Решение № 5057 от 22.07.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5057 гр. София, 22.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-В СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Елена Иванова

Членове:

Иванина Ив. Пъстракова

Г. К. КАЦАРОВ при участието на секретаря Цветослава В. Гулийкова като разгледа докладваното от Елена Иванова Въззивно гражданско дело № 20221100507489 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.

С решение № 20014147 от 16.02.2022 г., постановено по гр.д.№ 60 488/2019 г. по описа на СРС, І ГО, 39 състав е признато за установено по предявени по реда на чл.422, ал.1 ГПК искове с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД във вр. с чл.149 ЗЕ и чл.86 ЗЗД, че Г. Д. Т., ЕГН ********** дължи на „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК 831609046 сумата 2 814,83 лева – главница, представляваща стойност на незаплатена топлинна енергия за периода от 01.01.2013 г. до 30.04.2015 г. за топлоснабден имот, находящ се в гр.София, бул.“****, аб.№ 235047, ведно със законната от предявяване на заявлението по чл.410 ГПК – 09.11.2015 г. до окончателното й заплащане; сумата от 165,60 лева, представляваща лихва за забава върху главницата за топлинна енергия за периода от 28.02.2013 г. до 09.10.2015 г., както и сумата от 71,50 лева – стойност на услугата „дялово разпределение“ за периода от 01.01.2013 г. до 30.04.2015 г., ведно със законната лихва от предявяване на заявлението по чл.410 ГПК – 09.11.2015 г. до окончателното й заплащане, за които вземания е издадена заповед за изпълнение от 28.12.2015 г. по ч.гр.д.№ 68 339/2015 г. по описа на СРС, 39 състав, като искът за главницата за топлинна енергия за разликата на сумата от 2 814,83 лева до пълния претендиран размер от 3 045,66 лева, искът за лихва за забава върху тази главница за разликата над сумата от 165,60 лева до пълния предявен размер от 272,88 лева, както и иска за сумата от 8,27 лева – лихва за забава върху главницата за дялово разпределение за периода от 28.02.2013 г. до 09.10.2015 г. са отхвърлени като неоснователни.

Със същия съдебен акт Г. Д. Т. е осъден да заплати на „Топлофикация София“ ЕАД на основание чл.78, ал.1 във връзка с ал.8 от ГПК сумата 660,90 лева – разноски за исковото и заповедното производства.

Решението е постановено при участие на трето лице-помагач на страната на ищеца „Техем Сървисис” ЕООД, гр.София.

Така постановеното съдебно решение в частта, в която са уважени предявените от „Топлофикация София“ ЕАД, а обжалвано от ответника Г. Д. Т., като се поддържа, че същото е недопустимо, неправилно и постановено в нарушение на съдопроизводствените правила.

Наведени са доводи, че е нарушен принципът на чл.8 и чл.9 от ГПК; че жалбоподателят не е 1 бил уведомен за образуваното производство пред СРС, не е получавал препис от исковата молба и поради нередовното му уведомяване е бил лишен от възможността да представи писмен отговор и да направи възражение за изтекла погасителна давност, което е от значение за правилното решаване на спора, с оглед на което навежда възражение за изтекла погасителна давност на претендираните суми за незаплатена топлинна енергия за периода от 01.01.2013 г. до 30.04.2015 г. на основание чл.111, б.“в“ ЗЗД.

Моли да се отмени решението на СРС в обжалваната от същия част и да се отхвърлят изцяло предявените срещу него искове. Претендира присъждането на направените по делото разноски.

Ответникът по жалбата – „Топлофикация София“ ЕАД в срока по чл.263, ал.1 ГПК не е подал отговор на същата. С молба с вх.№ 34180/2024 г. е оспорил жалбата като неоснователна и недоказана и е заявил искане за нейното отхвърляне. Претендира присъждането на разноски по делото и юрисконсултско възнаграждение.

Третото лице-помагач на страната на ищеца – „Техем Сървисис” ЕООД, гр.София не е взело становище по жалбата.

Първоинстанционното решение в частта, в която са отхвърлени предявените от „Топлофикация София“ ЕАД претенции не е обжалвано и е влязло в законна сила.

Софийски градски съд като прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства съгласно разпоредбите на чл.235, ал.2 ГПК и чл.269 ГПК, намира за установено следното:

Въззивната жалба е допустима – същата е подадена от легитимирана страна в процеса, в срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт.

Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от Тълкувателно решение /ТР/ № 1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

При извършената проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното съдебно решение е валидно и процесуално допустимо в обжалваните части, поради което съдът дължи произнасяне по правилността на решението с оглед изложените в жалбите доводи и изискванията на приложимите в случая императивни материалноправни норми, попадащи в едно от изключения, визирани в ТР на ОСГТК на ВКС.

Неоснователно е инвокираното във въззивната жалба твърдения за недопустимост на постановеното от СРС решение. Безспорно е в теорията и константната съдебна практика, че недопустимо е решението, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество. Такова е решението, постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване, както и ако съдът е бил десезиран. Липсата на положителна или наличието на отрицателна процесуална предпоставка прави решението недопустимо. В случая не е налице нито едно от тези хипотези.

Първоинстанционният съд е сезиран с обективно кумулативно съединени положителни установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД и 149 ЗЕ и чл.422, ал.1 ГПК във вр. с чл.86, ал.1 ЗЗД за признаване със сила на присъдено нещо съществуването на оспорените от длъжника Г. Д. Т. главни и акцесорни вземания, за които по реда на чл.410 ГПК е издадена заповед за изпълнение на парично задължение на 28.12.2015 г. по ч.гр.д.№ 68 339/2015 г. по описа на СРС, І ГО, 39 състав.

Оспорването на вземанията от страна на длъжника с подадено възражение по чл.414 ГПК, обоснова и наличието на правен интерес в полза на ищеца от предявяване на установителния иск по чл.422 ГПК /в т.см. и решение № 246/11.01.2013 г. по т.д.№ 1278/2011 г. на ІІ ТО на ВКС, решение № 89/02.06.2011 г. по т.д.№ 649/2010 г. на ІІ ТО на ВКС, решение № 171/24.04.2012 г. по гр.д.№ 801/11 г. на ІV ГО на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК и мн.др./. В тежест на ищеца е да установи в това производство – в качеството му на кредитор, обстоятелствата, от които произтича вземането му, както и неговата ликвидност, изискуемост и размер, а на ответника – фактите, които изключват или погасяват това спорно право.

Настоящата инстанция като съобрази изискванията на закона, становищата на страните и ангажираните по делото доказателства – поотделно и в тяхната съвкупност, напълно споделя изводите на първоинстанционния съд, с които е обоснована дължимостта на вземанията относно стойността на доставената топлинна енергия и на услугата за дялово разпределение в приетите в решението размери и периоди, изведени при правилно установена по делото фактическа обстановка и приложение на релевантните правни норми, 2 поради което на основание чл.272 ГПК препраща към тях. В допълнение към същите във връзка с доводите във въззивната жалба съдът намира, че следва да бъдат добавени и следните съображения:

Неоснователни са реливираните в жалбата оплаквания за нарушаване на принципите, установени в чл.8 и чл.9 от ГПК, тъй като въззивникът не е бил уведомен за образуваното производство пред СРС, не му е бил връчван препис от исковата молба и е бил лишен от възможността да представи писмен отговор на същата. От изпратеното съобщение до Г. Д. Т. на 15.03.2021 г., приложената на л.59 от първоинстанционното производство, се констатира, че на същият надлежно е връчен лично препис от исковата молба и приложенията към нея по делото на 23.04.2021 г., заедно с указанията, че в едномесечен срок може да подаде писмен отговор, който задължително трябва да съдържа: посочване на съда, номера на делото, името и адреса на страната, както и на законен представител или пълномощник, становище по допустимостта и основателността на иска, становище по обстоятелствата, на които се основава искът, възраженията срещу иска и обстоятелствата, на които те се основават, подпис на лицето, което подава отговора, като е отразено и че в отговора трябва да бъдат посочени доказателствата и конкретните обстоятелства, които ще доказват с тях, както и да бъдат представени всички писмени доказателства, с които страната разполага. В съобщението подробно са описани и неблагоприятните последици от неподаването на отговор в указания срок. В определения едномесечен срок Г. Т. не е подал писмен отговор по чл.131, ал.1 ГПК, с което сам се е лишил от възможността пълноценно да организира защитата си в производството, в т.ч. и да релевира възражение за изтекла погасителна давност. С оглед разпоредбата на чл.133 ГПК след изтичане на установения срок ответникът е загубил възможността да навежда правоизключващи и правопогасяващи възражения.

Тъй като възраженията на ответника срещу предявения иск се преклузират с изтичането на срока за отговор на исковата молба по чл.131, ал.1 ГПК, същите не могат да се инвокират за пръв път във въззивна инстанция, освен ако страната, поради нарушаване на съдопроизводствените правила не е могла да ги заяви в първоинстанционното производство, каквито нарушения в дадения казус не са налице.

Предвид изложеното несвоевременно релевираното за първи път във въззивната жалба възражение за изтекла погасителна давност относно вземанията за топлинна енергия за периода от 01.01.2013 г. до 30.04.2015 г. не следва да бъде обсъждано.

По отношение на исковете по чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.149 ЗЕ относно главницата за дялово разпределение въззивната жалба е бланкетна, не съдържа конкретни оплаквания за неправилност на обжалвано решение, поради което в тази част въззивният съд дължи проверка само за евентуално допуснати от първоинстанционния съд нарушения на императивни материалноправни норми, каквито в случай липсват.

Въззивният състав намира, че по отношение на главното вземане, представляващо стойността на дължимата се топлинна енергия за м.02.2014 г., ответникът не е изпаднал в забава относно плащането му поради нищожност на клаузите на чл.33, ал.1 и ал.2 от приложимите за този период от време Общи условия от 2014 г., в сила от 12.03.2014 г., на основание чл.146, ал.1, пр.1 от Закона за защита на потребителите /ЗЗП/ като неравноправни клаузи – противоречащи на общия принцип за добросъвестност, установен от нормата на чл.143, ал.1 ЗЗП, водещи до значително неравновесие на правата и задълженията на ищецатърговец и тези на потребителите /купувачи/ – ответници по делото. С клаузата на чл.33, ал.1 от Общите условия от 2014 г. е установен падеж за плащане на месечните дължими суми за топлинна енергия, определени по прогнозен дял /по чл.32, ал.1 от същите/ в 30дневен срок от датата на публикуването им на интернет страницата на продавача, а с тази на чл.33, ал.2 – падежът за изпълнение на задължението за плащане на дължими суми за доплащане след изготвянето на изравнителните сметки /по чл.32, ал.2 от ОУ/ – отново в 30дневен срок след публикуването им на интернет страницата на продавача „Топлофикация София“ ЕАД. Настоящият състав счита, че така обвързаното настъпване на падежа на задължението за плащане с притежаването на специално техническо средство от страна на потребителя /компютър, таблет, смартфон и пр./, което да му дава възможност за достъп до интернет, както и задължаването на потребителя да обезпечи допълнително и самата възможността за достъп до интернет, го поставя в значително неравностойно икономически положение спрямо търговеца. Потребителят не може да бъде задължен да направи значителни по размер икономически инвестиции за снабдяване с посочените технически средства и отделно от тях – да извърши и допълнителни парични вложения, които да му осигуряват достъп до интернет, за да може да изпълнява задълженията си по процесния договор, чийто предмет няма връзка с тези вложения. От друга страна, от клиентапотребител не може да се изисква да извършва постоянни справки в един неопределен 3 период от време за това кога точно топлопреносното дружество ще публикува в интернет страницата си дължимите се месечни сметки, за да може да съобрази едностранно определяните по този начин от „Топлофикация София” ЕАД падежи за изпълнение. С оглед горното въззивният съд приема, че клаузите на чл.33, ал.1 и ал.2 от Общите условия от 2014 г. противоречат на императивната норма на чл.143, ал.1 ЗЗП, за чието приложение съдът следи служебно, съгласно разясненията, дадени в т.1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, и на основание чл.146, ал.1, пр.1 ЗЗП – са нищожни. Предвид това обстоятелство съдът намира, че за вземането на ищеца за дължимата се стойност на топлинната енергия за м.02.2014 г., което попада в приложното поле на Общите условия от 2014 г., ответникът не е изпаднал в забава, тъй като липсва договорен срок за изпълнение между страните. С оглед това обстоятелство същият не дължи престирането на обезщетение за забавено плащане на посоченото главно вземане.