Решение № 3764 от 21.04.2022, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 3764 гр. София, 21.04.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 79 СЪСТАВ, в публично заседание на тридесет и първи март през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Цв. М. при участието на секретаря Т. Ц. като разгледа докладваното от Цв. М. Гражданско дело № 20211110161631 по описа за 2021 година

Предявени са кумулативно обективно съединени установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 153 ЗЕ и чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Ищецът ... твърди, че е налице облигационно правоотношение, възникнало между него и ответницата Т. ИЛ. СП. въз основа на договор за продажба на топлинна енергия при общи условия, чиито клаузи съгласно чл. 150 ЗЕ са обвързали потребителя без да е необходимо изричното им приемане. Поддържа, че съгласно тези общи условия е доставил за процесния период на ответницата топлинна енергия до топлоснабден имот, находящ се на адрес: ...., като тя не е изпълнила насрещното си задължение за заплащане на дължимата цена, формирана на база на прогнозни месечни вноски и изравнителни сметки, както и цена на услуга за дялово разпределение. Сочи, че съгласно приложимите общи условия, в случай, че резултатът от изравняването е сума за доплащане, тя се прибавя към първата дължима сума за съответния период, а когато е сума за възстановяване, от нея се приспадат най-старите просрочени задължения на потребителя. Твърди, че съгласно общите условия от 27.06.2016 г., в сила от 10.08.2016 г., купувачът на топлинна енергия е длъжен да заплаща същата в 45дневен срок от датата на публикуване на фактурата на интернет страницата на продавача, което ответницата не е сторила, поради което претендира сумите, както следва: 3 011,68 лв., представляваща цена на топлинна енергия за периода от 01.05.2018 г. до 30.04.2020 г.;

422,84 лв., представляваща лихва за забава върху задължението за цена на топлинна енергия за периода от 15.09.2019 г. до 22.07.2021 г.; 66,45 лв., представляваща цена на услуга за дялово разпределение за периода от 01.07.2018 г. до 30.04.2020 г., както и 13,28 лв., представляваща лихва за забава върху задължението за цена на услуга за дялово разпределение за периода от 31.08.2018 г. до 22.07.2021 г., ведно със законната лихва върху всяка от главниците от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 03.08.2021 г. до окончателното плащане, за които суми по ч. гр. дело № 45582/2021 г. по описа на СРС, 79 състав, е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 09.08.2021 г. Претендира и разноски.

1

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответницата Т. ИЛ. СП. е подала отговор на исковата молба, с който оспорва исковете. Навежда довод за изтекла погасителна давност на всички вземания преди 03.08.2018 г. Оспорва наличието на облигационно правоотношение с ищеца, тъй като не са представени доказателства за сключването на договор с него. Оспорва влизането в сила на общите условия за продажба на топлинна енергия, тъй като не е доказано да са били публикувани. Оспорва претендираните суми да са публикувани на интернет страницата на продавача, поради което счита, че не е изпаднала в забава. Оспорва начина на начисляване на задълженията за цена на услуга за дялово разпределение, тъй като се основават на формула, установена в Приложение № 1 към Наредба № 16-334/06.04.2007 г. за топлоснабдяването, която е в противоречие с Директива 2012/27 на ЕС, ЗЗП и Директива 2011/83 на ЕС. Позовава се и на мотивите на решение № 4777/13.04.2018 г. по адм. дело № 1372/2016 г. на ВАС, с което същата методология е била отменена. По изложените съображения отправя искане за отхвърляне на предявените искове. Претендира и разноски.

Третото лице – помагач на страната на ищеца – „... изразява становище, че дяловото разпределение е законосъобразно извършено.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

По искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 153 ЗЕ.

Основателността на исковете за цена на потребена топлинна енергия и услуга за дялово разпределение предполага установяване от ищеца наличието на следните предпоставки: облигационно правоотношение с предмет продажба /доставка/ на топлинна енергия между топлофикационното дружество, в качеството му на продавач, и потребителя, в качеството му на купувач; продавачът реално да е изпълнил задължението си да достави твърдяното количество топлоенергия до имота в претендираната стойност и за купувача да е възникнало насрещно задължение за заплащане на уговорената цена, както и, че през исковия период в сградата, в която се намира процесният топлоснабден имот, е извършвана услуга за дялово разпределение от лице, с което е сключен договор, при което е възникнало насрещно задължение за заплащане на нейната цена.

Съгласно разпоредбите на чл. 153, ал. 1 ЗЕ и § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ /приложима редакция след 17.07.2012 г., а с това и в рамките на процесния период/ потребител, респ. клиент на топлинна енергия за битови нужди е физическо лице – ползвател или собственик на имот, който ползва електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване или природен газ за домакинството си. Следователно, тази законова уредба сочи за купувач /страна/ по договора за доставка на топлинна енергия собственикът на топлоснабдения имот или лицето, на което е учредено ограничено вещно право на ползване, като законодателят е обвързал това качество с реалното ползване на съответния вид енергия. Именно то е задължено да заплаща продажната цена за доставената и потребена топлинна енергия, респ. то е встъпило в облигационни отношения с ищцовото дружество. В случая, при съвкупна преценка на писмените доказателства по делото съдът приема за установено, че в рамките на исковия период ответницата Т. ИЛ. СП. се легитимира като собственик на процесния недвижим имот. Най-напред, от съдържанието на представения договор за покупко-продажба на жилище, сключен по реда на чл. 117 ЗТСУ /л. 17-18 от делото/, който съгласно т. 6 от същия се ползва със силата на нотариален акт за собственост, се установява, че на 30.07.1990 г. ответницата С. /тогава М. и трето за спора лице - В. В.М. са придобили собствеността върху жилище № 30, находящо се в жилищна сграда ..., находящо се в .... заедно с избено помещение № 30 и 1,608 % идеални части от общите части на сградата. Въпреки констатираното разминаване във фамилното име на ответницата – М. а не С., съдът намира, 2 че в случая безспорно става въпрос за едно и също лице, доколкото видно от данните, отразени за посоченото като втори купувач по сделката лице, се наблюдава пълно съответствие в единния граждански номер /ЕГН/, а именно: **********, изцяло съвпадащ с този на посоченото като ответник лице. По делото няма данни към момента на осъществяване на придобивната сделка от 30.07.1990 г. купувачите по нея да са били в брак, поради което съдът приема, че апартаментът, предмет на същата, е придобит от тях при условията на разделност, т. е. при равни дялове, с оглед на което всеки един от тях е станал носител на по 1/2 идеална част от правото на собственост върху него – арг. чл. 30, ал. 2 ЗС.

На следващо място, въз основа на данните, удостоверени в представения нотариален акт за продажба на недвижим имот № 181, том I, нот. дело № 199/11.08.2000 г. /л. 15-16 от делото/, става ясно, че В. В.М. е продал на ответницата Т. ИЛ. СП. притежаваната от него 1/2 идеална част от процесния апартамент № 30, находящ се в ж. к. „Люлин“, бл. 352 или стар ..., ведно с избено помещение № 30 и 1,608 % идеални части от общите части на сградата, като предвид представената нотариално заверена декларация /л. 19 от делото/ продавачът по сделката се е отказал и от правото си на ползване, предоставено му с решение № 116 по гр. дело № 1751/1998 г. по описа на СРС, който отказ е вписан още на същия ден – на 11.08.2000 г., считано от когато той е породил и своето действие. Следователно, при съобразяване на обсъдените по-горе придобивни сделки, съдът прави извод, че след м. август 2000 г. именно ответницата С. се легитимира като изключителен собственик на процесния имот, като по делото няма данни за осъществяването впоследствие на последващи юридически факти, довели до промяна в правата върху него, поради което следва да се приеме, че това е било така и в рамките на исковия период – от 01.05.2018 г. до 30.04.2020 г. Нещо повече, фактът на придобиване на същия тя е декларирала и пред топлофикационното дружество, подавайки до него декларация за откриване на партида на нейно име на 05.01.2001 г., отнасяща се именно за описания в исковата молба имот, което също е в подкрепа на извода, че точно тя се явява негов собственик. Ето защо, съдът приема, че легитимираща се като изключителен собственик на процесния апартамент № 30 в периода от 01.05.2018 г. до 30.04.2020 г. ответницата С. е имала и качеството потребител на топлинна енергия, респ. на страна по облигационното правоотношение с топлофикационното дружество във връзка с нейната доставка, чието основно задължение е да заплаща цената на доставеното и потребено количество такава, както и цената на извършената в тази връзка услуга за дялово разпределение, като сключването на индивидуален писмен договор с ищеца не е било необходимо.

Съгласно чл. 150, ал. 1 ЗЕ облигационните правоотношения между страните се регламентират от публични известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от КЕВР. В случая, неоснователно е възражението на ответницата относно липсата на данни за влизане в сила на Общите условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди. Според решение № 189/11.04.2011 г. по т. д. № 39/2010 г. на ВКС, II т. о., съгласно разпоредбата на чл. 98, ал. 4 ЗЕ /приложима за продажба на електрическа енергия при публично изестни общи условия/ предпоставка за влизане в сила на общите условия е публикуването им най-малко в един централен и един местен всекидневник и изтичането на 30 дни след първото им публикуване. Аналогична е и разпоредбата на чл. 150, ал. 2 ЗЕ, съгласно която топлопреносните предприятия задължително публикуват одобрените от комисията общи условия най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване. Общите условия влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от клиентите.

Действително, съгласно правилата за разпределение на доказателствената тежест в процеса ищецът следва да докаже влизането в сила на представените Общи условия за продажба на топлинна енергия /л. 39-40 от делото/, но в горното решение на ВКС се приема, че не съществува пречка, ако на съда е служебно известно в кои всекидневници са публикувани Общите условия, те да бъдат посочени в съдебното решение. В случая, приложение намират 3

Общите условия на ищеца от 2016 г., одобрени с решение № ОУ-1/27.06.2016 г. на КЕВР, публикувани във вестник „Монитор“ от 11.07.2016 г., в сила от 11.08.2016 г., които противно на довода на ответницата са представени в заверен препис /л. 39-40 от делото/.

Договорното правоотношение по продажба на топлинна енергия при общи условия възниква между топлопреносното предприятие и потребителя /клиента/ по силата на закона – арг. чл.

150 ЗЕ, без да е необходимо изрично изявление на ответника – потребител, вкл. и относно приемането на Общите условия, в какъвто смисъл е решение № 35/21.02.2014 г. по гр. дело № 3184/2013 г. на ВКС, III г. о. Разпоредбата на чл. 150, ал. 3 ЗЕ предоставя за потребителите /клиентите/, които не са съгласни с предвидените в Общите условия клаузи, в срок от 30 дни след влизането им в сила да внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални условия, които се отразяват в допълнителни споразумения. В случая, по делото нито се твърди, нито се доказва ответницата да е възразила срещу прилаганите от ищеца общи условия или да е предложила сключването на индивидуално споразумение с него, използвайки установения в закона механизъм, поради което и с оглед изложените по-горе съображения, че в рамките на исковия период тя е била носител на правото на собственост върху процесния апартамент № 30 съдът прави извод, че между нея и ищеца е възникнало договорно правоотношение по продажба на топлинна енергия за битови нужди с включените в него права и задължения на страните, съгласно ЗЕ и Общите условия.