Решение № 260960 от 16.03.2022, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ гр. София, 16.03.2022г.

В ИМЕТО НА

НАРОДА

СОФИЙСКИ

ГРАДСКИ СЪД, IІI-В въззивен състав, в публичното заседание на тридесет и първи март през две хиляди двадесет и първа година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ

ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА

АДРИАНА

АТАНАСОВА при секретаря Юлия Асенова, като разгледа докладваното от съдия Адриана Атанасова в. гр. д. № 6140/2020г. по описа на

СГС, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение

№ 11685/14.01.2020г., постановено по гр. д. № 31369/2019г. по описа на СРС, ГО, 49-ти състав, С.О.е осъдена да заплати на С.П.С., чрез своя законен представител Д.С.С., на основание чл. 49 ЗЗД сумата от 15 000 лева, представляваща стойността на неимуществените вреди, изразяващи се в болки и страдания, психически стрес и негативни изживявания, претърпени от С. П.С. вследствие на попадане в необезопасена и несигнализирана дупка, образувана от липсващи тротоарни плочи на десния тротоар на ул. „Тулча” в посока бул. *************, гр. София на 27.12.2018г., ведно със законната лихва от 27.12. 2018г. до окончателното плащане. Със същото решение е отхвърлен предявения от С.П.С., чрез своя законен представител Д.С.С.

***, иск с правно основание чл. 49 ЗЗД за горницата над 15 000 лв. до пълния предявен размер от 18 000 лв., представляваща стойността на неимуществените вреди, изразяващи се в болки и страдания, психически стрес и негативни изживявания, претърпени от С.П.С. вследствие на попадане в необезопасена и несигнализирана дупка, образувана от липсващи тротоарни плочи на десния тротоар на ул. „Тулча” в посока бул. *************, гр. София на 27.12.2018г.

С горепосоченото решение С.О.е осъдена да заплати на адв. М.Д., процесуален представител на С.П.С., на основание чл. 38 ЗА сумата от 891, 66 лв. – адвокатско възнаграждение.

Решението е влязло в сила в частта, в която искът е бил отхвърлен за горницата над 15 000 лв. до пълния предявен размер от 18 000 лв..

Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от ответника, в частта, в която същият е осъден да заплати на С.П.С., чрез своя законен представител Д.С.С., сумата от 15 000 лв. – обезщетение за неимуществени и имуществени вреди от непозволено увреждане. Твърди се, че решението на първоинстанционния съд е неправилно и незаконосъобразно, постановено при грубо нарушение на материалните и процесуални норми на закона. Поддържа, че присъденото от съда обезщетение е прекомерно завишено. Сочи, че от събраните по делото доказателства не се установява точното място на настъпването на процесното събитие. Релевират се доводи, че ищцата не е успяла да докаже по делото наличието на пряка и непосредствена причинно – следствена връзка, както и противоправно действие или бездействие от страна на ответника, в резултат на което да е настъпила вредата. Твърди се, че е налице съпричиняване от страна на въззиваемата страна, която не е проявила необходимата съобразителност и предпазливост при преминаване по тротоара. Сочи се, че голяма част от настъпилите вреди не са в пряка причинно – следствена връзка с причината за падането на ищцата. Счита, че правилната правна квалификация на иска е по чл.

50 ЗЗД, тъй като вредите произтичат от характеристиката на вещта. Излага подробни доводи, че присъдения размер на обезщетението не отговаря на критерия на чл. 52 ЗЗД. Моли решението в обжалваната част да бъде отменено и вместо него постановено друго, с което искът да бъде отхвърлен, евентуално обезщетението да бъде намалено. Претендира юрисконсултско възнаграждение.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е подаден отговор на въззивна жалба, с който се оспорва въззивната жалба и се твърди, че решението в обжалваната част е правилно и законосъобразно. Поддържа, че от свидетелските показания на С. се установява по безспорен начин мястото на настъпването на процесния инцидент.

Сочи, че по делото е било доказано противоправното бездействие на С.О., чиито служители не са изпълнили задълженията си по закона за поддържане на тротоара като част от общинския път, вследствие на което са причинени вреди на ищцата.

Оспорва се и направеното възражение от ответника за съпричиняване от страна на ищцата. Излага съображения и че съдът правилно е посочил правилната правна квалификация на иска по чл. 49 ЗЗД. Поддържа, че и размерът на присъденото обезщетение за неимуществени вреди на ищцата е съобразено от районния съд съгласно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД и не следва да бъде редуциран. Иска потвръждаване на първоинстанцинното решение. Претендира разноски.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Жалбата, с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Според уредените в чл. 269 от ГПК правомощия на въззивния съд той се произнася служебно по валидността на цялото решение, а по допустимостта – в обжалваната му част. Следователно относно проверката на правилността на обжалваното решение въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо. При постановяване на първоинстанционното решение не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми, а с оглед релевираните в жалбите оплаквания, същото е и правилно, като въззивният съд споделя изцяло изложените в мотивите му съображения, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях. Независимо от това, във връзка с доводите, изложени в жалбата, въззивният съд намира следното:

Производството е образувано по искова молба от С.П.С., чрез законния й представител Д.С.С., и намира своето правно основание в разпоредбата на чл. 49, във вр. чл. 45 ЗЗД.

В изпълнение на основополагащия за процеса принцип за законност /чл. 5 ГПК/, въззивният съд е длъжен да осигури правилното приложение на материалния закон, дори във въззивната жалба да липсва оплакване за неговото нарушаване от първоинстационния съд, каквото обаче в настоящия случай е налице. Когато въззивният съд прецени, че дадената правна квалификация от първата инстанция е неправилна, той следва служебно да обезпечи правилното приложение на материалния закон по спора като посочи правилната правна квалификация на предявения от ищеца иск.

В случая, правната квалификация на иска е чл. 49 ЗЗД, във вр. с чл. 45 ЗЗД, а не чл. 50 ЗЗД, както е посочил въззивникът във въззивната си жалба. Правилно първоинстанционният съд е посочил правната квалификация на иска по чл. чл. 49 ЗЗД, във вр. с чл. 45 ЗЗД, като възражението на въззивната страна за различна правна квалификация на предявения иск се явява неоснователно. Това е така, тъй като разпоредбата на чл. 45, ал.1 ЗЗД съдържа по императивен начин общата забрана да не се вреди другиму. Нарушението й поражда отговорността на причинителя да заплати обезщетение, което на основание чл. 51, ал.1 ЗЗД обхваща всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. По правило деликтната отговорност е лична и се носи от този, който със своите противоправни действия или бездействия е причинил вредите. Отклонение от това правило са чл. 49 ЗЗД и чл. 50 ЗЗД. Според първата норма този, който е възложил на друго лице някаква работа, отговаря за вредите, причинени от него при или по повод изпълнението на тази работа, а според втората за вредите, произлезли от каквито и да са вещи, отговарят солидарно собственикът и лицето, под чийто надзор те се намират. И в двата случая отговорността е обективна и безвиновна, като разликата е в източника на вредите. Тази на възложителя по чл. 49 ЗЗД е за чужди противоправни действия, докато тази на собственика, респ. лицето упражняващо надзор по чл. 50 ЗЗД произтича от вещ. В съдебната практика е изяснено /ППВС № 17/193г. и ППВС № 4/1975г./, че ако вредите са резултат от виновното поведение на дееца и са настъпили при или по повод изпълнение на възложена работа, отговорността пред увредения е за този, който е възложил работата по чл. 49 ЗЗД. Ако вредите са резултат от свойствата на вещта, а не на действия свързани с нейната правилна експлоатация или управление, тогава отговорността е по чл. 50 ЗЗД. Когато при ползване на вещта е допуснато нарушение на предписани или други общоприети правила приложение намира съставът на чл. 45, съответно чл. 49 ЗЗД, а при липса на допуснати такива нарушения чл. 50 ЗЗД.

По делото е установено по безспорен начин, че мястото на настъпването на инцидента е по десния тротоар на ул. „Тулча” в посока бул. *************, предназначен за придвижване на пешеходци, която е публична общинска собственост на С.О.по чл. 3, ал. и чл. 8, ал. 3 ЗП, във вр. с § 6, т. 6 от ДС на ЗДвП.

Общините са задължени да осъществяват ремонт и поддържане на общинските пътища, както и ремонт и поддържане на подземните съоръжения тротоарите, велосипедните алеи, паркингите, пешеходните подлези осветлението и крайпътното озеленяване по републиканските пътища в границите на урбанизираните територии, като тези им задължения за вменени съобразно разпоредбата на чл. 31 и чл. 30, ал. 4 ЗП. Съгласно §1, т.12, 13 и 14 от ДР на ЗП това включва дейности по полагане на системни грижи за осигуряване на целогодишна нормална експлоатация и предприемане на мерки за защита принадлежностите и съоръженията, както и задължения за сигнализиране незабавно препятствията по общинските пътища и улици, в тази част тротоари за пешеходно придвижвана, с отстраняването им във възможно най-кратък срок-чл.167, ал.1 ЗДв.П и арг. от чл. 3, ал. 2 ЗДвП. В качеството си на юридическо лице общината осъществява тези дейности чрез свои служители и/или други лица, на които е възложила изпълнението им. По делото не се твърди, а и доказателства не са ангажирани да са били изпълнени дейности по ремонт и поддръжка на конкретния тротоарен участък или да е бил обозначен като препятствие за безопасно преминаване. Не са събрани и доказателства, които да изключват ищцата да е пострадала като последица от падане на тротоара поради нарушената му цялост.

С оглед на гореизложеното въззивният съд намира, че е налице основание за ангажиране гаранционно-обезпечителната отговорност на ответника на основание чл. 49 ЗЗД, доколкото увреждането на ищцата не се дължи на свойствата на общинския тротоар, като вещ, а на виновното неизпълнение /бездействие/ на служителите на общината на вменените със закон задължения по ремонта и поддръжката му в изправност.

Неоснователно се явява наведеното възражение от въззивника, че е останало недоказано по делото мястото на настъпването на процесното произшествие. Последното се установява безспорно от показанията на свидетелката Д.С.С., която заявява, че мястото на настъпването на инцидента е от дясната страна на тротоара на ул. „Тулча” в посока към ул. ****Д.”, като на тротоара не е имало никакво обозначение за ремонт или дупка на мястото. Свидетелката дава показания и че на тротоара е имало липсващи и разместени плочи, като в резултат на това е била сформирана дупка. С. заявява още, че от страната, от която са вървели тя и дъщеря й е имало „нещо като изход”, но липсва сграда, а отсреща се намира магазин за алкохол и цигари. От показанията на свидетелката се установява и че ищцата се е спънала и е паднала в дупката, като в следствие на това ръката на ищцата много я е заболяла и е била видимо изкривена. Съдът намира, че следва да кредитира показанията на свидетеля Д.С.С. в цялост, като съобрази и обстоятелството, че същата е пряк очевидец на случилото се и се намира в родствена връзка с ищцата по делото /нейна майка/, като намира същите за непротиворечиви, потвърждаващи се от останалите по делото писмени и гласни доказателства и неопровергаващи се от останалите ангажирани по делото доказателства.

На следващо място неоснователно се явява и наведеното възражение от С.О., че по делото е останало недоказано наличието на пряка и непосредствена причинно – следствена връзка, както и противоправно действие или бездействие от страна на ответника, в резултат на което да е настъпила вредата. Правилно първоинстанционният съд е посочил, че съгласно разпоредбата на чл. 31 от ЗП изграждането, ремонтът и поддържането на общинските пътища се осъществяват от общините, както и че съгласно §1, т. 2 от ДР на ЗП тротоарите са част от пътищата. Районният съд освен това е отбелязал и че съгласно §7, ал. 1, т. 4 от ПЗР на ЗМСМА с влизане в сила на закона улиците и булевардите преминават в собственост на общините и общинските пътища. Предвид обстоятелството, че процесното местопроизшествие е настъпило на тротоарната площ, както се установи по безспорен начин по делото съгласно по- горе изложеното, то същата се явява общинска собственост и следователно отговорен за проявеното бездействие – липсата на тротоарни плочки или начупени такива, които сформират дупка на тротоара, се явява С.О..