Определение № 3415 от 30.06.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3415 гр. С., 30.06.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на единадесети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Марио Първанов

Членове:

Маргарита Георгиева

Николай Иванов като разгледа докладваното от Николай Иванов Касационно гражданско дело № 20258002101335 по описа за 2025 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба подадена от адв. П. Н. С. от САК, в качеството й на служебен защитник на П. Д. И. против въззивно решение № 1030/16.10.2024 г. постановено по в.гр.д. № 1565/2024 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което потвърдено решение № 2272/16.04.2024 г по гр.д. № 1041/2023 г. на Софийски градски съд, с което на основание чл. 5, ал. 2 ЗЛС П. Д. И. е поставена под ограничено запрещение.

В касационната жалба се релевират оплаквания за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон и необоснованост.

В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване, касаторът се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като са формулирани следните въпроси: 1. „Предвид юридическия критерий, въз основа на който съдът преценява дали да постави едно лице под ограничено и/или пълно запрещение, следва ли ищецът да представи доказателства, водещи до извод за настъпили негативни последици за страните в процеса и/или за трети лица?“; 2. „На база доказателствената съвкупност по делото, следва ли съдът да конкретизира в решението обсега на правомощията на бъдещия попечител, който ще управлява семейното, финансовото и имотно състояние на психично болното лице при ограничено и/или пълно запрещение?“; 3. „Следва ли съдът да разграничава като посочи конкретно в решението обсега на правомощията на бъдещия попечител при пълно и ограничено запрещение?“; 4. „В зависимост от степента на намаляване на субективните и обективни признаци на заболяване медицината различава пълна и непълна ремисия. В тази връзка следва ли в процеса вещото лице и съдът да обсъдят вида ремисия на психично 1 болното лице в СПЕ и съответно в решението?“; 5. „C каква степен на важност се ползват от съда производствата по Закона за здравето предвид медицинския критерии, въз основа на който се постановява решение за поставяне под пълно и/или ограничено запрещение на лицето?“; 6. „Следва ли съдът да взема под внимание показания на лице, което не е пряк свидетел или очевидец на ситуация, сочеща сериозни отклонения от общоприето поведение на лицето за което се иска пълно и/или ограничено запрещение?“; 7. „Счита ли се за отклонение от трайната съдебна практика постановяване на решение въз основа на неактуални и/или непреки наблюдения на свидетел или очевидец по отношение на лицето срещу което се иска пълно и/или ограничено запрещение?“ и 8 „Следва ли да се обсъди в съдебното решение степента на актуалност на свидетели или очевидци, които дават показания срещу лицето, за което се иска пълно и/или ограничено запрещение?“. Твърди се, че поставените въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с: решение №226 от 31.10.2016 г. на ВКС, IV г.о.; Постановление №5/1979 г. от 13.11. 1980 г. на Пленума на ВС.

Изложени са съображения, че поставените въпроси са и от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Твърди се и наличие на хипотезата на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответника по жалбата В. И. К. е подала писмен отговор, в който изразява становище за неоснователност на жалбата.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното:

Касационната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 283 ГПК, от процесуално легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

С обжалваното решение въззивният съд е приел за установено от заключението на изслушаната по делото съдебно-психиатрични експертизи, представените писмени доказателства и от свидетелските показания, че са налице елементите от фактическия състав на чл. 5 ЗЛС. Относно медицинския критерий е прието за доказано, че П. Д. И. страда от психическо заболяване – „параноидна шизофрения. Изразена личностна промяна.

Медикаментозна ремисия“. Заболяването било с дългогодишна давност, като по повод на дезорганизирано поведение и параноидни налудности ответницата била лекувана стационарно многократно в различни психиатрични болници, като последната й хоспитализация била през 2023 г. Заболяването било с хроничен ход на протичане, с изразен когнитивен дефицит. Правила два суицидни опита: с медикаменти през 2016 г. и с пробождане в областта на корема през 2020 г. Към момента на прегледа не се наблюдавали налудности или халюцинации, след проведената медикаментозна терапия, а на преден план била негативната симптоматика, с нарушено социално функциониране и професионална дезадаптация. Според посоченото от вещото лице при този тип заболяване не е възможно дефинитивно излекуване и заболяването има необратим характер. При ответницата била налице личностова промяна, вследствие на дългогодишния болестен процес, когнитивен дефицит, формална критичност по отношение на болестното й състояние, в резултат тя не проявявала самоконтрол върху приема на медикаменти. При П. И. била налице невъзможност за изцяло правилна оценка на обстановката или собствените действия, 2 особено в сложни ситуации. Тя имала възможност да изпълнява определени битови задължения при редовен контрол върху приема на медикаменти. Прогнозата на заболяването била неблагоприятна, протичала непрекъснато с напредващ упадък на личността. След анализ на събрания по делото доказателствен материал въззивният съд е намерил за установен и юридическия критерий. Изложил е съображения, че обстоятелството, че живее с дъщеря си и се справя с ежедневните си нужди, не опровергава констатираните от психиатъра проблемни изяви- периоди на екзацербация с възбудно-агресивна и параноидна симптоматика, неконтролируемост и недооценъчно поведение на ответницата основно по отношение на обстановката или собствените й действия /установими и от два суицидни опита, сключването на множество договори за кредит, неприемане на предписано медикаментозно лечение/. От значение в случая било, наличието на затруднено социално функциониране и формална критичност при преценка на болестното състояние, което поради необратимия ход на заболяването изключвало възможността за действия без постоянно медикаментозно лечение. След цялостна преценка на доказателствата и придобитите от състава на въззивния съд лични впечатления от П. И., е направен извод, че към момента състоянието й е такова, че налага поставянето й под ограничено запрещение.

Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност.

Атакуваното въззивно решение е валидно и допустимо.

Поставените въпроси с №№ 2 и 3 не удовлетворяват общата предпоставка за достъп до касация, тъй като не са обусловили изхода на делото и не произтичат от решаващите мотиви на въззивния съд по обжалваното решение. Предвид това и с оглед указанията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, въпросите не могат да послужат като основание за допускане на касационното обжалване на решението. Въпросите свързани с назначаване на настойник или попечител на поставено под запрещение лице и техните правомощия са извън преценката, която следва да се извърши от съда в производството по предявен иск с правно основание чл.5 от ЗЛС.

Въпроси с №№ 1, 4 и 5, поставени във връзка с установяването двата критерия - медицински и юридически, като предпоставки за поставяне на едно лице под запрещение, не могат да обусловят допускане касационно обжалване на въззивното решение. По приложението на чл. 5 ЗЛС има създадена задължителна и трайно установена съдебна практика. Съгласно приетите с ППВС № 5/1979 г. правни разрешения, за поставяне на едно лице под запрещение 3 следва да са налице две изисквания - медицинско (страдание от душевна болест или слабоумие) и юридическо (невъзможност на лицето да се грижи за работите си вследствие на болестта). Предмет на делото за поставяне под запрещение е дееспособността на лицето, чието запрещение се иска, а основанието е наличието на душевна болест или слабоумие и невъзможността на страдащия да се грижи за своите работи. Съдът е длъжен да придобие лични впечатления от лицето, като го разпита лично и този разпит предшества събирането на останалите доказателства. Вещото лице е компетентно да даде заключение досежно болестите или слабоумието, които законът има предвид, да определи степента на страдание, както и може ли лицето, чието поставяне под запрещение е поискано, фактически да се грижи за своите работи или интереси /т. 5 на ППВС № 5/1979 г./. Съдът обсъжда заключението заедно с всички останали събрани по делото доказателства. Тези задължителни разрешения по приложението на чл. 5 ЗЛС са безпротиворечиво съблюдавани в практиката на ВКС, като с атакуваното въззивно решение не е прието нещо различно.

Въззивният съд е установил посредством заключението на СПЕ, че по делото е доказан медицинският критерий за поставяне на лицето под запрещение, доколкото е безспорно, че ответницата страда от параноидна шизофрения, с необратим ход на протичане, с хронифициране на процеса и оформяне на личностова промяна с периоди на екзацербация с възбудно-агресивна и параноидна симптоматика. Във връзка с въпрос № 4, несъгласието на касатора с възприетата от съда фактическа обстановка и преценката на събраните по делото доказателства представлява оплакване за необоснованост и незаконосъобразност на въззивното решение – основание за отмяна по чл. 281, т. 3 ГПК, но не е основание за допускане на решението до касационен контрол по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Тезата на жалбоподателя, на която е основан въпрос № 5, не се основава на правна норма, която да обвързва гражданския съд по иска за поставяне под запрещение с инициирани производствата по Закона за здравето. Предпоставките за поставяне под запрещение /по чл.

5 ЗЛС/ и тези за задължително настаняване и лечение /по чл. 155 ЗЗ/ са различни. Съгласно чл. 5 от ЗЛС, юридическият критерий, въз основа на който съдът преценява дали да постави едно лице под запрещение, е състоянието на самото лице - дали то поради душевна болест или слабоумие не може да се грижи за своите работи, като законът не поставя изискване да са настъпили конкретни негативни последици за другата страна или за трети лица. При заболяване, което засяга вменяемостта, самоконтрола и социалното функциониране, е достатъчно да се установи, че лицето не разбира или не може да управлява действията си.

Настъпили вреди за трети лица не са условие за поставяне под запрещение – но ако има такива, те могат да покажат сериозността на състоянието. С оглед възможността И. сама да организира бита си, но при лиса на възможност за изцяло правилна преценка на обстановката или своите действия, особено в сложни житейски ситуации, въззивният състав е преценил, че ответницата може сама да изявява воля, но след санирането от попечител.

При тези съображения съдът е стигнал до извода, че ограниченото запрещение като мярка на закрила в настоящия случай ще съчетае нуждата от подпомагане на ответницата и възможността тя да е социално и житейски активна.