Решение № 189 от 20.04.2026, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 189 гр. София, 20.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 11-ТИ ТЪРГОВСКИ, в публично заседание на тридесети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Бистра Николова

Членове:

Тодор Тодоров

Милен Василев при участието на секретаря Невена Б. Георгиева като разгледа докладваното от Милен Василев Въззивно търговско дело № 20261001000133 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба от 5.01.2026 г. на ответника Софийски университет „Св.

Климент Охридски“ срещу решение № 1646/20.11.2025 г. по т. д. № 2169/2024 г. на Софийския градски съд, VІ-24 състав, с което жалбоподателят е осъден да заплати на сдружение „Музикаутор“: 1) на осн. чл. 95, ал. 1 ЗАПСП сумата 22 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени вреди от нарушаване правата на авторите, членове на сдружение „Музикаутор“ и на сродните дружества за колективно управление на права, представлявани на територията на Република България от сдружение „Музикаутор“, върху изброените 22 музикални произведения, от които по 1000 лв. за всяко произведение, ведно със законната лихва от 31.10.2024 г. до окончателното плащане на сумата, и 2) сумата 5 936 лв. – съдебни разноски.

В жалбата се твърди, че решението е недопустимо, тъй като съдът се е произнесъл plus petitum, защото претенцията на ищеца обхващала само пропуснати ползи, а било присъдено обезщетение за всякакви възможни претърпени вреди /имуществени и неимуществени/.

Твърди се, че неправилно и явно несправедливо съдът е присъдил обезщетения в посочения размер, приемайки че обезщетението има не само репарационен, но и санкционен и превантивен характер. Поддържа се, че подобен извод би бил верен, ако спорът се отнасяше до присъждане на неустойка, а не до обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в пропуснати ползи. Твърди се, че неправилно бил приложен чл. 95а ЗАПСП, който се отнасял единствено до случаите, когато искът е установен по основание, но няма данни за неговия размер, от който не следвало, че обезщетението имало и санкционен характер. Сочи се, че противно на приетото от съда имало ангажирани доказателства относно това как излъчването на процесните музикални произведения се е отразило на прихода на радиото, а именно – не се било отразило по никакъв начин според представеното счетоводно 1 извлечение за периода 1.01.2024 г. – 31.12.2024 г., тъй като то не е имало никакви рекламни приходи, а единствените му приходи били от плащания по договор за професионално сътрудничество от 1.09.2008 г. с идентични стойности – преди и след процесния период. Не било съобразено, че според приетата експертиза музикалните произведения в излъчваната радио програма съставлявали 80 % от общото съдържание, а от тях едва 0,35 % съставлявали произведения със защитени авторски права, поради което не било обосновано да се приеме, че такъв нищожен процент би могъл да се отрази по съществен начин върху неговите приходи. Претендираните от ищеца пропуснати ползи не били доказани по никакъв начин, с което били нарушени постановките на Тълкувателно решение № 3/13.01.2023 г. на ВКС – ОСГТК. Сочи се, че пропуснатите ползи за ищеца можело да се изразяват единствено в пропуснати несъбрани суми по тарифата на ищеца по чл. 94р ЗАПСП, която предвиждала, че възнаграждение се дължи на база общото музикално съдържание на радиопрограмата, без да се отчита от това музикално съдържание какъв точно е делът /процентът/ на онова музикално съдържание, което се ползва със законова закрила на авторските права. Твърди се, че изчислено по правилата на тази тарифа пропуснатите за ищеца ползи за процесния период 4.10.2024 г. – 28.10.2024 г. възлизали на 198,70 лв., а не 22 000 лв., поради което правилата на чл. 95а ЗАПСП били изцяло неприложими.

Предвид изложеното жалбоподателят моли въззивния съд да отмени обжалваното решение и да отхвърли предявения иск, както и да му присъди направените разноски по делото.

Въззиваемият сдружение „Музикаутор“ – ищец по исковете – чрез процесуалния си представител, оспорва жалбата. Претендира разноски.

Софийският апелативен съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемия, намира за установено следното:

Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно.

Противно на доводите на ищеца същото не е недопустимо поради произнасяне от съда свръхпетитум, тъй като било присъдено обезщетение общо за всякакви вреди, вместо само за претендираните от ищеца пропуснати ползи. Изяснено е в задължителната тълкувателна практика на ВКС /вж. мотивите към ТР № 3/1.08.2024 г. на ВКС – ОСГТК/, както и в практиката по чл. 290 ГПК на ВКС /вж. решение № 106/11.07.2012 г. по т. д. № 769/2011 г., на ВКС, ІІ т.о./, че предмет на иска по чл. 95, ал. 1 ЗАПСП е обезщетението, което нарушителят следва да заплати на носителя на правото, за да репарира негативните последици от нарушението. Съдържанието на обезщетението е определено в чл. 95, ал. 2 ЗАПСП, според който обезщетението се дължи за всички вреди, пряка и непосредствена последица от нарушението. От тази и следващите алинеи следва, че законът третира правото на обезщетение за едно нарушение като единно, без значение от вида на вредите и включените в него пера. Отделните неблагоприятни последици от нарушението /отделните видове вреди – имуществени или неимуществени и допълнителното им подразделяне по пера/ са част от обстоятелствата, които се вземат предвид при определяне на размера на единното обезщетение, но не обуславят възникването на отделни материални права на обезщетение, които да бъдат предмет на отделни искове. Правото на обезщетение е едно и неговият размер следва освен с обстоятелствата по чл. 95, ал. 3, да е съобразен с изискването за специална и генерална превенция по чл. 95, ал. 4 – да въздейства възпиращо и 2 предупредително на нарушителя и на останалите членове на обществото. Аргумент в подкрепа на този извод се съдържа и в разпоредбата на чл. 95а, ал. 1 ЗАПСП, която предвижда, че при липса на достатъчно данни за размера на иска ищецът може да иска като обезщетение парична сума от 500 до 100 000 лв. или равностойността на предмета на нарушението при съобразяване и на получените вследствие на нарушението приходи.

Следователно, за надлежното сезиране на съда е достатъчно в исковата молба да са наведени твърдения за произлезли вреди от нарушението и да е посочен размера на претендираното обезщетение като глобална сума. Какво е действителното изражение на вредите и от какво се състоят те е въпрос от значение за доказването на иска и за преценката на обстоятелствата по чл. 95, ал. 3 ЗАПСП, в зависимост от които съдът формира становището си за справедливия размер на обезщетението, който следва да се присъди на увредения носител на нарушеното право. Ето защо посоченото в исковата молба, че нарушенията на ответника са довели до пропуснати ползи за носителите на авторските права, представлява само позоваване на една от възможните последици, но не ограничава предметно исковата претенция. Отделно от това – от цялостното изложение в обстоятелствената част на исковата молба следва, че терминът „пропуснати ползи“ е използван само като правна квалификация /която не обвързва съда/, а не като конкретно индивидуализирани неблагоприятни последици, след като самият ищец впоследствие претендира присъждане на обезщетение за вреди по реда на чл. 95а, ал. 1, т. 1 ЗАПСП, което се отнася до глобалното обезщетение. В този смисъл се касае за непрецизно използвана правна терминология, а не за фактическо основание на иска, който е за обезщетение за общо причинени от нарушението вреди. Ето защо първоинстанционното решение е постановено в рамките на предмета на иска и не е недопустимо.

Решението е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите на обжалваното решение, поради което и на осн. чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СГС. Наведените във въззивната жалба доводи повтарят част от същите аргументи, които вече са били изтъкнати в първата инстанция, на които в обжалваното решение е даден подробен отговор.

Независимо от това следва да се добави и следното:

1. Не е спорно, а и се установява от събраните доказателства, че: 1) ищецът сдружение „Музикаутор“ е регистриран по реда на глава 11в от ЗАПСП като организация за колективно управление на авторски права върху музикални и свързани с тях литературни произведения, като има сключени договори за взаимно представителство със сродни чуждестранни организации, чийто списък е обявен на интернет страницата му; 2) ответникът е лицензиран от СЕМ създател и разпространител на радиопрограма „Алма Матер КласикА“, която се излъчва ефирно; 3) в периода 4.10.2024 г. – 28.10.2024 г. ответникът е използвал в радиопрограмата си процесните 22 музикални произведения /подробно описани в исковата молба/, чиито авторски права са били в рамките на срока за защита по чл. 27 ЗАПСП; 4) ответникът не е имал надлежно отстъпени права за излъчване на произведенията по чл. 18, ал. 1, т. 4 ЗАПСП, вкл. по реда на чл. 58 ЗАПСП.

При тези данни е безспорно установено наличието на извършени нарушения на авторските права на авторите на посочените музикални произведения. Спорният въпрос е за размера на дължимото обезщетение.

2. Ищецът претендира сумата 1000 лв. за обезщетение за нарушаване на авторските права за всяко едно от процесните 22 музикални произведения.

Въззивният съд намира, че правилно първоинстанционният съд е приел, че обезщетението следва да се определи при условията на чл. 95а, ал. 1, т. 1 ЗАПСП, според която разпоредба когато искът е установен по основание, но няма достатъчно данни за неговия размер, ищецът може да иска като обезщетение от 500 лв. до 100 000 лв., като конкретният размер се определя по преценка на съда при условията на чл. 95, ал. 3 и 4. Тълкувайки систематично и телеологично трите разпоредби въззивният съд намира, че визираният минимален размер на 3 обезщетението от 500 лв. е приложим не само, когато искът е установен по основание, но няма достатъчно данни за неговия размер, но и когато има данни за неговия размер и той е по-малък. Няма законова логика при липса на данни размерът да е минимум 500 лв., а при наличие на такива – да е по-малък. До този извод води и разпоредбата на чл. 95, ал. 4 ЗАПСП, от която следва, че това обезщетение няма само репарационен характер, но и санкционен и превантивен такъв. Същевременно, от съдържанието на чл. 95а, ал. 1, т. 1 ЗАПСП ясно следва, че волята на законодателя е била тази санкция да е приложима за всяко отделно нарушение.

По тази причина ирелевантно се явява твърдяното от ответника обстоятелството – че изчислено по правилата на тарифата на ищеца пропуснатите за ищеца ползи за процесния период 4.10.2024 г. – 28.10.2024 г. възлизали само на 198,70 лв. общо за всички произведения. Дължимото обезщетение принципно не може да бъде по-малко от 500 лв. за всяко от 22-те процесния нарушения. Същевременно, следва да се отчита, че този законов минимум от 500 лв. е установен през далечната 2006 г., от когато е в сила чл. 95а ЗАПСП. От тогава са изминали 20 години, а натрупаната през този период инфлация отдавна е обезценила тези стойности. Поради това претендираната от ищеца сума от по 1000 лв. на нарушение е напълно адекватна и справедлива с оглед целите по чл. 95, ал. 4 ЗАПСП – специална и генерална превенция.

Ето защо исковете са основателни до пълния предявен размер.

Поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд по отношение на предявения иск въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а обжалваното с нея решение – потвърдено.

При този изход на спора право на присъждане на разноски има само ищецът. Същият е доказал такива в размер на 1 460,27 евро – за уговореното и заплатено адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция по представените договор за правна защита и съдействие от 5.03.2026 г., фактура № 1748/9.03.2026 г. и платежно нареждане от 11.03.2026 г. Ответникът не е направил възражение за прекомерност.