Решение № 18 от 22.01.2025, Районен съд - Добрич

РЕШЕНИЕ

№ 18 гр. Добрич, 22.01.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ДОБРИЧ, XV СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Мариана Момчева при участието на секретаря Милена Ст. Александрова като разгледа докладваното от Мариана Момчева Административно наказателно дело № 20243230200394 по описа за 2024 година Производството е по реда на чл. 145 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във вр. с чл. 72 ал. 4 от ЗМВР.

Образувано е по жалба от И. П. Х. ЕГН ********** срещу Заповед за задържане на лице от 27.03.2024г., издадена от И. П. Р., на длъжност командир на отделение в Първо РУ на МВР - Добрич, с която на основание чл.

72 ал. 1 т. 1 от ЗМВР във вр. с чл. 131 ал. 1 т. 5а от НК /домашно насилие/ по отношение на И. П. Х. е наложена принудителна административна мярка „задържане за срок до 24 часа“.

В жалбата се твърди, че атакуваната заповед е издадена в нарушение на материалния закон. Поддържа се, че задържането на лицето не преследва легитимна цел и е крайно непропорционална мярка.

В съдебно заседание жалбата се поддържа от процесуалния представител на жалбоподателя. Излагат се подробни съображения за незаконосъобразността на атакуваната заповед. Прави се искане да се отмени изцяло издадената Заповед за задържане.

Ответникът по жалбата - И. П. Р., на длъжност командир на отделение в Първо РУ на МВР - Добрич, излага доводи за законосъобразност на издадената заповед за задържане.

След преценка възраженията и становищата на страните, събраните по делото доказателства, съдът приема за установено от фактическа страна 1 следното:

Със заповед за задържане на лице от 27.03.2024г., издадена от И. П. Р. на длъжност - командир на отделение в Първо РУ на МВР - Добрич, по отношение на И. П. Х. е била приложена принудителна административна мярка „задържане за срок до 24 часа“. Като правно основание за издаване на заповедта била посочена разпоредбата на чл. 72 ал. 1 т. 1 от ЗМВР във вр. с чл.

131 ал. 1 т. 5а от НК, а като фактическо - „домашно насилие“. И. Х. бил задържан в 21.20 часа на 27.03.2024г. След задържането му на лицето бил извършен личен обиск по реда на чл. 80 от ЗМВР, при който у него не били установени вещи. Х. бил освободен в 23.55 часа на 27.03.2024г.

По делото са изискани и приложени Постановление за отказ за образуване на досъдебно производство от 01.04.2024г., с което прокурор при Районна прокуратура - Добрич е постановил отказ за образуване на досъдебно производство за извършено престъпление от общ характер и е прекратил пр.пр. № 1172/2024г. по описа на Районна прокуратура - Добрич. Към преписката са приложени обясненията на жалбоподателя и на неговата съпруга.

Изложената фактическа обстановка, съдът прие за установена въз основа събраните по делото писмени доказателства и доказателствени средства, които прецени като еднопосочни и кореспондиращи помежду си.

Въз основа на последните се изясняват обстоятелствата по издаване на атакуваната заповед за задържане.

При така установената фактическа обстановка, съдът приема следните изводи от правна страна:

Жалбата е процесуално допустима, като подадена от надлежна страна, адресат на акта, в законоустановения срок и срещу акт, подлежащ на оспорване, респективно като такава следва да бъде разгледана по същество.

По правната си същност задържането под стража на основание чл. 72 ал.

1 т. 1 във вр. с чл. 73 от ЗМВР представлява принудителна административна мярка и като всяка ПАМ налага неблагоприятни последици на адресата, с цел постигане на правно определен резултат. В зависимост от конкретния случай, мярката по чл. 72 от ЗМВР, би могла да има превантивен или преустановителен характер.

Оспорената заповед представлява индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21 ал. 1 от АПК и като такъв подлежи на съдебен контрол за законосъобразност по критериите, визирани в разпоредбата на чл. 146 АПК.

При проверката съдът следва да прецени актът издаден ли е от компетентен орган и в предписаната от закона форма, спазени ли са материалноправните и процесуалноправните разпоредби и съобразен ли е актът с целта на закона.

Разпоредбата на чл. 169 от АПК поставя допълнителни критерии, с които съдът следва да се съобрази при преценката на административен акт, издаден при оперативна самостоятелност - да провери дали 2 административният орган е разполагал с оперативна самостоятелност и спазил ли е изискването за законосъобразност на административния акт.

Съобразно чл. 168 ал. 1 от АПК, съдът в настоящото производство не е обвързан само от основанията, посочени в жалбата, с която е сезиран, но преценява законосъобразността на оспорения административен акт на всички основания по чл. 146 от АПК. Необходимо е да са налице всички изисквания за валидност на административния акт, а именно: да е издаден от компетентен орган, в изискуемата форма, при спазване на административнопроизводствените правила, да не противоречи на материалноправните разпоредби и да съответства с целта на закона. Липсата на някоя от предпоставките води до незаконосъобразност на административния акт и е основание за неговата отмяна.

На основание чл. 168 ал. 1 от АПК, като извърши проверка за законосъобразност на оспорения акт, освен на основанията, сочени от оспорващия, но и на основанията по чл. 146 от АПК, съдът намира, че жалбата е основателна.

Оспорената заповед е издадена от компетентен орган в кръга на предоставените му правомощия по чл. 72 от ЗМВР - от командир на отделение при Първо РУ - МВР, каквато длъжност заема издалият заповедта И. П. Р..

Заповедта е издадена в условията на оперативна самостоятелност, с каквато полицейските органи разполагат, съобразно чл. 72 ал. 1 от ЗМВР.

Същевременно обаче, оспорената Заповед не съдържа задължителните реквизити по чл. 74 ал. 2 т. 2 от ЗМВР - фактически основания за задържането.

В тази връзка е необходимо да бъде отбелязано, че в процесната заповед е посочено, че лицето се задържа на основание чл. 72 ал. 1 т. 1 от ЗМВР във вр. с чл. 131 ал. 1 т. 5а от НК /„домашно насилие“/, но от последното не би могло да се релевира извод, че съдържателно заповедта е запълнена с фактически основания за задържането, за да е наясно задържаното лице, по каква причина са предприети действията срещу него, както и за да може да организира защитата си. Дори и при издаване на Заповед за задържане на основание чл.

72 ал. 1 т. 1 от ЗМВР - данни за извършено престъпление, макар да не е необходимо да са налице доказателства за осъществено от задържаното лице престъпление, а само данни, обосноваващи предположение в посочения смисъл, категорично е необходимо да се опишат подробно фактическите и правни основания за задържането, за да може да знае лицето за какво е задържано. Касае се за описване на конкретни фактически обстоятелства, сочещи на данни, че лицето, спрямо което се постановява задържането, може да е извършило престъплението, за което се води разследване или да е съпричастно с него /в този смисъл е Решение от 24.06.2014г. по жалби № 50027/08 и № 50781/095 - П. и П. срещу България на ЕСПЧ, според което не е достатъчно Заповедта за задържане да съдържа само позоваване на приложимите разпоредби, без посочване на специфични обстоятелства или действия на задържаното лице, релевиращи съпричастност към престъпно 3 деяние/. В процесната заповед липсва необходимото описание на фактическата обстановка и индивидуализация на деянието на задържаното лице. Дори и в случаите, когато действа в условията на оперативна самостоятелност, полицейският орган е длъжен да обективира в заповедта конкретните причини, обосноваващи необходимостта от задържане на лицето.

Това не е извършено в процесния случай - от съдържанието на издадената заповед не може по никакъв начин да се установят фактите, предпоставящи необходимостта от задържане на жалбоподателя и съответно лишаването му от право на свободно придвижване и лична свобода за определен период от време.

Неизлагането на мотиви в очертаната насока винаги съставлява съществено нарушение на административнопроизводствените правила и е основание за отмяна на заповедта по смисъла на чл. 146 т. 3 от АПК - арг. от т.

2 от Тълкувателно решение № 4 от 22.04.2004г. по т.д. № 4/2002г. на ВАС, съгласно която липсата на мотиви във всички случаи е основание за отмяна на издадения административен акт. Съдът в Страсбург също е имал възможността да се произнесе по аналогичен казус с Решение от 24 юни 2014г. по делото "П. И П. срещу България", по жалби № 50027/08 и № 50781/09, че разпоредбата на чл. 5, параграф 1, б. „с“ ЕКЗПЧОС изисква лицето да е задържано по „обосновано подозрение“, че е извършило престъпление и че такова подозрение не може да бъде общо и абстрактно /параграф 46/. Поради това задържането следва да бъде обосновано с конкретни данни за извършване на престъпление от съответното лице или данни за съпричастност на лицето към извършването на конкретно престъпление.

В заповедта не са посочени конкретни фактически обстоятелства, като основание за задържането на лицето. Отразяването на фактическите и правните основания, обуславящи издаването на акта, е задължителен негов реквизит съгласно императивните норми, съдържащи се в чл. 59 ал. 2 т. 4 от АПК във връзка с чл. 74 ал. 2 т. 2 от ЗМВР, а отсъствието му се квалифицира като нарушение на изискването за форма и съставлява самостоятелно и достатъчно основание за отмяна. В съдебната фаза на обжалването съдът не разполага с правомощия да замества липсващите мотиви на акта, а само проверява неговата законосъобразност. При отсъствието на такива, се налага обоснован извод за незаконосъобразност на оспорения административен акт, поради порок във формата и съществено нарушение на административнопроизводствените правила, изразяващо се в засягане правото на защита на задържаното лице, вследствие невъзможността му да се запознае с фактическите съображения, въз основа на които полицейският орган е издал процесната заповед за задържане. В същото време, при липса на описание на фактическите основания за задържането е нарушено правото на задържаното лице незабавно да бъде уведомено за основанията за задържането си, залегнало както в чл. 5 параграф 2 от ЕКЗПЧ, така и в практиката на ЕСПЧ по въпросите относно законността на задържането.

4

Наред с това съдът намира, че при издаване на заповедта не е спазен принципът за съразмерност на мярката, регламентиран в чл. 6 от АПК. Според този принцип, административните органи трябва да упражняват правомощията си по разумен начин, добросъвестно и справедливо, като при изпълнение на един акт не се допуска засягане правата и законните интереси на гражданите в по-голяма степен от най-необходимото за постигане на законната цел. В нормативно определените рамки административният орган следва да упражнява предоставената му компетентност, когато действа в условията на оперативна самостоятелност, какъвто е и настоящият случай.

Целта на задържането по чл. 72 ал. 1 т. 1 от ЗМВР - за лице, за което има данни, че е извършило престъпление, е да се предотврати възможността лицето да извърши престъпление или да се укрие, като за всеки конкретен случай на задържане данните, установяващи тази възможност трябва да бъдат категорични. Доказването на тези данни е в тежест на административния орган, което не бе проведено успешно в съдебното производство.

Оспорената заповед за полицейско задържане е незаконосъобразна и поради издаването й в противоречие с целта на закона - основание за отмяна по смисъла на чл. 146 т. 5 от АПК. Целта на принудителната административна мярка - задържане за срок до 24 часа, налагана по реда на чл. 72 ал. 1 т. 1 от ЗМВР, не е да се наложи наказание за установено по категоричен начин престъпление, а да се попречи на уличения да се укрие, да извърши престъпление или да осуети наказателно преследване, чрез заличаване на улики на местопрестъпление, укрИ.е на улики или лица - като за всеки конкретен случай на задържане данните следва да бъдат категорично установени, което отново изцяло е в тежест на административния орган, издател на акта. Издаването на оспорената заповед, с която е разпоредено задържането на жалбоподателя, очевидно не допринася за постигане на посочените цели и съставлява акт на необоснована държавна принуда върху дееца чрез лишаването му от свобода до 24 часа, който противоречи изцяло на същността и предназначението на принудителните административни мерки, съгласно легалното им определение в чл. 22 от ЗАНН. От доказателствата по делото не се установи наличие на данни, че жалбоподателят може да се укрие или да осуети полицейско разследване, да укрие улики или лица и по този начин да попречи на разкрИ.е на конкретно престъпление. Следователно задържането се явява несъразмерно с преследваната от закона цел.