Решение № 3101 от 20.05.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3101 гр. София, 20.05.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

Йоана Кр. Кацарска при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от Ивета Антонова Въззивно гражданско дело № 20241100501915 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на Н. М. М. и П. М. М. срещу решение № 19752/30.11.2023г. по гр.д. № 60907/2022Г. на Софийския районен съд, ГО, 78 състав, в частта, с което са уважени предявените срещу тях в условията на разделност и при равни квоти от „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ЕАД искове по реда на чл.422 от ГПК, както следва:

- с правно основание чл.79 ал.1 от ЗЗД за сумата от 640 лв. – стойността на потребена от ответниците топлинна енергия в топлоснабден имот представляващ ап.22, находящ се в гр. София, ж.к. Лозенец, ул. *********, подпокривен, абонатен № 4********* за периода 09.09.2019 г. – 30.04 2020 г, ведно със законната лихва върху главницата считано от 09.09.2022г. до окончателното й изплащане;

-с правно основание чл.86 ал.1 от ЗЗД за сумата 145,00 лв., представляваща мораторна лихва за периода от 15.09.2019г. - -30.08.2022г. върху главницата за цена на доставена топлинна енергия;

- с правно основание чл.79 ал.1 от ЗЗД за сумата от 18,00 лв., представляваща цена на извършена услуга за дялово разпределение за периода 09.09.2019г. – 30.04.2020г, за топлоснабдения имот с абонатен № 4*********, ведно със законната лихва върху главницата считано от 09.09.2022г. до окончателното й изплащане;

-с правно основание чл.86 ал.1 от ЗЗД за сумата от 5,00лв. – обезщетение за забавено изпълнение на главницата от 18,00 лв. за периода 01.10.2019г. – 30.08.2022г. и за които суми е издадена. е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.

410 ГПК по ч.гр.д. № 49172/2022г. по описа на СРС, ГО, 78 състав. както и в частта, с което са присъдени разноски по реда на чл.78 ал.1 от ГПК.

В жалбата се твърди, че първоинстанционният съд е достигнал до неправилен извод, че 1 ответниците са потербителите на топлинна енергия, като не е съобразил обстоятелството, че за процесния период, е имало надлежно учредено право на ползване върху имота в полза на техния наследодадател, починал на 18.04.2020г. Твърдят, че дори и да се приеме, че ответниците отговарят като наследници, то и други лица са наследници на ползвателя, поради което и отговорността им следва да бъде ограничена до размера от 1/8 част от дълга, за всеки от ответниците. Правят оплакване за неправилно приложение на института на погасителна давност от първоинстанционният съд. Молят решението да бъде отменено в обжалваната му част и постановено друго, с което исковете се отхвърлят изцяло. Претендира разноски.

Въззиваемата страна „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ЕАД в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК подава писмен отговор, в който оспорва въззивната жалба, като посочва, че първоинстанционното решение е правилно и законосъобразно, направените фактически и правни изводи са обосновани и въз основа на съвкупна преценка на доказателствата по делото, поради което моли да бъде потвърдено. Претендира разноски.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235 ал. 2 ГПК , намира следното:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.

Досежно правилността обжалваното решение съдът намира поддържаните с въззивната жалба доводи за частично основателни по следните мотиви:

Първоинстанционният съд е сезиран от ищеца „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ЕАД с обективно кумулативно съединени искови претенции срещу ответниците Н. М. М. и П. М. М. за ангажиране на разделната им отговорност, при равни квоти за заплащане на цена на потребена топлинна енергия в топлоснабден имот с аб. № 4********* за периода 01.05.2018г. -30.04.2020г., обезщетение за забава върху същото за периода 15.09.2019г. -30.08.2022г., главница за услуга дялово разпределение за периода 01.08.2019г. -30.04.2022г. и обезщетение за забавено изпълнение върху същата за периода 01.10.2019г. -30.08.2022г.

Първоинстанционното решение, като необжалвано от страните, е влязло в законна сила в частта, с което са отхвърлени частиччно предявените от „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ЕАД срещу Н. М. М. и П. М. М. искове.

Спорен между страните е въпросът дали за процесния период въззивниците Н. и П. М. имат качеството на „потребител“ на топлинна енергия.

Нормата на чл. 150 ал. 1 ЗЕ регламентира продажбата на топлинна енергия от топлопреносно предприятие на потребители /клиенти/ на топлинна енергия за битови нужди, като постановява, че тя се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР, в които се урежда съдържанието на договора. С оглед тази нормативна уредба между главните страни по спора за процесния период е сключен договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия за продажба, каквито са Общите условия, решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, публикувани във вестник "24 часа" – броя от 10.02.2014 г. и вестник "19 минути", в сила от 12.03.2014 г., и одобрени с решение № ОУ-1/27.06.2016г. на КЕВР, публикувани във вестник 2

„Монитор“, бл.19/11.07.2016г. /без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите – арг. чл. 150 ал. 2 ЗЕ /чл.106а ал.2 от ЗЕЕЕ - отм/ т.е. договора за продажба се счита за сключен с конклудентни действия, като няма доказателства ответниците да са направили предложения за промени в общите условия /чл.150 ал.3 от ЗЕ/, поради което и същите ги обвързват. Това е изрично предвидено от закона изключение от общия режим за сключване на сделки при общи условия – /чл.16 от ЗЗД/. Правното действие на сключения договор за продажба попада под приложното поле на ЗЗД, тъй като учреденото от него договорно правоотношение е възникнало между търговец е физическо лице и за тях следва да се прилагат нормативните правила, уредени в ЗЗД – арг. чл. 318 ал. 2. Този договор не е търговска сделка, тъй като негов предмет представлява вещ за лично потребление /топлинна енергия – арг. чл. 110 ал. 2 ЗС/ и купувачът е физическо лице.

От нотариален акт за дарение на недвижим имот № 187/09.05.2013г. – л.14 от делото на СРС, се установява, че М.А.М. /баща/ епрехвърлил правото на собственост върху процесния апартамент 22 при равни квоти на Н. и П. М., но си е запазил вещното право на ползване на имота до края на живота си, а от нот. акт. № 89/03.12.2021г. се установява, че ответниците са се разпоредили със имота в полза на трето лице. От удостоверение за смърт и наследници – л.170 от делото на СРС се установява, че М.А.М. е баща на ответниците по делото, същия е починал на 18.04.2020г. и освен ответниците, е оставил и други наследници по закон, а оменно – преживяла съпруга – Н. М. М. и дъщеря М. М. М..

Следователно от датата на сключване на цитирания нотариален договор – 2013г. ответниците придобиват собствеността на процесния имот, но при условията на т.нар „гола“ собственост, доколкото прехвърлителят си запазва правото на ползване върху имота.

Съгласно разпоредбата на чл. 153 ал. 1 ЗЕ „потребители на топлинна енергия” са всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, а съгласно дефинитивната разпоредба на § 1, т. 42 от ЗЕ „потребител на енергия или природен газ за битови нужди” е физическо лице - собственик или ползвател на имот, което ползва електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за домакинството си. Тези дефинитивни разпоредби са възпроизведени от чл. 106а, ал. 4 от ЗЕЕЕ (отм.), при действието на който се твърди, че е възникнало облигационното отношение между страните в настоящото производство. В съответствие с тази разпоредби са съставени и одобрени от ДКЕВР действащите през процесния период и представени по делото от ищеца общи условия – чл. 3 ал. 1 от общите условия от 2014, 2016г. определящи потребителя на топлинна енергия за битови нужди като физическо лице, което е собственик или титуляр на вещно право на ползване, каквато е ответника. Използването на съюза "или" не дава възможност за избор от страна на ищеца срещу кое от тези лица да предяви своята претенция, а отразява възможността лице, различно от собственика, да бъде потребител на топлинна енергия. Такова лице е именно титулярът на вещно право на ползване, който съгласно разпоредбата на чл. 57 ал.1 ЗС е длъжен да плаща разноските, свързани с ползването на вещта. Ето защо, когато по отношение на топлофицирания имот е учредено вещно право на ползване, страна в отношенията с топлофикационното дружество е само ползвателят.

За собственика и ползвателя въз основа вещно право на ползване не е предвидена солидарна отговорност, нито по силата на законова разпоредба /както е например в чл. 25 ал.2 СК /отм/, нито в общите условия на ищеца, следователно и разпоредбата на чл. 122 ал.1 ЗЗД, че всеки солидарен длъжник е отговорен за цялото, е неприложима. Видно от легалната дефиниция на закона, и при систематическо тълкуване на двете цитирани разпоредби, се налага изводът, че при конкуренция на вещни права, потребител на енергията се явява лицето, което ползва имота. В подкрепа на този извод е и правилото на неоснователното обогатяване - комуто ползите, нему и вредите.

При наличие на неоспорени доказателства, че прехвърлителят по сделката за дарение е титуляр на вещното право на собственост върху имота, следва да се счита, че за процесния период именно той е потребителя по смисъла на закона, който е задължен по облигационното правоотношение възникнало между ищеца и ползвателя на имота при ОУ. Този извод е в синхрон 3 както с горецитирания общия принцип, че комуто са ползите, за него и тежестите, така и с принципа за недопускане неоснователно обогатяване.

Отговорността само за собственика на топлофицирания имот би възникнала от момента на прекратяване на вещното право на ползване по някой от способите, уредени в ЗС. Съгласно чл. 59 ЗС правото на ползване се погасява със смъртта на ползвателя, ако то не е учредено за по-кратък срок; с прекратяването на юридическото лице, в полза на което е учредено, ако не е установен пократък срок; с погиването на вещта, както и ако не се упражнява в продължение на 5 години.

Съдържанието на вещното право на ползване се определя изключително от правомощието да се ползва вещта съобразно нейното предназначение и да се събират плодовете й без да се изменя съществено нейната субстанция. Затова законът определя погасяването на това вещно право да се осъществява при смъртта на субекта - негов носител, при погиване на вещта, както и при неупражняването на правомощието в течение на пет години, т. е. във всички случаи погасяването на ограниченото вещно право е правна последица от нереализирането на правомощието за ползване на вещта /решение № 327 от 30.07.2012 г. на ВКС по гр. д. № 844/2010 г., ГК, I ГО, постановено по реда на чл. 290 ГПК /, като в случая никоя от страните нито се позовава, нито ангажира доказателства за прекратяване на вещното право на ползване преди смъртта на М.М. Именно поради горното и М.М.е подал заявление-декларация за откриване на него име на партидата на имота, съответно след 1993г. титуляра не е променян.

След смъртта на вещния ползвател, в настоящият случай обаче, ответниците като негови наследници по закон, като няма нито възражения, нито представени доказателства, че са направили отказ от наследство, по реда на наследственото правоприемство наследяват в съответна част правата и задълженията, част от патримониума на наследодателя. В случая предвид описаното по – горе удостоверение за наследници на М.М.и наличие и на други законни наследници, освен ответниците – негови дъщери, то тяхната наследствена квота и размер на задълженията до който отговарят е - ¼ част за всяка от ответниците. В случая вещното право на ползване не се наследява, а за всички задължения следва да се прилага чл.9 ал.1 от ЗН. Не се касае за право на собственост върху недвижим имот, който е бил семейна имуществена общност, за да се счита, че преживялата съпруга има ½ от него на самостоятелно основание и съответно като наследник наследява и част равна на частта на всяко дете, поради което и неправилни са твърденията във въззивната жалба и изчисленията направени от страна на въззивниците за съответната квота наследена от всеки наследник на задълженията на наследододателя М. вкл. и относно задълженията възникнали от упражняваното от него право на ползване върху процесния имот към ищеца.