Решение № 2395 от 18.05.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 2395 гр. Пловдив, 18.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на пети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Александър В. Точевски при участието на секретаря Ангелина Хр. Димитрова като разгледа докладваното от Александър В. Точевски Гражданско дело № 20255330114870 по описа за 2025 година

По делото е предявен иск с правна квалификация по чл. 55 ал. 1, предложение първо от ЗЗД.

Ищецът С. Р. Н., ЕГН: **********, от *****************************, чрез пълномощник адв. Т. Д., е предявил против „Вива Кредит” АД, ЕИК: 207343548, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Джавахарлал Неру” № 28, АТЦ „Силвър център“, ет. 2, офис 73Г, представлявано от ****** ***** К.К., иск за осъждане на ответника да му заплати сумата от 650 лева, като частична от 1 663, 46 лева, платена без правно основание на 09.10.2025 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от подаване на исковата молба- 09.10.2025 г. до окончателното й изплащане.

В исковата молба се твърди, че между страните били сключвани множество договори за потребителски кредити, като за периода 01.08.2020 г.- 31.12.2020 г. на ответника била заплатена сумата от общо 2 000 лева. Тя била заплатена като задължение по потребителски кредит, какъвто обаче не съществувал и за заплащането й нямало валидно договорно правоотношение между страните, поради което с нея ответникът се обогатил неоснователно.

Ако обаче съществувало договорно правоотношение по потребителски кредит, то този договор бил недействителен на основание чл. 22 от ЗПК. Моли се за осъждане на ответника да му върне сумата от 650 лева, като платена без правно основание. Претендират се и разноските в процеса.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от ответника, в който се твърди, че исковата молба била нередовна и това затруднявало защитата на страната, предвид липсата 1 на изложени конкретни фактически твърдения за плащането на процесната сума, чието връщане се иска. Твърди се, че при сключените между страните договори за потребителски кредити не били допуснати пороци по ЗПК и правоотношенията били недействителни. Не били ангажирани доказателства за неоснователно платени на ответника суми, поради което искът следвало да се отхвърли. Претендира разноски, прави възражение за прекомерност на разноските на ищеца за адвокат. В съдебно заседание страната не се представлява, но взема писмено становище.

С допълнителна молба ищецът посочва, че между страните нямало договор за извършеното плащане на процесната сума на 09.10.2020 г. Плащането било извършено по банков път, след справка в ЦКР по повод теглене на друг потребителски банков кредит и за това при нареждане на превода било записано погасяване на кредит с ответника.

Предявеният иск се предявявал като частичен от общо платеното от 1 663, 46 лева.

С последваща уточнителна молба ищецът твърди, че сумата от 1 663, 46 лева била платена на 09.10.2020 г. при рефинансиране на негови стари кредитни задължения с оглед обединяването им в един общ в банка. Разликата от сумата над 1 663, 46 лева до 2 000 лева била погасена по давност, поради което не се претендирала. Сумата била платена на ответника, защото в ЦКР имало информация за налично задължение на ищеца към ответника по договор за кредит. Твърди се обаче, че такъв реално не съществувал, като и ответникът не представял доказателства, че е сключен, поради което плащането се явявало без основание. Отново се посочва, че търсената сума от 650 лева се предявявала като частична от общо платеното на ответника на съответната дата- 09.10.2025 г. от 1 663, 46 лева.

В съдебно заседание пълномощникът на ищеца изменя иска и вече търси връщане на сумата от 295, 76 евро, като недължимо платена по процесния договор за заем.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от ищеца доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

С договор за паричен заем Standard 14 № ***/ 20.05.2020 г., сключен между страните, на ищеца е предоставен кредит в размер на 2 000 лева, при следните условия: срок- 60 седмици, при фиксиран годишен лихвен процент- 40, 32 %, годишен процент на разходите49, 37 % и неустойка при непредставяне на обезпечение от 838, 80 лева.

Като писмени доказателства са представени копие от договора за паричен заем, както и справка за плащанията по кредита, а също и извлечение от банковата сметка на ищеца.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Няма спор по делото, че между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на 2 договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

Основното възражение в исковата молба е за недействителност на клаузата в договора за потребителски кредит, свързано с предвидената неустойка, която се начислява при непредставяне на обезпечение. Това непредставяне обаче самостоятелно не води до някакви вреди за кредитора, а такива биха възникнали чак при неизпълнение на задължението и невъзможност за удовлетворяване от имуществото на кредитополучателя. Този риск следва да се съобрази от кредитора към момента на сключването на договора и да намери отражение при вземането на решението за отпускането на заема и параметрите, при които да стане това. Вместо това обаче предварително е уговорена неустойка, която се активира в съответен срок от сключване на договора за кредит, без да може да компенсира повишения риск. По този начин, неустойката реално увеличава печалбата на кредитора, защото дори и при плащането на всички задължения се получава още едно допълнително възнаграждение.

Така и ГПР от 49, 37 % не отговаря на действителните такива, защото е без сумата за неустойка, а с включването на неустойката кредитът ще се оскъпи допълнително. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще се дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание. Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по- конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г ал. 4 от ЗЗП, във връзка с чл. 68д ал. 1 от ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19 ал. 4 от ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора.

Именно затова процесният договор не отговоря на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити по т. 10 от нея води до неговата недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази норма от една страна е насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, а от друга- към стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна, 3 разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита.

Обсъдената по- горе неустойка е уговорена с оглед санкциониране на заемателя за виновното неизпълнение на договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Както вече се посочи, задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем. Предоставянето на обезпечение представлява допълнителна гаранция на кредитора за точното удовлетворяване на вземането му.

Уговаряне на неустойка за неизпълнение на това задължение с фиксиран размер на около половината от стойността от кредита, съдът намира за установено в разрез с добрите нрави.

Това е така, тъй като по този начин се цели да бъде осигурено допълнително възнаграждение на кредитора, извън установения ГПР. В този случай следва да намери приложение нормата на чл. 19 ал. 5 от ЗПК, която установява, че клаузи, установяващи задължения за заплащане на разходи над така установеното ограничение, са недействителни. Оттук и целият договор се явява такъв, като съдържащ клауза за неустойка, предвидена в противоречие със специалния закон, която е нищожна.

Съгласно нормата на чл. 23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва, неустойка или други разходи по кредита. В такава хипотеза се дължи връщане единствено на чистата стойност на полученото, или на главницата, която в случая е в размер на 2 000 лева/ 1 022, 58 евро. Видно от представената от кредитора справка за плащанията по договора, която съдържа неизгодни за страната обстоятелства, касаещи погасяване на дълга, потребителят е заплатил по договора сумата от общо 1 308, 11 евро. Доколкото това обстоятелство не се оспорва от ответника, то следва да се приеме за доказано и след като това е плащане над дължимата главница, в хипотезата на нищожен кредит то подлежи на връщане. Така разликата между получена и върната сума по договора възлиза в размер на 285, 53 евро (1 308, 11 – 1 022, 58), която се следва на потребителя. Освен това обаче, от справката на ответника се установява, че по договора ищецът е заплатил (били са му начислени допълнително) още и сумата от 10, 23 евро- за такси за събиране на просрочени вземания. Тази сума също е недължима, предвид нищожността на договора, като и тези разходи са платени над главницата и подлежат на връщане. По този начин общата надплатена сума се явява в размер на 295, 76 евро (285, 53- разликата между получено по заема и върнато + 10, 23- платеното за такси). Оттук- осъдителният иск следва да се уважи изцяло в претендирания му размер след изменението, като сумата се дължи ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска, доколкото това е законна последица от уважаване на осъдителната претенция.

Предвид изхода на делото- уважаването на иска, на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК, на ищеца се дължат разноски. Доколкото обаче претенцията е намалена в хода на процеса и за разликата до първоначалния й предявен размер страната е направила отказ от иска и делото 4 е било частично прекратено, то в тази хипотеза на основание чл. 78 ал. 4 от ГПК ответникът също има право на разноски. В този смисъл разноски ще следва да се дължат на страните по съразмерност.

Ищецът е внесъл държавна такса в размер на 43, 20 лева/ 22, 09 евро, като в процеса страната е представлявана от свой пълномощник, на когото тя не е заплатила хонорар, в която връзка моли за определяне на неговото възнаграждение на основание чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата. По делото в представения договор за правна защита и съдействие на ищеца е посочено, че той се представлява безплатно от адвокат Т. Д., поради затрудненото си материално положение, което по смисъла на чл. 38 ал. 1 т. 2 от ЗА представлява основание за оказването му на безплатна адвокатска помощ. Изрично в подобни хипотези законодателят е предвидил възможността съдът да определи размер на адвокатското възнаграждение, което следва да бъде съобразено с цената на иска, вече трайно установената съдебна практика по потребителските спорове, липсата на фактическа и правна сложност на делото и решение на СЕС по дело С-438/ 22, както и с нормата на чл. 7 ал. 2 т. 1 от Наредба № 1/ 09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, като то възлиза в размер на 200 евро и е дължимо директно в полза на адвоката, доколкото страната не е направила тези разноски.