Решение № 5065 от 23.07.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5065 гр. София, 23.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-В СЪСТАВ, в публично заседА.е на двадесети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Елена Иванова

Членове:

ИвА.на Ив. Пъстракова

ГЕОРГИ К. КАЦАРОВ при участието на секретаря Цветослава В. Гулийкова като разгледа докладваното от ИвА.на Ив. Пъстракова Въззивно гражданско дело № 20221100505670 по описа за 2022 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.

Образувано е по подадена от В. Д. Я. чрез особения му представител – адв. А. В. въззивната жалба срещу решение №20007081/25.01.2022г. по гр. д.

№ 15572/2021г. на СРС, 41-ви състав и с което за уважени предявените от „РАЙФАЙЗЕНБАНК БЪЛГАРИЯ“ ЕАД искове по реда на чл. 422 от ГПК, а именно: с правно основА.е чл. 430 от ТЗ за сумата от 19097,11 лв., с правно основА.е чл. 430, ал. 2 от ТЗ за сумата от 1303,21 лв., с правно основА.е чл.

92 от ЗЗД за сумата от 212,92 лв., ведно със законната лихва върху главницата считано от 29.11.2019г. и представляващи вземА.я по договор за потребителски кредит от 27.02.2015г., обявен за предсрочно изискуем и за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.

410 от ГПК от 04.12.2019г. по ч. гр. д. №68899/2019г. на СРС, 41- ви състав.

Във въззивната жалба се навеждат доводи за неправилно приложение на материалния закон и неправилни изводи както относно факта на обявяване на предсрочвната изискуемост на кредита, така и по направените възражения за нищожност на договора за кредит, поради противоречие със закона, накърняването на добрите нрави, както и като съдържащи неравноправни клаузи. Твърди се, че първоинстанционният съд не е обсъдил в цялост всички 1 представени доказателства, не е налице редовно уведомяване за обявяване на предсрочна изискуемост, както и че първоинстанционният съд не е взел предвид, че е налице нищожност на сключения между стрА.те договор за банков кредит № 1502260914298162/27.02.2015 г., както и Анекс № 1 от 13.03.2017 г. поради противоречие със закона и добрите нрави. Счита, че са нищожни на основА.е чл. 146, ал. 2 ЗЗП, тъй като не са индивидуално уговорени, както и противоречат на Директива №93/13/ЕИО на Съвета на Европа от 05.04.1993 г.

В срока по чл.263 ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от насрещната страна – „РАЙФАЙЗЕНБАНК БЪЛГАРИЯ“ЕАД, в която излага съображения за правилност и обоснованост на обжалваното решение.

Софийски градски съд, като прецени събрА.те по делото доказателства и взе предвид доводите, наведени с въззивната жалба, за наличието на пороци на атакувА.я съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема следното:

Предявени са обективно кумулативно съединени установителни искове с правно основА.е чл. 124, ал. 1 ГПК във вр. чл. 415 и чл. 422 ГПК във вр. чл.

79, ал. 1 ЗЗД във вр. чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ вр. чл. 60, ал. 2 ЗКИ, чл. 124, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 415 и чл. 422 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 19 097,11 лева главница по

Договор за потребителски кредит

№

1502260914298162/27.02.2015 г. и Анекс № 01/13.03.2017 г. към него, ведно със законна лихва от 29.11.2019 г. до изплащане на вземането, редовна възнаградителна лихва в размер на 1 303,21 лева за периода от 15.01.2019 г. до 11.11.2019 г., обезщетение за забава – наказателна лихва в размер на 212,92 лева за периода от 15.02.2019 г. до 28.11.2019 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение от 04.12.2019 г. по ч. гр. д. № 68899/2019 г. по описа на СРС, I ГО, 41-ви състав, евентуално съединени с осъдителни претенции с правна квалификация чл. 79, ал. 1 ЗЗД във вр. чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ вр. чл. 60, ал. 2 ЗКИ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 18 475,59 лева предсрочно изискуема главница по договор за потребителски кредит № 1502260914298162/27.02.2015 г. и анекс № 01/13.03.2017 г., ведно със законната лихва от 18.03.2021 г. /датата на депозиране на искова молба вх.№ 22005785/ до изплащане на вземането, възнаградителна лихва в размер на 1 303,21 лева за периода от 15.01.2019 г. до 11.11.2019 г., обезщетение за забава – наказателна лихва в размер на 212,92 лева за периода от 15.02.2019 г. до 2

28.11.2019 г.

.

В исковата молба се твърди, че за сумите по установителната претенция на 29.11.2019 г. е депозирал заявление по чл. 410 ГПК и по образуваното ч. гр. д. № 68899/2019 г. по описа на СРС, I ГО, 41-ви състав на 04.12.2019 г. е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, с която в цялост е уважено подаденото заявление. Заповедта е редовно връчена на длъжника по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК, поради което съдът му указал възможността в месечен срок от уведомяването да предяви иск за установяване на оспореното вземане. Последното мотивирало да депозира исковата молба за установяване на вземането по заповедта. Твърди, че между него, в качеството на кредитор, М.В. Я.а, в качеството на кредитополучател, и ответника, в качеството на съдлъжник, е сключен договор за потребителски кредит № 1502260914298162/27.02.2015 г., изменен с анекс № 01/13.03.2017 г., по силата на който договор отпуснал на Я.а сумата в размер 22 726 лева за рефинансиране на кредит и потребителски нужди. Кредитът бил усвоен изцяло на 27.02.2015 г. Кредитополучателят се задължила да върне сумата на 168 броя анюитетни месечни вноски в периода 15.03.2018 г. – 15.02.2032 г., всяка вноска дължима на петнадесето число на съответния месец, включваща възнаградителна лихва по чл. 4.1 /за първите дванадесет месеца във фиксиран размер от 8,633%, а след изтичане на този срок годишна лихва в размер на шестмесечния Sofibor + 8,280 пункта надбавка върху усвоената и непогасена главница на годишна база/, периода 15.03.2017 г. – 15.02.2018 г. бил уговорен като гратисен, през който да се заплаща единствено лихва. Я.а не погасила девет броя месечни вноски с падежи в периода 15.02.2019 г. – 15.10.2019 г., поради което банката упражнила правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем от 12.11.2019 г. на основА.е чл. 9.2 от договора. Ответникът отговарял солидарно с кредитополучателя. Двамата останали задължени за главница в размер на 19 097,11 лева, редовна лихва в размер на 1 303,21 лева за периода от 15.01.2019 г. до 11.11.2019 г., както и обезщетение за забава – предвидената в клаузата на чл. 4.5 наказателна лихва в размер на 212,92 лева за периода от 15.02.2019 г. до 28.11.2019 г. За настъпилата предсрочна изискуемост ответникът бил уведомен с достигане на пратката, съдържаща уведомлението на адреса на същия с оглед клаузата на чл. 12.8, евентуално с получаване на същото като приложение към исковата молба. Евентуално, в 3 случай на отхвърляне на установителните претенции, поради ненастъпила предсрочна изискуемост на вземА.ята към датата на депозиране на заявлението, претендира осъждане на ответника за сумата от 18 475,59 лева предсрочно изискуема главница, ведно със законна лихва от 18.03.2021 г., възнаградителна лихва в размер на 1 303,21 лева за периода от 15.01.2019 г. до 11.11.2019 г., обезщетение за забава в размер на 212,92 лева за периода от 15.02.2019 г. до 28.11.2019 г., доколкото исковата молба служи като покана за плащане на дължимите суми и уведомление за настъпила изискуемост на вземането. Представя писмени документи, прави искане за събиране на доказателства и претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е депозирала писмен отговор, чрез назначения му особен представител, с който исковете се оспорват като неоснователни. Ответната страна възразява, че липсват доказателства за превод на сумата по кредита, за наличие на облигационна връзка между стрА.те. Възразява, че не са били налице предпоставки за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, а предсрочната изискуемост не му е била надлежно съобщена преди депозиране на заявлението по чл. 410 ГПК. Твърди нищожност на договора и анекса към него, доколкото клаузите на същите не са индивидуално уговорени, изготвени са типово и върху тях Я. не е имал възможност да влияе. Нищожни на самостоятелно основА.е – поради противоречие със закона и добрите нрави – намира и клаузите за изискуема главница, възнаградителна лихва и обезщетение за забава. Твърди последните да са формулирА. по неясен и неразбираем начин, което ги прави неравноправни. Възразява, че нищожна е и клаузата от договора, даваща възможност на банката да извършва едностранна промяна на лихвата, тъй като противоречала на добрите нрави. Изразява становище по доказателствените искА.я на ищеца и прави доказателствени искА.я.

С решение № 20007081/25.01.2022 г. по гр. д. № 20211110115572 по описа за 2021 година на СРС, 41 състав е признато за установено, че В. Д. Я. дължи на „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД сумата от 19 097,11 лева главница по договор за потребителски кредит № 1502260914298162/27.02.2015 г. и анекс № 01/13.03.2017 г. към него, ведно със законна лихва от 29.11.2019 г. до изплащане на вземането, възнаградителна лихва в размер на 1 303,21 лева за периода от 15.01.2019 г. до 11.11.2019 г., обезщетение за забава – наказателна 4 лихва в размер на 212,92 лева за периода от 15.02.2019 г. до 28.11.2019 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение от 04.12.2019 г. по ч. гр. д. № 68899/2019 г. по описа на СРС, I ГО, 41-ви състав.

Със същото решение В. Я. е осъден да заплати на ищеца сумата от 1 692,75 лева, представляваща разноски в исковото производство и сумата от 462,26 лева – разноски в заповедното производство.

Срещу така постановеното решение е депозирана въззивна жалба, предмет на разглеждане в настоящото производство. Съгласно разпоредбата н а чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е огрА.чен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно и е допустимо, а по същество-правилно. Не са допуснати нарушения на императивни материални норми, за приложението на които въззивният съд е длъжен да следи служебно. Съобразно чл. 272 ГПК, когато въззивният съд потвърди първоинстанционното решение, мотивира своето решение, като може да препрати и към мотивите на първоинстанционния съд. В случая, при обсъждане само на оплаквА.ята по въззивната жалба с оглед чл. 269, изр. 2 ГПК, настоящият съдебен състав намира, че крайните изводи на двете инстанции съвпадат. Съдът възприема фактическите и правни констатации в обжалваното решение, срещу които се възразява в жалбата. В настоящото производство не са представени нови доказателства. Решението следва да се потвърди и по съображения, основА. на препращане към мотивите на първоинстанционния съд в частта им, оспорена в жалбата.

По доводите за неправилност на решението въззивният съд намира следното:

От представените по делото Договор за потребителски кредит № 1502260914298162/27.02.2015 г., Анекс № 01/13.03.2017 г., погасителни планове, както и от заключението на съдебно-счетоводната експертиза се установява, че на 27.02.2015 г. между „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД, в качеството на кредитор, М.В. Я.а, в качеството на кредитополучател, и В. Д.

Я., в качеството на съдлъжник, е сключен договор за потребителски кредит.

По силата на договора банката се е задължила да предостави сумата от 22 726 лв. за рефинансиране на кредит и за потребителски нужди, а кредитополучателят и съдлъжникът са се задължили да върнат сумата при уговорените условия, при солидарна отговорност. Договорът и анексът носят 5 подписи на ответника, като автентичността на подписите не е оспорена по реда на чл. 193 ГПК. Поради това подписА.те частни документи удостоверяват, че изявленията, съдържащи се в тях, произхождат от подписалите ги лица. При липса на надлежно оспорване на авторството съдът следва да приеме, че ответникът е направил волеизявление за встъпване в договорното правоотношение като съдлъжник и е приел уговорената солидарна отговорност.

Неоснователно е възражението във въззивната жалба, че не е доказано възникването на облигационна връзка между стрА.те. Договорът за банков кредит е консенсуален договор, но за възникване на задължението за връщане на сумата е необходимо и установяване на реалното предоставяне на кредита.