Решение № 2214 от 22.11.2021, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 2214 гр. Пловдив, 22.11.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети ноември през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател: Веселин Пл. Атанасов при участието на секретаря Соня Ил. Букова като разгледа докладваното от Веселин Пл. Атанасов Гражданско дело № 20215330107581 по описа за 2021 година

Образувано е по искова молба на А.А.И. чрез пълномощника адв. К.К. срещу ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ АД, ЕИК 131576434, седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър Център“, ет. 2, офис 40-46, представлявано от Г.Т. и А.М., с която е предявен иск с правна квалификация по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 26, ал.

4 вр. с ал.1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за паричен заем № ***** от *****. за срок от 34 седмици, с размер 750 лева. Възнаградителната лихва била уговорена на 35%, съгласно чл. 2, т. 6 от договора. Двуседмичната погасителна вноска била в размер от 49,65 лева. В договора било уговорено задължение за заемополучателя в срок от три дни от сключването на договора да осигури обезпечение – двама поръчители или банкова гаранция, като в противен случай се дължала неустойка в размер на 444,55 лева. Твърди се, че сключеният между страните договор бил недействителен на основание чл.22, вр.чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК. Нарушена била разпоредбата чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, тъй като в договора не е посочен начинът на изчисляване на годишния процент на разходите и липсва яснота по какъв начин е формиран същият. В условията на евентуалност ищецът възразява, че уговорената между страните неустойка е нищожна, тъй като нарушавала добрите нрави и е прекомерна. Освен това неустойката била недействителна на осн. 21, ал. 1 ЗПК, тъй като с нея се създавали задължения, които по своето същество се покриват от ГПР и по този начин се надвишава изискването по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Също така клаузата за неустойка била нищожна поради противоречие със закона, доколкото чл. 71 ЗЗД предвиждал 1 възможност при непредставяне на обезпечение кредитора да търси цялата дължима сума по договора. Клаузата за неустойка противоречала и на чл. 33 от ЗПК. Предвид изложеното ищецът иска да бъде осъден ответникът да заплати на ищеца сумата от 368,99 лева, представляваща получена от дружеството сума по нищожна клауза за неустойка по договора за заем от *****Претендира законна лихва считано от датата на подаването на исковата молба – ****** до окончателното изплащане на сумата и разноските по делото.

В срока по чл. 131 ГПК по делото е постъпил отговор на исковата молба от ответника, чрез юр. Д.Н. Ответникът взема становище за неоснователност на предявения иск. Твърди, че в сключения между страните договор е посочен фиксиран ГЛП. Твърди, че липсват нарушения на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, тъй като ГПР е посочен ясно в сключения договор за заем и че същият не е по-висок от пет пъти от размера на законната лихва по просрочени задължения. Освен това посочва, че е налице законоустановен механизъм за пресмятане на ГПР, както и че договорът за кредит не съдържа възможности за промяна в ГПР и е изчислен на база първоначално уговорен размер на лихвата т.е. в договора не е уговорена възможност за промяна на ГПР. По отношение на твърдението на ищеца за валидността на клаузата за неустойка, поради противоречие с добрите нрави и прекомерност, ответникът твърди, че същата не следва да се кредитира. Предвиждането на неустойка за неизпълнение на друго договорно задължение на ищеца целяло компенсиране на риска, който поема заемодателят, поради непредоставяне на обезпечения. Позовава се на ТР № **** от ***** по тълк.дело №1/2009г., ОСТК на ВКС, с което ВКС приема, че неустойката следва да е нищожна, само ако единствената цел, за която тя е уговорена излиза извън присъщата й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция, които хипотези, не били налице. Твърди, че с подписване на договора, ищецът се е запознал с изискванията, касаещи представяне обезпечения под формата на поръчителство или банкова гаранция.

Ищецът разполагал с достатъчна информация относно характера на неустойката, както и срока и условията за изпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение по Договора, за да прецени реалната си възможност за предоставяне на банкова гаранция или алтернативно - двама поръчители. По отношение на твърдението на ищеца, че неустойката е недействителна на основание чл.21, а.1 от ЗПК, ответникът твърди, че ищецът не е съобразил разпоредбата на чл.19, ал.3, т.1 от ЗПК, в която е предвидено, че при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит. Законодателят е предвидил възможността за начисляване на такива разходи, като изрично ги е изключил при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита.

Сочи, че разпоредбата на чл. 33, ал.1 от ЗПК бил неприложим, тъй като не е налице нарушение на нейните изисквания. Претендираната неустойка касаела допълнително задължение за предоставяне на обезпечение, като поради непредоставянето му е начислена същата. Периодът, за който е начислена неустойката е от изтичане на тридневния срок за предоставяне на обезпечението до крайния срок на договора, а претендираната законна лихва е за период от настъпване на падежа на договора до изплащане на задължението.Моли за отхърляне на предявените искове. Претендира разноски.

2

ПЛОВДИВСКИ РАЙОНЕН СЪД, XVII-ти гр. състав, след като прецени събраните по делото доказателства по реда на чл. 235, ал. 2 вр. чл. 12 ГПК, намира следното:

С влязло в сила Определение № 4734/07.07.2021г. производството по делото е било прекратено по иска, който касае заплатената възнаградителна лихва като заплатена при изначална липса на основание поради нищожността на клаузата от процесния договор за заем поради което и съдът не дължи произнасяне по този иск;

По делото е представен Договор за паричен заем № ******* сключен на *****. между ищеца А. А.И. - от една страна и ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД, от друга.

От договора е видно, че страните са се споразумели за следното: ответникът, в качеството си на заемодател, да предостави в заем на ищеца – заемател, сумата от 750 лева, представляваща главница по посочения договор. От своя страна, заемателят се задължил да върне сумата за срок от 34 седмици. Възнаградителната лихва била уговорена на 35%, съгласно чл. 2, т. 6 от договора. Двуседмичната погасителна вноска била в размер от 49,65 лева. В договора било уговорено задължение за заемополучателя в срок от три дни от сключването на договора да осигури обезпечение – двама поръчители или банкова гаранция, като в противен случай се дължала неустойка в размер на 444,55 лева.

Общият размер на всички плащания по кредита е 844,05 лева, а ГПР – 41,68 %.

В чл. 4, ал. 1 от договора за заем е уговорено, че заемателят следвало в 3-дневен срок от подписване на договора за заем да предостави на заемодателя обезпечение на задълженията му по договора, а именно: две физически лица - поръчители, всяко от които да отговаря на следните изисквания: да представи на Заемателя служебна бележка за размер на трудовото възнаграждение, нетният размер на осигурителния му доход да е в размер над 1000,00 лв.; да работи по безсрочен трудов договор; да не е заемател или поръчител по друг договор за паричен заем, сключен с „Изи Асет Мениджмънт“ АД; да няма неплатени осигуровки за последните две години; да няма задължения към други банкови и финансови институции или ако има - кредитната му история в ЦКР към БНБ една година назад да е със статус не по-лош от 401 „Редовен“, като поръчителите подпипсват договор за поръчителство ИЛИ банкова гаранция с бенефициер - Заемодателя, която е издадена след усвояване на паричния заем, в размер на цялото задължение на Заемателя по договора, която да е валидна 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията по договора за заем. При неизпълнение на това задължение заемателят дължал неустойка в размер на 444,55 лв.

По делото е представен погасителен план по процесния договор за заем – л.39 и справка за извършени плащания, от която се установява, че ищецът е заплатил сумата от 1064,09 лв. по процесния договор за заем от които 750 лева платена главница, 54,85 лева платена лихва и 368,99 лева платена неустойка в периода 09.12.2016г.-14.02.2017г.

Въз основа на така установените факти по делото, съдът достигна до следните правни изводи:

3

Настоящият съдебен състав приема, че процесният договор по своята правна същност е договор за потребителски кредит по смисъла на разпоредбата на чл. 9 от Закона за потребителския кредит. Съгласно чл. 9, ал. 1 ЗПК - договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. Разпоредбите на чл. 10 и чл. 11 ЗПК уреждат формата и съдържанието на договора за потребителски кредит.

Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 11, ал.1, т.7 - 12 и т.20, договорът за потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл.22 ЗПК - изначална недействителност на договора за потребителски заем, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване. Тази недействителност също е по особена по вид с оглед на последиците й, визирани в чл. 23 ЗПК, а именно че когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, отговорността на заемателя не отпада изцяло, тъй като съгласно цитираната разпоредба той дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не дължи връщане на лихвата и другите разходи по кредита.

Съгласно чл. 11, ал. 1 от Закона за потребителския кредит (ЗПК), който е приложим в отношенията между страните договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа изрично изброени реквизити, сред които – общият размер на кредита и условията за усвояването му (т. 7); лихвения процент по кредита; годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит (т.10) и условията за издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски (т.11) .

Съдът счита за неоснователни възраженията на ищеца за недействителност на договора поради неспазване на разпоредбите на чл.11, ал.1, т. 9 ЗПК, доколкото това условие е приложимо при променливи лихвени проценти, а в настоящия случай изрично е предвидено, че се касае за фиксиран годишен лихвен процент. Договорът съдържа и необходимата информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски. Както националният закон, така и Директива 2008/48/ЕО не поставят като изискване към съдържанието на договора посочване на компонентите на всяка една погасителна вноска- каква част от нея е за погасяване на главница и каква част- за лихва. В този смисъл е и даденото от СЕС тълкуване в Решение по дело С-42/15, което е задължително за националните съдилища на основание чл.633 от ГПК.

В смисъла на горните аргументи е и практиката на Съда на европейския съюз. В Решение на СЕС от 09 ноември 2016 г. по отношение на приложението на Директива 2008/48/ЕО по дело С- 42/15 се приема, че чл. 10, параграф 2, буква з) и и) от Директива 4

2008/48 (съответстващо на чл. 11, ал.1, т. 11 от ЗПК) трябва да се тълкува в смисъл, че в срочния договор за кредит, предвиждащ погасяването на главницата чрез последователни вноски не трябва да се уточнява под формата на погасителен план каква част от съответната вноска е предназначена за погасяване на тази главница. Тези разпоредби, тълкувани във връзка с чл. 22, параграф 1 от тази директива, не допускат държавата членка да предвижда такова изискване в националната си правна уредба. Приема се, че чл.10, параграф 2, буква з ) от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че в договора за кредит е необходимо да се посочват точните дати на падежа на отделните вноски на потребителя, стига условията по този договор да позволяват на потребителя да установи лесно и със сигурност падежите на тези вноски. Аналогично е разрешението и в Решение на СЕС от 05.09.2019 г. по дело С331/18, съгласно което чл. 10, параграф 2, букви з) –й) от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета във вр. с чл. 22, не допуска национална правна уредба, съгласно която договорът за кредит трябва да съдържа разбивка на всяка погасителна вноска, която да показва погасяването на главницата, лихвите и другите разходи.