Решение № 240 от 14.01.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 240 гр. София, 14.01.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

Йоана Кр. Кацарска при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от Петър Люб. Сантиров Въззивно гражданско дело № 20231100507944 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение № 6387 от 24.04.2023 г., постановено по гр. д. № 45059/2021 г. по описа на СРС, 166-ти състав, е уважен частично предявеният от Б. М. К. срещу В. Р. А. осъдителен иск с правно основание чл. 45 ЗЗД за заплащане на сумата от 4000,00 лв. – обезщетение за претърпени неимуществени вреди, болки и страдания от претърпяната мекотъканна травма в областта на дясна орбита изразяваща се в кръвонасядане на клепачите, две рани на дясна вежда и контузия на дясна очна ябълка с кръвоизлив под конюнктивата, в резултат на извършено на 29.08.2018 г. от ответника престъпление по чл. 130, ал. 1 НК, за което е бил признат за виновен с влязла в сила Присъда от 13.05.2021 г. по НЧХД № 3457/2019 г. по описа на CPC, НК, 112 състав, като искът е отхвърлен за разликата над уважения размер от 4000,00 лв. до пълния предявен размер от 10 000,00 лв.

Със същото решение ответникът е осъден да заплати на ищеца, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 1120,00 лв., представляваща разноски в производството пред СРС.

Срещу така постановеното решение, в частта, с която е уважен предявеният от ищеца осъдителен иск с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД за сумата от 4000,00 лв., е подадена въззивна жалба от ответника В. Р. А., чрез особения му представител – адв. Р. В., с оплаквания за неговата неправилност поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон. В решението на първоинстанциония съд не са обсъдени всички направени още в отговора на исковата молба възражения. Твърди, че ищецът е посочил неверни данни и обстоятелства в исковата молба. Изтъква, че не е ясно за какви вреди се иска обезщетението, както и че евентуално причиненото увреждане е в причинно следствената връзка с настъпилия вредоносен резултат. Счита, че ищецът е осъществил първи контакт, като е хванал ответника за двете ръце и е провокирал защитната реакция, изразяваща се в съпричиняване на евентуалния вредоносен резултат. Сочи още, че не се 1 установява от доказателствата по делото, че ищеца с бил безопасно закаран в УМБАЛ „Пирогов“, какво е било състоянието преди посети лечебното заведение, както и липсват доказателства относно проведено лечение след първичните прегледи на 29.08.2018 г.

Поддържа, че ответникът следва да отговаря само за онези вреди, които са в причинна връзка с неговото поведение, но не и за последиците от поведението и бездействието на увредения. Счита, че не са безспорно доказани фактите, обуславящи фактическия състав на деликтната отговорност. Също така сочи, че в приетата по делото експертиза, вещото лице сочи, че няма друга представена медицинска документация след 31.08.2018 г. и обективни данни въз основа, на които да се направи медицинската констатация след този период няма, както и че няма годни и обективни доказателства, че в твърдения период от ищеца, същият е претърпял твърдените болки и страдания. Счита, че от една страна ищецът твърди, че 6 месеца е претърпявал болки и страдания, но от друга ищецът не е направил и най малки постъпки да потърси специализирана лекарска помощ. Счита още, че размерът на определеното обезщетение е явно прекомерно и явно несправедливо и противоречи на съдебна практика. Моли съда да отмени решението и да постанови друго, с което да отхвърли изцяло предявения иск. Претендира разноски.

Въззиваемият ищец – Б. М. К. не е подал в законоустановения срок отговор на въззивната жалба.

Решението, в частта, с която предявеният от ищецът иск с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД е отхвърлен за разликата над уважения размер от 4000,00 лв. до пълния предявен размер от 10 000,00 лв., не е обжалвано от ищеца и е влязло в законна сила.

Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, срещу подлежащ на обжалване акт, като особения представител не дължи ДТ, поради което е допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Първоинстанционното решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неоснователна по следните съображения:

Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци. Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд, поради което по силата на чл.

272 ГПК препраща към мотивите на СРС, а по конкретно наведените във въззивната жалба доводи, които очертават и предметния обхват на въззивната проверка, намира следното:

За да възникне предявеното притезателно право за заплащане на заместващо обезщетение за причинени неимуществени вреди на извъндоговорно (деликтно) основание, трябва в обективната действителност да бъдат осъществени следните материални предпоставки: 1. деяние (волеви акт на ответника, извършен чрез действие или бездействие), 2. противоправност (несъответствие между предписаното от уредените нормативни или общоприети правила поведение и фактическо осъщественото от дееца), 3. причиняване на неимуществени вреди, 4. причинно-следствена връзка между противоправното деяние и 2 настъпилия вредоносен резултат, като това противонормено поведение да е виновно (в гражданското право вината като субективен елемент на имуществената отговорност се презумира – арг. чл. 45, ал. 2 ЗЗД).

По делото е представена присъда от 13.05.2021 г. по НЧХД № 3457/2019 г. по описа на CPC, НК, 112 състав, влязла в законна сила на 29.05.2021 г., с която ответникът В. Р. А. е признат за виновен в това, че на 29.08.2018 г., около 01:40 часа, в гр. София, в заведение „Планет клуб“, находящо се на площад „България“ № 1 (НДК), чрез удар със стъклена бутилка в областта на дясната вежда, нанесъл на Б. М. К. лека телесна повреда, изразяваща се в две разкъсно-контузни рани на дясната вежда, успоредно на ръба па орбитата, кръвонасядане на клепачите на дясното око, субконюнктивален кръвоизлив па дясното око, което е довело до реализиране на медикобиологичния признак временно разстройство на здравето, неопасно за живота - престъпление по чл. 130, ал. 1 от НК, поради което и на основание чл. 130, ад. 1, вр. чл. 78а от НК го е освободил от наказателна отговорност и му е наложил административно наказание „глоба” в размер на 1000,00 лева.

Съгласно разпоредбата на чл. 300 ГПК, влязлата сила присъда на наказателния съд е задължителна за гражданския, който разглежда гражданските последици от деянието относно извършването на деянието, неговата противоправност и виновността на дееца. С акта си по чл. 78а НК наказателният съд се произнася по същия кръг въпроси, по които и с присъдата. Разликата се състои само във вида на отговорността – освобождаването от наказателна отговорност и налагане или неналагане на административно наказание с оглед виновността на дееца. Деянието и в този случай си остава престъпление, а не административно нарушение, и решението по чл. 78а НК, с което е наложено административно наказание е приравнено на влязла в сила присъда, в който смисъл са и задължителните за съда указания дадени в т. 15 на Тълкувателно решение от 06.11.2013г. по т. д. № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС.

Ето защо е неоснователно изложеното във въззивната жалба оплакване, че не са безспорно доказани фактите, обуславящи фактическия състав на деликтната отговорност.

Наличието на влязла в сила присъда води до обоснован извод, че са налице материалните предпоставки за ангажиране на деликтната (извъндоговорна) отговорност на ответника на основание чл. 45 ЗЗД във връзка с причинените на ищеца неимуществени вреди.

Неоснователно се явява и възражението на въззивника, че причиненото увреждане е в причинно-следствена връзка с настъпилия вредоносен резултат, тъй като механизмът на настъпване на увреждането е установен с влязлата в сила присъда. Нещо повече, в неоспореното заключение на вещото лице по изслушаната СМЕ, което настоящият състав на съда намира за компетентно и обективно дадено и кредитира с доверие, е посочено, че травмата на ищеца е контактно увреждане от действие с неголяма травмираща сила на твърд тъп предмет и може да се причини по време и начин твърдени в искова молба, а именно с нанесен удар с бутилка в дясна орбитална област на главата. Спорен в случая се явява въпросът за размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди, поради което следва да бъдат разгледани оплакванията на ответника, съгласно които при определяне на размера му съдът не се е съобразил със задължителните указания на съдебната практика и при присъждането на обезщетението е завишил размера на обезщетението по отношение на доказаните травми.

По отношение оплакванията, касещи нарушения на критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на присъденото обезщетение, следва да се отбележи, че от заключението на вещото лице по изслушаната СМЕ, се установява, че следствие на осъществения от ответника деликт на ищеца е била причинена мекотъканна травма в областта на дясна орбита изразяваща се в кръвонасядане на клепачите, две рани на дясна вежда и контузия на дясна очна ябълка с кръвоизлив под конюнктивата, се отнасят към критериите на медико-биологичния признак временно разстройство на здравето, неопасно за 3 живота. Съгласно заключението на вещото лице, увреждането е водело до изразени болки и страдания, както и временно до функционални смущения за дясно око, като при благоприятно протичане на оздравителен процес последиците от подобни травми отшумяват до около 2 -3 седмици след инцидента. В заключението на вещото лице се посочва, че световъртежа от централен произход – централен отоневрологичен синдром (ЦОНС, според актуалната 10-та ревизия на международната класификация на болестите № Н 81.4), каквато диагноза е поставена на пострадалия след инцидента, е комплекс от симптоми, при които е налице усещане за движение или въртене на себе си или на заобикалящата го среда спрямо него, като ЦОНС може да се предизвика от травми на централната нервна система, но може да се дължи и на заболявания – хеморагичен или исхемичен инсулт, транзиторни нарушения на мозъчното кръвообращение, тумори или съдови аномалии вкл. мозъчна аневризма на ЦНС, инфекции, множествена склероза и епилепсия, мигрена и др. Вещото лице заключава, че в случая, в представената медицинска документация по делото, не е изяснено дали се касае за травматично обусловен ЦОНС или за болестно обусловен такъв, а същевременно при липса на проследяваща медицинска документация и изследвания е невъзможно да се приеме, че този световъртеж от централен произход е персистирал продължително и/или е довел до декомпресирани състояния. При разпита на вещото лице в о.с.з. от 08.11.2022 г. е посочено, че след издаването на амбулаторния лист няма друга представена медицинска документация и няма обективни данни, въз основа на които да се направи медицинска констатация след този период.

В своите показания свидетелката С.А.Ф. – майка на ищеца, преценени на плоскостта на чл. 172 ГПК, които съдът кредитира частично, дава сведения, че след процесния инцидент, ищецът се прибрал сутринта на следващия ден към 4:00-5:00 часа посинял с лепенка на окото. Посочва, че след случката ищецът изпаднал в депресия, затворил се в себе си, не търпял светлина, пускал пердетата, отказвал да яде, ставало му лошо. Преди инцидента е ходил да тренира, а след това вече не е искал да излиза, не е вдигал телефона, оттогава не е стъпвал в дискотека. Свидетелката споделя, че е карала и връщала ищеца на процедури за обработване на раната и че с ищеца са ходили на лекар за взимане на предписания за лекарства. Сочи, че психическото възстановяване на ищеца отнело шест седем месеца с активно участие от нейна страна. Настоящият състав кредитира показанията на свидетелката в тази им част като обективни, последователни и непосредствено възприети и кореспондиращи и с останалите събрани по делото доказателства, доколкото тя споделя едно домакинство с ищеца, поради което разполага с непосредствени и продължителни впечатления. В тази връзка са неоснователни наведените във въззивната жалба оплаквания, че не са налице доказателства, че в твърдения период от ищеца, същият е претърпял твърдените болки и страдания. Настоящият състав, обаче, не кредитира показанията на св.