 8 години.

Обобщено е, че не може да се приеме, че главно встъпилите лица са владели имота за посочения от тях период.

Въззивният съд е съобразил тълкуването, обективирано в Решение № 262 от 29.11.2011 г. по гр.д.№ 342/2011 г. на ВКС, ІІ г.о. и в Решение № 31 от 8.02.2016 г. по гр.д.№ 4539/2015 г. на ВКС, І г.о., с които е прието, че в хипотеза, при която се завладява чужд имот, не се изисква наличие на уведомяване на собственика за намерението за своене на имота, а единствено упражняваното владение да е постоянно, непрекъснато, явно и спокойно; когато фактическата власт върху изцяло чужд имот е придобита при липса на основание, то според презумпцията на чл. 69 ЗС се предполага, че упражняващият я държи вещта за себе си, т.е. има качеството на владелец; за придобиването на имота по давност в този случай не е необходимо да бъде демонстрирана промяна в намерението за своене спрямо собственика, тъй като съгласно чл. 69 ЗС от момента на установяване на фактическата власт тя има характер на владение, а не на държане; установената в чл. 69 ЗС презумпция е оборима.

Прието е, че в настоящия случай не е установено главно встъпилите лица да са осъществявали фактическа власт върху имота в процесния период. В тази връзка е съобразен договорът за замяна на недвижим имот с МПС, обективиран в нотариален акт № 3

144 от 01.10.2007 г., т. V, рег.№ 27295, д.№ 894/2007 г. по описа на нотариус с рег.№ * на НК, с който Е. А. Х. е прехвърлил на М. Т. К. 1/2 ид. част и на С. А. Я. и съпругата му Л. С. Я. другата 1/2 ид.част от собствените му самостоятелни обекти в сграда (магазин № 3, източен апартамент на втория етаж, източен апартамент на третия етаж и западен апартамент на третия етаж), както и от 45,9715% ид.части от УПИ, в който е построена сградата, находящ се в [населено място], район „В.”, [улица], съставляващ УПИ *-* от кв. 131 по плана на [населено място], местност „З. Б-4”, цялото с площ от 211 кв.м. по документ за собственост, а по скица от 223 кв.м., при посочени граници на дворното място по скица: улица, УПИ *-*, УПИ *-*, УПИ *-* и УПИ *-*. С оглед този договор е прието, че дворното място е съсобствено. В такава хипотеза в отношенията между съсобственици не е изключено приложението на презумпцията на чл. 69 ЗС, но при нея отношенията се явяват усложнени, тъй като всеки от съсобствениците има право да ползва вещта (чл. 31, ал.1 ЗС). Когато след възникване на съсобственост някой от съсобствениците ползва съсобствената вещ, той е владелец на своята част и държател на идеалната част на другите съсобственици. За да придобие частите на останалите съсобственици е необходимо да демонстрира, че е отблъснал владението на другите съсобственици и е започнал да свои техните части за себе си. Съществено е действията на своене, покриващи съдържанието на правото на собственост, да са изявени пред съсобствениците по начин, че те да могат да разберат, че имотът се свои изцяло от този, който упражнява фактическа власт върху него. Такива доказателства в настоящия случай не са ангажирани. Прието е, че не е установено главно встъпилите лица нито да са стопанисвали имота, нито да са се грижели за него, нито да са го облагородявали. Дори да се кредитират показанията на свид. Д. А. относно периодичните посещения на С. А. Я. в имота, те по никакъв начин не сочат за намерение за своене на имота, като при това е установено, че други лица са ползвали имота. Тези изводи на съда не се променят от приетите пред СГС доказателства - постановление и жалба.

Като неоснователно е определено и оплакването във въззивната жалба, че искът на главно встъпилите лица неправилно е отхвърлен изцяло при наличието на нотариален акт, легитимиращ ги като титуляри на част от правото на собственост по силата на договора за замяна. В тази връзка е подчертано, че: (1) главно встъпилите лица са собственици на половината, а не на пълния обем прехвърлени от Е. А. Х. идеални части от процесния недвижим имот и това по никакъв начин не доказва субективно отношение на главно встъпилите лица да владеят целия имот като собственици, в каквато насока са доводите им във въззивната жалба, както и че (2) главно встъпилите лица са основали искането си само на твърдението за изтекла в тяхна полза придобивна давност. В доклада, приет от страните без възражения, съдът е посочил, че е сезиран с иск по чл. 124 ГПК за установяване, че главно встъпилите лица са собственици само на основание давностно владение, продължило повече от 10 години. В този смисъл е и постановеното от СРС решение, като съдът се е произнесъл в съответствие със сезирането.