Решение № 1998 от 05.04.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1998 гр. София, 05.04.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

Георги Стоев при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от Ивета Антонова Въззивно гражданско дело № 20221100508437 по описа за 2022 година

Образувано е по въззивна жалба подадена от К. И. Б. срещу решение № 20218150/02.12.2021г. постановено по гр.д. № 15646/2021г. по описа на Софийския районен съд, I г.о.,42 състав и с което са отхвърлени предявените от нея срещу „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ЕАД искове с правно основание чл.270 ал.2 от ГПК за прогласяване нищожност на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК от 08.02.2012г. и разпореждане за издаване на изпълнителен лист от 07.07.2014г. по ч.гр.д. №2416/2012г. по описа на Софийски районен съд, III г.о., 113 състав.

В жалбата се твърди, че решението на Софийски районен съд /СРС/ е неправилно и необосновано, постановено при допуснати нарушения на материалния закон и на съществени процесуални нарушения. Твърди, че съдебните актове, които претендира да бъдат прогласени за нищожни са постановени от незаконен състав – съдии, които не са избрани по надлежния ред включително и на които не им разпределено процесното дело на случаен принцип, въз основа на уредба- заповедно производство, която противоречи на Конституцията и законодателството на Европейския съюз и което има приоритет над незаконното национално законодателство, въз основа на образци, които са отменени, съответно при липса на форма установена с Регламент на ЕО №1896/2006г., при липса на подпис на съответните изискуеми места в двата документа от назначени по съответния ред съдии, при грубо нарушение на добрите нрави и принципите на правовата държава, при нарушение на процедурата за провеждане на съдебните производства – събиране на държавна такса в намален размер на заявителя. Твърди, че разпореждането за издаване на 1 изпълнителен лист не съществува като съдебен акт с изискуемите му реквизити, поради което и само на това основание е нищожно.

Моли обжалваното решение да бъде отменено и постановено ново, с което се уважат предявените искове. Претендира разноски.

Въззиваемата страна „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ЕАД в срока по чл.263 ал.1 ГПК депозира писмен отговор, с който оспорва наведените пороци на решението във въззивната жалба, счита, че същото е постановено при правилно приложение на материални и процесуалния закон, намира го за обосновано и правилно, моли да бъде потвърдено. Твърди, че от събраните по делото доказателства безспорно се установява валидността на оспорваните съдебни актове, респективно – липса на което и да е основание, водещо до най – тежкия порок – нищожност. Моли обжалваното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски за въззивното производство.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

С оглед разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция дължи проверка за валидността на решението, за неговата допустимост, в обжалваната част, а за правилността му единствено на въведените в жалбата основания.

При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо.

Досежно правилността обжалваното решение съдът намира поддържаните с въззивната жалба доводи за неоснователни по следните мотиви:

Софийски районен съд е сезиран с кумулативно обективно съединени искове с правно основание чл. 270 ал.2 от ГПК за прогласяване нищожност на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК от 08.02.2012г. и разпореждане от 07.07.2014г. за издаване на изпълнителен лист по ч.гр.д. №2416/2012г. по описа на Софийски районен съд, III г.о., 113 състав.

От приложените към настоящото дело граждански дела № 2416/2012г. на СРС, 5048/2017г. на СГС, 4135/2017г. на САС, 9462/2019г. на СГС, се установява следното:

По заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК с вх. № 3302932/03.02.2012г. е образувано ч.гр.д. № 2416/2012г. по описа на Софийски районен съд, 113 състав и по което е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от 2

ГПК по 08.02.2012г., с която е разпоредено К. И. Б. да заплати на кредитора „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ЕАД сумите от 1495,12лв. - цена на доставена топлинна енергия за периода 01.10.2009г. – 30.04.2011г. за топлоснабден имот, находящ се на адрес: гр. София, ул. *******, аб. № 364061, ведно със законната лихва върху главницата считано от 03.02.2012г. до окончателното й изплащане, както и мораторна лихва в размер на 29,50 лв. за периода 30.11.2009г. – 19.01.2012г. и 130,49 лв. – разноски по делото.

В срока по чл.414 от ГПК длъжникът е подала възражение срещу заповедта, поради което е образувано исково производство по реда на чл.422 от ГПК – гр.д. № 20039/2012г. по описа на СРС, I г.о., 35 състав, с по което е постановено съдебно решение, влязло в сила на 28.04.2021г. и с което е признато за установено, длъжникът К. И. Б. дължи на „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ЕАД част от сумите, за които е издадена горе посочената заповед за изпълнение по чл.4140 от ГПК от 08.02.2012г., а именно: 695,83 лв .- главница и 29,50 лв. . законна лихва, като са присъдени и съдебни разноски съобразно уважената част от исковете.

С разпореждане от 07.07.2014г. постановено по гр.д. № 2416/2012г. е разпоредено издаване на изпълнителен лист въз основа на влезнала в сила заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК от 08.02.2012г. и въз основа на което е издаден изпълнителен лист от 08.10.2014г. Разпореждането за издаване на изпълнителен лист е частично отменено – в частта относно разноски в размер на 125 лв. и съответно обезсилен издадения изпълнителен лист за същата сума, а в останалата му част – потвърдено – вж.определение № 23380/09.10.2019г. по ч.гр.д. № 9462/2019г. по описа на Софийски градски съд, влязло в сила на 09.10.2019г.

В разпоредбата на чл. 270 ал. 2 ГПК е уредена възможността за процесуалната защита срещу нищожни съдебни решения.

Разпоредбата дава възможност да се прогласява нищожност на съдебно решение по исков ред, и то безсрочно /в този смисъл са и разясненията, дадени в т. 8 и т. 9 от ППВС № 1/1985г./. Искът по чл. 270 ал. 2 ГПК цели отпадане на силата на присъдено нещо, с която влязлото в сила решение обвързва страните по делото и лицата по чл. 298, ал. 3 ГПК. Тъй като нищожното съдебно решение създава привидност за признати и присъдени права, а постановилия го съд не може сам да констатира нищожността и да произнесе с ново валидно решение, несъмнено е, че обявяването на нищожността може да бъде искана от всяка от страните по делото.

Влязлата в сила заповед за изпълнение има изпълнителна сила и не допуска същият спор да бъде отнесен за разрешаване по исков ред от съда, освен при новооткрити обстоятелства и доказателства. Тя засяга имуществената сфера на лицето, срещу което е издадена, със същия интензитет, с който тази сфера бива засягана от издадено осъдително съдебно решение.

Разпоредбата на чл.270 ал.2 от ГПК изрично назовава само съдебните решения, като актове на съд, чиято нищожност може да бъде установявана, като липсва изрична уредба за 3 останалите постановявани от съда актове, но при приложение на закона по аналогия – чл.46 ал.2 от ЗНА следва да се приеме, че по същия ред може да бъде установявана нищожността и на останалите правораздавателни актове – определения, разпореждания, заповеди за изпълнение на паричните задължения по чл.410 и чл.417 от ГПК – в този смисъл константната практика на ВКС - определение № 64/23.01.2015г. по ч.гр.д. № 141/2015г. на ВКС, ІV ГО, определение № 668/15.08.2017г. по гр.д. № 771/2017г., III ГО на ВКС и др.

Т.е. предявените искове за установяване нищожността на два съдебни акта – заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК и разпореждане за издаване на изпълнителен лист, са допустими.

Тук е необходимо да се посочи, че при осъществяване на инстанционен контрол на съответното съдебно решение /в случая в производството по чл.422 от ГПК и постановените по него решения – на първоинстанционен съд – по гр.д. № 20039/2012г. на СРС и гр.д. № 17328/2013г. на СГС/ съдът е длъжен служебно да извърши проверка за валидност на съдебните актове. Същевременно разпоредбата на чл.270 ал.2 от ГПК предвижда отделна възможност нищожността на съдебното решение /в тази връзка разбирано като определение, разпореждане, заповед/ да бъде предявена по исков ред или чрез възражение, без тази възможност да е постановена под условие актът да е претърпял инстанционен контрол /съответно в хипотезата на чл.410 от ГПК - върху същата не се упражнява самостоятелен инстанционен контрол – чл.413 ал.1 от ГПК/. Доколкото иск за нищожност на съдебното решение е допустим и когато същото е преминало инстанционен контол, на още по – силно основание е допустим и когато съдебният акт не подлелжи на самостоятелен такъв.

По съществото на спора, настоящият състав напълно споделя мотивите изложени в обжалваното първоинстанционно решение като основание чл.272 от ГПК препраща към тях, но във връзка с наведените доводи за неправилност на същото, настоящият състав счита следното:

Законът не определя с изрична правна норма кое съдебно решение е нищожно. По естественото си съдебното решение е едностранно властническо волеизявление на държавен правораздавателен орган, с което се разрешава правен спор.

Основанията за нищожност се извеждат по тълкувателен път в съдебната доктрина и практика и които са непротиворечиви и константни в смисъл, че: нищожно е всяко решение, което не може да бъде припознато като валиден съдебен акт, а именно:

-постановено от незаконен състав;

-когато е постановено извън пределите на правораздавателната власт на съда, -когато решението не е изразено в писмена форма или е неподписано, -когато волята на съда не може да бъде изведена поради абсолютна неразбираемост 4

/решение № 668 по гр.д. №1790/2009г. на I г.о. на ВКС /.

Под незаконен състав следва се разбира както от лице, което по съответния ред не е придобило качеството на съдия, така и от лице, което макар и да има такова качество не е в изискуемия от закона съдебен състав -например постановено еднолично, при условие, че е необходимо постановяване на съдебния акт от съдебен състав.

В настоящият случай, заповедта за изпълнение по чл.410 от ГПК е издадена и подписана от съдия Вяра Русева – назначена с решение на ВСС като съдия след провеждане на съответната процедура по ЗСВ вр. КРБ.

Правилото за случайно разпределение на делата, уредено в чл. 9 ЗСВ, е отражение на основни конституционни принципи, върху които се гради правосъдието и правовата държава. Целта е да се гарантира независимостта на съда, като се ограничат факторите, които биха поставили под съмнение безпристрастността на съдията докладчик, както и да се пресече въздействието на външни обстоятелства, които биха указали влияние върху вътрешното убеждение. Принципът за случайно разпределение на делата съответства и на чл. 6 § 1 от ЕКПЧ, който гарантира правото на всеки правен субект да потърси зашита и съдействие при упражняването на своите граждански права и задължения от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона. Липса на приложен протокол от извършено случайно разпределение в делото към датата на образуване на гр.д. № 2416/2012г., не определя дефинитивно, че разпределението е извършено в нарушение на принципа за случайно такова. Напротив, към цитираната дата – 03.02.2012г., ЗСВ и съответно Правилника за администрацията в районните, окръжните, административните, военните и апелативните съдилища /отм/, Правилата на ЗСВ за разпределение на делата, не поставя императивно изискване случайното разпределение да бъде доказвано чрез прилагане на писмено документи по всяко едно дело, същото е видно от системата за разпределението на дела и може да бъде установено във всеки един момент. В този смисъл, ищецът не е установила конкретни нарушения при случайното разпределение на дела, извършвано в Софийски районен съд, като общото направено такова и предвид характера на предявения иск и ответника по нея, не може да се приеме, че размества доказателствената тежест т.е. важи общото правило на чл.154 а.1 от ГПК и като твърдение, недоказано при пълно и главно доказване, следва да се приеме за неоснователно.