Решение № 1703 от 30.01.2024, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 1703 гр. София, 30.01.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 150 СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: ЛЮБОМИР ИЛ. ИГНАТОВ при участието на секретаря ХРИСТИЯНА Р. РАЧЕВА като разгледа докладваното от ЛЮБОМИР ИЛ. ИГНАТОВ Гражданско дело № 20221110142773 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 124 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) и сл.

Образувано е по искова молба на Д. В. Р., ЕГН **********, постоянен адрес .., съдебен адрес .. (ищца) чрез упълномощения процесуален представител адвокат Д. М.. Ищцата твърди, че през 2021 г. е сключила на една и съща дата два договора. Първият бил договор за паричен заем № .., който сключила с ответника „..“ АД и по силата на който получила заем в размер на 5 000 лева и трябвало да върне тази главница ведно с годишен лихвен процент 49, 02 % на 36 вноски, а като годишен процент на разходите било посочено 49 %. Според този договор тя трябвало да предостави едно от три възможни обезпечения – две физически лица поръчители; банкова гаранция; или дружество-гарант, одобрено от заемодателя. Вторият бил договор за предоставяне на поръчителство № .., който сключила с ответника „..“ и с ответника „..“ ЕООД и по силата на който вторият ответник приел да гарантира изплащането на задълженията й по първия договор, а ищцата се задължила да му заплати възнаграждение в размер на 1 996 лева и 20 стотинки. Ищцата твърди, че към момента на предявяването на иска е погасила сума в размер на общо 4 144 лева. Излага доводи за наличието на връзка между двата договора и че следователно въпросът за валидността на договора за паричен заем и на отделните негови клаузи трябва да бъде обсъден при съвместното разглеждане и на двете правоотношения.

Поддържа, че с уговарянето на задължение за предоставяне на едно от три обезпечения по договора за паричен заем първият ответник е поставил изначално неизпълними от ищцата изисквания, с които да я „насочи“ към 1 една от възможните форми – обезпечение от втория ответник, за който твърди, че е собствено дружество на първия ответник и свързано с него лице.

Твърди, че първият ответник не е включил при изчисляването на годишния процент на разходите по договора за паричен заем и възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство, с което е заобиколил нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Излага доводи, че възнаграждението за предоставеното поръчителство е сигурен разход и пропускът то да бъде включено в годишния процент на разходите по договора за паричен заем съставлява нелоялна и поточно заблуждаваща търговска практика, която подвежда потребителя относно спазването на изискванията на чл. 19, ал. 4 и чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора. Отделно от това развива съображения, че самият договор за предоставяне на поръчителство е изначално лишен от основание и че поръчителството всъщност съгласно чл. 138 ЗЗД и съдебната практика възниква въз основа на договор между кредитора и поръчителя; че тя е длъжна да изплаща възнаграждение по него дори и в случай, че изпълнява надлежно задълженията си по договора за паричен заем; че с договора за поръчителство не се цели реално обезпечаване на договора за паричен заем, доколкото поръчителят е свързано лице със заемодателя; че договорът за предоставяне на поръчителство е нищожен и поради противоречие с добрите нрави, защото възнаграждението по него възлиза на половината от отпуснатия заем. Иска от съда да установи нищожността на договор за паричен заем № ../ 16. 06. 2021 г., евентуално да установи нищожността на клаузата на чл. 4 от същия договор, както и да установи нищожността на договор за предоставяне на поръчителство № ... Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника „..“ ЕООД, ЕИК .., седалище и адрес на управление .., чрез упълномощения процесуален представител юрисконсулт М.К.. С отговора си на исковата молба този ответник оспорва предявения срещу него иск като недопустим поради липса на пасивна процесуална легитимация (заявява, че е самостоятелно юридическо лице и че не е правоприемник на „..“ АД) и поради липса на правен интерес (тъй като ищцата разполага с по-ефективни средства на защита, а именно предявяването на осъдителен иск; че ищцата злоупотребява с право, предявявайки установителен иск). По същество оспорва предявения срещу него иск като недоказан, изтъквайки, че е вписан по чл. 3а ЗКИ като финансова институция с основен предмет на дейност предоставяне на гаранционни сделки по занятие, във връзка с която дейност обезпечава изпълнението по договир за кредит срещу възнаграждение.

Допълва, че ищцата не може да разграничи правоотношенията длъжникпоръчител и поръчител-кредитор, като изтъква, че между двете ответни дружества има сключен писмен договор, който урежда отношенията им като кредитор и поръчител. Отрича договорът за предоставяне на поръчителство да противоречи на добрите нрави, като се позовава на свободата на договарянето. Намира, че ищцата не е обосновала противоречие на договора 2 за предоставяне на поръчителство с какъвто и да е морален принцип. Отрича престациите по договора да са явно нееквивалентни. Излага и някои допълнителни доводи, че ако главното правоотношение е нищожно, то нищожно би следвало да е и акцесорното правоотношение, но доколкото при нищожност на кредита потребителят остава задължен за чистата стойност на основание специалното правило на чл. 14, ал. 2, то доколкото продължава да има главен дълг, то и договорът за поръчителство не може да е нищожен.

Иска от съда да прекрати производството, евентуално да отхвърли предявените искове. Претендира разноски. Прави евентуално възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба и от ответника „..“ АД, ЕИК .., седалище и адрес на управление .., чрез упълномощения процесуален представител юрисконсулт Мария Кънева. С отговора на исковата молба този ответник оспорва предявените искове като недопустими, евентуално като неоснователни. Недопустимостта им обосновава с липсата на правен интерес от предявяването на установителен иск, при положение, че ищцата разполага с по-ефективно средство за защита, а именно възможността да предяви осъдителен иск. Твърди, че ищцата злоупотребява с право, като впоследствие в отделно производство ще предяви осъдителен иск за връщане на заплатените без правно основание суми.

Оспорва исковете като неоснователни, като излага доводи, че с предвидените в чл. 4 обезпечения не се цели заобикалянето на чл. 19, ал. 4 ЗПК и че от тези обезпечения не възникват разходи по кредита, които да бъдат включени в годишния процент на разходите. Поддържа, че при изчисляването на годишния процент на разходите не се вземат предвид разходите, възникнали поради неизпълнение на задължения на потребителя по договора за кредит съгласно чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК. Отрича годишният процент на разходите да надвишава петкратния размер законната лихва по просрочени задължения, както и да са налице нарушения на чл. 11, ал. 1, т. 10 и т. 11 ЗПК, като в годишния процент на разходите са включени съответните базови допускания.

Развива доводи, че ищцата е могла в уговорения тридневен срок от сключването на договора за паричен заем да представи някое от другите две факултативно уговорени обезпечения, както и че всъщност е разполагала с още по-дълъг срок – още от преди да вземе решение да потърси заема – да потърси съответни обезпечения; че то не е сигурно и предварително дължимо, че да бъде включено в годишния процент на разходите.

Възнаграждение на гаранта не би могло да бъде включено в годишния процент на разходите по договора за паричен заем и защото е по едно второ, акцесорно облигационно отношение. Допълва, че включването на възнаграждението за поръчителството в годишния процент на разходите освен това би съставлявало включване на възнаграждение за поискана от потребителя услуга в годишния процент на разходите. По отношение на договора за предоставяне на поръчителство излага доводи, че другият ответник е търговско дружество със съответен предмет на търговска дейност, 3 която е възмездна. Намира, че този договор има основание, изразяващо се в интереса на ищцата да изпълни точно задълженията си по договора за паричен заем и да избегне неблагоприятни последици. Отрича договорът за предоставяне на поръчителство да противоречи на добрите нрави, като се позовава на свободата на договарянето. Иска от съда да отхвърли предявените искове. Претендира разноски. Прави евентуално възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК.

След като съобрази твърденията на страните и събраните доказателства, Софийският районен съд направи следните фактически и правни изводи.

Исковата молба е подадена от заинтересовано лице чрез надлежно упълномощен процесуален представител, придружена е с документ за внесена държавна такса в необходимия размер и отговаря на останалите формални изисквания по чл. 127 и чл. 128 ГПК, поради което е редовна. Неоснователни са доводите за недопустимост на предявените установителни искове.

Действително, при твърдения за недействителен договор за паричен заем и за заплащане на парични суми при начална липса на основание ищцата има правен интерес да предяви и осъдителен иск по чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД. Това обаче не изключва правния й интерес да предяви и иск за установяването на недействителността (нищожността) на договорите. С оглед на диспозитивното начало и отношенията между страните ищецът сам определя вида и обема на търсената защита-санкция. Поради тези съображения предявените установителни искове са процесуално допустими.

Ищцата предявява три обективно съединени установителни иска.

Първите два са евентуално съединени установителни искове с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД. В тежест на ищцата главния иск е да докаже което и да е от твърдените основания за нищожност на договора за паричен заем, а по евентуалния иск за нищожност на клаузата на чл. 4 от договора за паричен заем – нарушение и заобикаляне на правилата на ЗПК, нарушение на добрите нрави и неравноправност (че клаузата на чл. 4 е сключена в нейна вреда и води до значително неравновесие между нейните права и задължения и тези на ответника, което противоречи на изискването за добросъвестност). В тежест на ответника по този иск „..“ АД е да докаже, че клаузата на чл. 4 от договора за паричен заем е била индивидуално уговорена. Третият иск е кумулативно съединен с първите два и също е с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД. В тежест на ищцата по този иск е да докаже, че договорът за предоставяне на поръчителство е бил сключен с ответника „..“ ЕООД или негов праводател, както и което и да е от твърдените основания за нищожност на договора за предоставяне на поръчителство – липсата на правно основание, нарушение и заобикаляне на правилата на ЗПК, нарушение на добрите нрави и неравноправност (че клаузите на договора са в нейна вреда и водят до значително неравновесие между нейните права и задължения и тези на ответника, което противоречи на изискването за добросъвестност). В тежест на ответника по този иск „..“ ЕООД е да докаже индивидуалното уговоряне на 4 клаузите по договора за предоставяне на поръчителство.

Страните не спорят, а и от събраните по делото доказателства се установява, че на 16. 06. 2021 г. ищцата сключила два договора с всеки един от ответниците. Първият от тях бил договор за паричен заем № .., по силата на който ответникът „..“ АД предоставил на ищцата паричен кредит („заемна сума“) в размер на 5 000 лева, а ищцата поела задължението да му възстанови тази сума и да му заплати фиксирана възнаградителна лихва в размер на 40 % на годишна основа. Тези задължения тя трябвало да заплати на 36 равни месечни вноски в размер на по 240 лева и 55 стотинки. Ищцата освен това поела задължението в тридневен срок от сключването на договора да предостави специфично персонално обезпечение в полза на този ответник – или две физически лица – поръчители, които следвало да отговарят на редица изисквания, или банкова гаранция, или „одобрено от Заемодателя дружество – гарант, което предоставя гаранционни сделки“. При това положение страните посочили годишен процент на разходите в размер на 49, 02 %. Вторият от двата договора бил „договор за предоставяне на гаранция № ..“, по силата на който ответникът „..“ ЕООД се задължил да поръчителствува за задълженията на ищцата по първия договор, а тя поела задължението да му заплати възнаграждение в размер на 1 996 лева и 20 стотинки. Това нейно задължение страните разсрочили на 36 равни месечни вноски в размер на по 55 лева и 45 стотинки. Според текста на договора ответникът „..“ АД бил овластен да приема плащанията на погасителните вноски по този втори договор вместо гаранта (чл. 2, ал. 3).