Решение № 932 от 26.10.2026, Районен съд - Сливен

РЕШЕНИЕ

№ 932 гр. Сливен, 26.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СЛИВЕН, III СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори октомври през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Красимира Д. Кондова при участието на секретаря Мариана В. Тодорова като разгледа докладваното от Красимира Д. Кондова Гражданско дело № 20262230101927 по описа за 2026 година

Предмет на разглеждане са предявени в условията на обективно кумулативно съединение искове по чл.22 ЗПК и чл.55 ЗЗД. Предявен е и евентуален иск по чл.26, ал.1 ЗЗД за нищожност на клаузите в договора за допълнителна услуга „такса разглеждане“ и „ такса „удължаване“, като противоречащи на закона – на чл.33 ЗПК и чл.143, ал.1 ЗЗП.

Ищцата твърди, че сключила договор за кредит № **** с ответното дружество, по силата на който получила 800 лв., при ГПР 49.8%, ГЛП 40.97%.

Следвало да заплати и такса за допълнителна услуга „ бързо разглеждане“.

Сочи, че погасила кредита, като заплатила на ответника сума в размер на 991,99 лв.

Счита договорът за нищожен, тъй като таксата за бързо разглеждане и за удължаване на срока на кредита не били включени в размера на ГПР, а следвало да се включат, тъй като били разход, свързан с договора за кредит.

Следващото основание за нищожност било противоречие с чл. 22 ЗПК поради нарушаване на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК,вр. чл. 19 ЗПК. В договора, били посочени като абсолютни стойности лихвения процент по заема и на ГПР. Липсвало посочване на останалите компоненти от лихвения процент, съобразно чл.11, ал.1, т.9 ЗПК. Липсвала ясно разписана 1 методика на формиране на ГПР, в това число кои компоненти, точно били включени в него и как се формирали кои са допусканията, които били използвани при изчисляването. Дължимата „такса за разглеждане" не била включена при изчисляването на ГПР, а този разход бил известен на кредитора към датата на сключване на договора и следвало да бъде включен при изчисляване на размера на ГПР. Посочването в договора на размер на ГПР, който не бил реално прилаганият в отношенията между страните представлявало „заблуждаваща търговска практика" по смисъла на чл. 68д. ал.

1, и ал.2 т. 1 ЗЗП.

Клаузите, изискващи заплащане на допълнителна „такса за разглеждане и удължаване“ противоречали на разпоредбите на чл. 10а, ал, 1, ал. 2, ал. 4 ЗПК, тъй като били свързани с усвояването и управлението на кредита. Тези клаузи заобикаляли ограничението на чл. 10а ЗПК и не били включена в ГПР, а и противоречали на добрите нрави, като илюстрирали директно уговорка във вреда на потребителя.

Иска се от съда прогласяване нищожност на сключения между страните договор, на изложените основания, евентуално за прогласяване на нищожност на уговорените клаузи за заплащане на допълнителни такси за разглеждане и удължаване. Иска се осъждане на ответното дружество да заплати на ищцата сума в размер на 98,16 евро, представляваща недължимо платена по договора за кредит, ведно със законната лихва върху нея, считано от 28.05.2026г. датата на депозиране на исковата молба до окончателно заплащане.

Претендира деловодни разноски.

В срока по чл.131 ГПК ответникът депозирал отговор, с който оспорва исковете.

Не оспорва, че бил сключен процесният договор за кредит с ищцата, предоставен от разстояние. Не оспорва, че ищцата платила по договора сума в размер на 991,99 лв.

Сочи, че ищцата се възползвала от правото си и заявила получаването на допълнителна незадължителна услуга за бързо разглеждане на искането за отпускане на кредит, за която била начислена такса. Таксата била част от преддоговорна информация и било изначално ясна и за двете страни насрещната престация за тази незадължителна услуга.

В т. 9.1. от приложимите ОУ бил посочен начина на изчисляване на ГЛП 2 определен на база 365 дни в годината. В ГПР по договора за кредит бил включен единствено разхода за лихва. Посочва Решение от 21.03.2024 г. по д е л о C 714/22 на СЕС, което също потвърждавало, че разходите за допълнителни услуги, попадали в обхвата на ГПР само когато тяхното ползване, респективно заплащане било задължително условие за получаване на кредит. В случая заявяването на допълнителна услуга не представлявало условие за сключването на договора, а съставлявлаа само и единствено допълнителна възможност в полза на кредитополучателя.

Допълнителната услуга за бързо разглеждане във всички случаи е била ясно обозначена като незадължителна и посочена в абсолютна парична стойност в договора и в СЕФ, респективно била заплатена доброволно с оглед получаване на по-бързо административно обслужване. Следователно не можело да се поддържа, че ищцата била въведена в заблуждение, относно реалната стойност на кредита.

Иска се отхвърляне на претенциите и присъждане на разноски. Прави възражение за прекомерност на адвокатски хонорар на ищцата с искане за редуцирането му под минималния размер по наредба. В тази връзка сочи, че исковите молби и процесуалните становища, които адвокат М. използвал за образуване от името на ищцата на шест иска били с бланкетен характер и съдържали по същество идентична аргументация, адаптирана единствено спрямо конкретните данни по всяко дело. Макар подобно процесуално поведение формално да не противоречало на закона, неговият практически ефект бил свързан с изкуствено мултиплициране на съдебни производства при наличие на еднороден фактически и правен спор и ниска правна сложност на всяко от делата. Последователното създаване на верига от граждански дела несъмнено съставлявало злоупотреба с право по смисъла на чл. 3 ГПК.

От събраните по делото писмени доказателства, съдът прие за установено от фактическа страна следното:

Не се спори между страните / обявено за безспорно обстоятелство по делото с Определение № 2902/14.07.2026г./, че между страните е сключен договор за кредит № ****/07.12.2023г., по който ищцата усвоила сума в размер на 800 лв., че е платила по договора сума в общ размер на 991,99 лв., както и, че таксата за бързо разглеждане не е включена при изчисляването на ГПР по договора за кредит, като разход.

3

От стандартен европейски формуляр и процесния договор се установява, че общия размер на кредита е 800 лв. за срок от 30 дни, като общата дължима сума е в размер на 991,99 лв., от която 800 лв. главница, лихва 26,95 лв. и такса за бързо разглеждане 165,04 лв.. ГЛП 40,99 %, ГПР 49,6% при фиксиран лихвен процент.

Горната фактическа обстановка съдът прие за безспорно установена въз основа на представените по делото писмени доказателства, които съдът кредитира изцяло като неоспорени от страните.

Установеното от фактическа страна обуславя следните правни изводи:

По иска за прогласяване нищожност на сключения договор за потребителски кредит.

Предявеният главен иск за прогласяване на нищожност на договор за кредит № ****/07.12.2023г., като противоречащ на закона /ЗПК/ с правно основание чл.22 ЗПК е допустим, а разгледан по същество и основателен.

В конкретният случай приложение намират нормите на ЗПК.

Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 ЗКИ, като дружеството има право да отпуска кредити със средства, които не са набрани, чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, тоест страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал.4 ЗПК.

Сключеният договор и анексите към него по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит. Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Касае се за изначална недействителност при сключването на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвите и другите разходи. Основателно е твърдението в исковата молба основание за недействителност на договора за кредит, свързано с изискването на чл. 11, ал. 1, т.10 ЗПК за посочване на общата дължима сума. Нарушената правна норма е чл.19 ал.4 ЗПК.

Съгласно чл.19, ал.1 ЗПК ГПР по кредита изразява общите разходи по кредита 4 за потребителя, като в ал.4 на визираната правна норма е посочен неговият максимално допустим размер– пет пъти размера на законната лихва. Съгласно §1, т.1 ДР ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. От своя страна, „обща сума, дължима от потребителя“ е сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита за потребителя– §1, т.2 ДР ЗПК. В случая в ГПР по договора за кредит не е включено задължението за такса „бързо разглеждане“, а е следвало да бъде включена, доколкото този разход, макар и посочен в ОУ и в СЕФ като незадължителна допълнителна услуга е бил известен на кредитора към момента на сключване на договора за кредит и е свързан с отпускането му в посочения в ОУ кратък срок. В случая посочения размер на ГПР не отговаря на действителния, тъй като ако беше включен разхода за такса бързо разглеждане той щеше да надвиши петкратния размер на законната лихва по просрочени задължения.

В Решение от 15.03.2012 г. по дело С-453/10 на СЕС е прието, че посочването в договор за кредит на по-нисък от действителния ГПР представлява невярна информация относно общите разходи по кредита и следователно относно цената, посочена в член 6, параграф 1, буква "г" от Директива 2005/29. След като посочването на такъв ГПР подтиква или може да подтикне средния потребител да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел, тази невярна информация трябва да се окачестви като "заблуждаваща" търговска практика на основание член 6, параграф 1 от тази директива. Това от своя страна означава, че клаузата за общия размер на сумата, която следва да плати потребителят е неравноправна по смисъла на член 4, параграф 1 от Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на договора в неговата цялост.

Ето защо процесния договор за потребителски кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК и следва да бъде прогласена неговата нищожност, 5 поради противоречие със закона. Доколкото се уважава главният иск, съдът не следва да разглежда предявеният в условията на евентуалност иск за обявяване на нищожност на клаузата за дължима такса за бързо разглеждане.

По иска за връщане на даденото по договора за кредит без основание по чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД.

При този вид иск ищцовата страна следва да докаже плащането на претендираната сума, а ответната – основанието за нейното задържане.

Изисква се наличието на предаване, съответно получаване на нещо при начална липса на основание, т.е. когато още при самото получаване липсва основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго. Фактически е дадено нещо при нищожен договор, но едната страна е престирала фактически, мислейки, че изпълнява валидно договорно задължение, както се установи в настоящия правен казус. При недействителен договор, длъжникът дължи чистата стойност по кредита без да дължи лихви и други разходи, т.е. ищецът дължи по процесния договор за кредит единствено сумата от 800 лв. получена главница. Останалата платена сума по договора над сумата от 800 лв. в размер на исковата претенция от 191,99 лв., респ. 98,16 евро е дадена без основание и ответното дружество дължи връщането й.

Следователно претенцията е основателна и доказана в пълен размер.

По правилата на процеса на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищцата, чрез пълномощника й, с оглед съдържанието на пълномощното по делото / включително да получава от нейно име дължащите й се разноски/ направените от нея разноски по делото в размер на 51,13 евро платена държавна такса, както и да заплати на адвокат пълномощника й възнаграждение по чл.38 ЗАдв, което съдът с оглед ниската и правна сложност на делото определя по двата иска в размер на 245,42 евро с ДДС / по 122,71 евро с ДДС на иск/.