Определение № 5016 от 05.11.2024, Върховен касационен съд

Личните данни в текста са заличени.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 5016 гр. София, 05.11.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на осемнадесети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Пламен Стоев

Членове:

Здравка Първанова

Розинела Янчева като разгледа докладваното от Здравка Първанова Касационно гражданско дело № 20238002104924 по описа за 2023 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 20072/07.09.2023 г. на Мюсюлманско изповедание, гр. София, подадена чрез адвокат К. Р., срещу въззивно решение № 996/18.07.2023 г. по в. гр. д. № 839/2023 г. на Апелативен съд - София.

В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето и чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Следва ли при констатирано нарушение, допуснато от първоинстанционния съд във връзка с оспорена истинност на документ, изразяващо се в пропуска да се открие производство по чл. 193 ГПК, въззивният съд да открие това производство, разпределяйки доказателствената тежест между страните; 2. Щом е налице оспорване истинността на документ, равнозначно на предявяване на инцидентен установителен иск, по който следва да се формира сила на пресъдено нещо, следва ли съдът, включително въззивният, да се произнесе по този иск с диспозитива на своето решение, независимо от произнасянето по основния иск; 3. Следва ли съдът в случай на оспорване на документ, ако оспорванията са общи, да даде указания за конкретизирането им за всеки документ, включително и до какво се изразява оспорването, съответно на което и да разпредели доказателствената тежест между страните; 4. Длъжен ли е съдът да мотивира решението си съобразно с правилата на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи своите фактически и правни изводи по съществото на спора, произнасяйки се по защитните 1 доводи и възражения на страните; 5. Длъжен ли е въззивният съд, бидейки инстанция по съществото на спора, да прецени всички събрани по делото доказателства, които са от значение за този спор и да основе решението си на приетите въз основа на тази преценка факти и на закона; 6.Неправилно ли е въззивно решение, което не е основано на установените по делото обстоятелства съгласно чл. 245, ал. 2 ГПК, и/или за което се установи липса на мотиви по смисъла на чл. 236, ал. 2 ГПК, налагащо отмяната му и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд за постановяване на мотивирано съдебно решение; 7. Следва ли служебно регистрираното по реда на § 2, ал. 1 и 2 ПЗР на ЗВ изповедание, съществувало като юридическо лице и при режима на ЗИ /отм./, да се смята за новоучредено такова само с оглед това, че този е режимът за регистрация и на учредените при действие на ЗВ изповедания; 8. Определя ли се статутът на даден имот като публична държавна собственост само поради това, че за него е бил издаден акт за публична такава, щом за тази вещ/имот липсва решение на МС или не е определен като такава със закон, респ. не се числи към вещите/имотите, посочени от чл. 18, ал. 1 Конституцията; 9.

Следва ли при наличието на актове на държавна или общинска собственост с предмет вещи/имоти, придобити от държавата или община, съответният публично правен субект да установи наличието на юридически факт, с който законът свързва загубването на правото на собственост върху такива вещи/имоти от досегашния им собственик и преминаването на това право в имуществения кръг на публичноправния субект; 10. Каква е правната природа на производството по §168 от Устава за духовно устройство и управление на мюсюлманите в Царство България, утвърден с Указ № 12 на цар Борис III, обн. ДВ, бр. 63/26.06.1919 г. – конститутивно по отношение на правото на собственост на частните вакъфи, управлявани дотогава от частни управители (мютевелии), или контролно с оглед регистриране на вече настъпилите по силата на закона резултати от действието на тази разпоредба, но само що се отнася управлението на тези вакъфи.

Ответникът по касация община Самоков, чрез процесуалните си представители адвокат К.

Г. и адвокат Е. Е., е подал писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който твърди, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, като оспорва жалбата и по същество.

Касационната жалба e подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което e процесуално допустима.

При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното:

С обжалваното решение е потвърдено решение № 260001/10.01.2023 г. по гр. д. № 360/2013 г. на Софийски окръжен съд, с което е отхвърлен предявеният от „Мюсюлманско изповедание“ против община Самоков иск с правно основание чл. 108 ЗС за признаване за установено по отношение на ответника, че ищецът е собственик на поземлен имот с идентификатор *** по КККР на гр. Самоков, с административен адрес – гр.

Самоков, ул. „Македония“, с площ на застроения терен 371 кв. м., трайно предназначение на територията– урбанизирана, начин на трайно ползване – за исторически паметник, 2 историческо място, номер по предходен план – 1253, при съседи: от всички страни ПИ ***, ведно с намиращата се в него сграда – „Байракли джамия“ – с идентификатор ***, застроена на 371 кв. м., и за осъждането на община Самоков да предаде на ищеца владението върху спорната земя и процесната джамия.

Въззивният съд е проследил и анализирал правната уредба относно юридическия статут на ищеца „Мюсюлманско вероизповедание“. Съобразно „Временни правила за духовното управление на християните, мюсюлманите и евреите“ /утвърдени с указ № 321 на Княз Александър I, обн. ДВ, бр. 56/1880г./, се предвижда учредяването на настоятелство за управлението на приходите и разходите на всяка джамия, в която се свещенодейства /чл. 25/.

Част от приходите на джамията, са формирани от вакъфи, завещани на джамията, които пък са управлявани от Окръжните управителни съвети. Вакъфските имоти от своя страна са управлявани целево от българската държава в полза на джамиите, които нямат правосубектност, макар и да формират самостоятелно приходи и разходи. В чл. 14 от Временни правила за духовното управление на мюсюлманите (утвърдени с Указ № 63/15.09.1895 г.) е предвидено учредяването на настоятелства за управлението на джамиите, медресетата и други мюсюлмански богоугодни и благотворителни заведения, както и на техните имоти. Настоятелствата са утвърждавани със заповед на Министерството на външните работи и изповеданията. Приходите на джамията се формират от вакъфски имоти /чл. 28/, а съгл. чл. 22 разпореждането с тях се извършва с мотивирано постановление на настоятелството, след предварително разрешение на Министерството на външните работи и изповеданията, изискано чрез мюфтията. Отдаването на имотите под наем и поправката им се извършват от настоятелствата /чл. 32/. Впоследствие според § 7 от Устава за духовното устройство и управление на мюсюлманите в Царство България (утвърден с Указ № 12 на цар Борис III, ДВ, бр. 65 от 1919 г.) във всяко населено място, където живеят поне 40 мюсюлмански семейства, с разрешение на Министерството на външните работи и на изповеданията може да се образува мюсюлманска вероизповедна община /МВО/, която е ЮЛ / § 8/, има право да притежава движими и недвижими имоти, да приема дарения и завещания за джамиите и училищата си. Ръководи се от настоятелство /§ 11/, което управлява вакъфските имоти /§ 166/, като за разпореждането с тях отново се изисква разрешение на Министерството на външните работи и изповеданията /§ 171/, а отдаването им под наем, продаването, изграждането и поправянето им се извършва чрез търг, като в зависимост от стойността, някои управителни действия се утвърждават от окръжния управител или от Министерството на външните работи и изповеданията /§ 172/. С утвърдения от Министъра на външните работи и изповеданията на 23.11.1945 г. Устав за духовното устройство и управление на мюсюлманите в България се запазва статутът на мюсюлманска вероизповедна община и на настоятелството, като неин управителен орган, както и режимът за управление на вакъфските имоти, като разрешенията за всички сделки се дават от Министерството на външните работи и изповеданията съгласно § 121 и § 122. При действието на чл. 6 от Закона за изповеданията /обн., ДВ, бр. 48 от 1.03.1949 г., отм., бр. 120 от 29.12.2002 г./, мюсюлманското изповедание е юридическа личност от момента на утвърждаване на устава му, а съгласно чл. 16 централните ръководни органи на 3 изповеданията са длъжни да се регистрират при Дирекцията на изповеданията при Министерския съвет (до 1951 г. при Министерството на външните работи), а ръководните органи на местните поделения се регистрират при местните народни съвети, с поименно обозначение на всички членове на същите ръководни органи. С приетия Устав за духовното устройство и управление на мюсюлманите в Народна Република България (утвърден от Министерския съвет с Писмо от 22.05.1951 г.) е запазен статутът на ЮЛ на мюсюлманска вероизповедна община и на настоятелството като неин управителен орган. Запазен е и режимът за управление на вакъфските имоти, като разрешения за извършване на разпоредителни сделки и такива на управление се дават от Главното мюфтийство. С новата правна уредба държавният контрол върху този вид сделки отпада. С последващия устав на мюсюлманското изповедание в Народна Република България, приет 1975 г., Мюсюлманското изповедание е определено като собственик на всички имоти, в това число и вакъфите, като настоятелствата имат право да управляват и стопанисват имотите. Сходно е разрешениет, дадено в Устава от 1986 г. С действащия сега Устав за духовното устройство и управление на мюсюлманите в Република България, приет през 1992 г., е предвидена правосубектност за мюсюлманските настоятелства, като най-малки местни поделения на Мюсюлманското вероизповедание – чл. 7. Те нямат право на собственост, а само право на стопанисване и управление на имотите /чл. 110/. Разпоредителните сделки с вакъфски имоти са изрично забранени съгласно чл. 111 от Устава. По делото е представено удостоверение, издадено от Софийски окръжен съд на 06.03.2013 г., от което се установява, че в регистъра на местните поделения на вероизповеданията, воден към съда, няма вписано местно поделение на Мюсюлманско изповедание, гр. София. Въз основа на това съдът е приел, че не се установява от събраните доказателства учредяването на мюсюлманска вероизповедна община в гр. Самоков, която да е имала юридическа правосубектност. Съдът е направил извод, че ищецът Мюсюлманско вероизповедание е новорегистрирано юридическо лице от 18.02.2003 г., а не е местно поделение на изповеданието. Посочено е, че не се установява правото на собственост върху процесните имоти да принадлежи на ищеца, доколкото не са представени доказателства, те да са придобити въз основа на предвидените в закона начини.

Съдът е отбелязал, че съгласно чл. 13, чл. 21, чл. 22, ал. 3, чл. 25, ал. 28 и чл. 32 от Правилата за духовното управление на мюсюлманите, МВО могат да се разпореждат с имоти, но от това не следва извод за уреден способ за придобиването на тези имоти, а за възможност за разпореждането с тях. Представените документи от ищеца – ведомост на имотите, принадлежали на Самоковската мюсюлманска вероизповедна община, находящи се в гр.

Самоков, без посочена дата на съставяне и писмо до Главното мюфтийство от 17.07.1940 г., не съдържат в себе си данни за начин на придобиване на имота. От заключението на техническата експертиза е установено, че първият кадастрален и регулационен план на гр.

Самоков е утвърден със заповед № 297/15.05.1916 г., като процесният имот попада върху парцел XX, а отбелязването за него е „Джамия/Ст. кам. джамия“, идентичен понастоящем с имот с идентификатор ***. В следващ кадастрален и регулационен план на гр.