Решение № 10 от 03.01.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 10 гр. София, 03.01.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Ж СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Калина Анастасова

Членове:

Темислав М. Димитров

Ина Бр. Маринова при участието на секретаря Мария Б. Тошева като разгледа докладваното от Ина Бр. Маринова Въззивно гражданско дело № 20241100507049 по описа за 2024 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 258 – чл. 273 ГПК.

С решение № 6887 от 16.04.2024 г., постановено по гр. д. № 62278/2023 г. по описа на СРС, 32- ри състав, е признато за установено, че ответникът К. Р. Н. дължи на ищеца „Топлофикация София“ ЕАД сумите, за които е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 39223/2023 г. на СРС, 32 състав, а именно: 4 167,02 лв. – главница за цена на доставена от дружеството топлинна енергия за период от 01.05.2020 г. до 30.04.2022 г. в топлоснабден имот, находящ се на адрес: гр. София, ж. к. „Света Троица“, бл. *****, аб. № 167725, ведно със законна лихва за период от 13.07.2023 г. до изплащане на вземането;

550,32 лв. – обезщетение за забава за период от 15.09.2021 г. до 19.06.2023 г.; 42,88 лв. – главница за цена на извършена услуга за дялово разпределение за период от 01.05.2020 г. до 30.04.2022 г., ведно със законна лихва за период от 13.07.2023 г. до изплащане на вземането, като е отхвърлен предявеният от „Топлофикация София“ ЕАД срещу К.Р.Н.иск за сумата 9,44 лв. – обезщетение представляваща мораторна лихва за период от 16.07.2020 г. до 19.06.2023 г.

В срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е депозирана въззивна жалба от ответника Кирил Недялков срещу първоинстанционното решение в частта, в която е признато за установено, ч е ответникът дължи на ищцовото дружество мораторна лихва върху задължението за 1 заплащане на потребена топлинна енергия и главница за цена на извършена услуга дялово разпределение, ведно със законната лихва, с доводи за неправилност и необоснованост на решението в оспорената част. Твърди се, че в производството не е установено изпадането на ответника в забава, поради което съдът неправилно е признал за установени и дължими претендираните суми за лихви. Оспорва се основанието за присъждане на сумата за дялово разпределение. Предвид изложеното, се отправя искане за отмяна на решението в обжалваната част. Претендират се разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца „Топлофикация София“ ЕАД, в който е изразено становище за нейната неоснователност.

Прави се искане за отхвърляне на въззивната жалба и за потвърждаване на първоинстанционното решение. Претендират се разноски.

Решението в частта, в която е признато за установено, че ответникът К. Р. Н. дължи на ищеца „Топлофикация София“ ЕАД сумата в размер на 4 167,02 лв. – главница за цена на доставена от дружеството топлинна енергия за период от 01.05.2020 г. до 30.04.2022 г. в топлоснабден имот, находящ се на адрес: гр. София, ж. к. „Света Троица“, бл. *****, аб. № 167725, ведно със законна лихва за период от 13.07.2023 г. до изплащане на вземането, за която сума е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 39223/2023 г. на СРС, 32 състав, както и в частта, в която е отхвърлен предявеният от „Топлофикация София“ ЕАД срещу К.Р.Н.иск за сумата 9,44 лв. – обезщетение представляваща мораторна лихва за период от 16.07.2020 г. до 19.06.2023 г., като необжалвано е влязло в законна сила.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Жалбата е подадена в срок от легитимирана страна, поради което същата е допустима.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

След извършена служебна проверка въззивният съд първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната част. установи, че

По правилността на решението въззивният съд установява следното:

Спорен между страните в производството е въпросът относно изпадането в забава на ответника досежно изпълнение на задълженията му за заплащане на стойността на доставената топлинна енергия.

Във въззивната жалба се твърди, че ищецът не е ангажирал доказателства относно датата на публикуване на сумите в сайта на топлинното дружество, поради което и не е установено изпадането в забава на ответника. По общите правила на договорната свобода страните са овластени да уговорят падеж на задълженията си с договора, а в случая такава 2 уговорка се съдържа в общите условия. Настоящият съдебен състав намира, че за относимия исков период се прилагат Общите условия на топлопреносното дружество, одобрени с решение № ОУ-1/27.06.2016 г. на КЕВР, публикувани във в. "Монитор" от 11.07.2016 г., в сила от 11.08.2016 г., а не цитираните от въззивника Общи условия от 2014 г. Съгласно чл.

33, ал. 4 от ОУ продавачът начислява лихва за забава само върху задълженията по чл. 32, ал.

3, а именно само върху сумите по изравнителните сметки, които съгласно чл. 33, ал. 2 ОУ следва да бъдат заплатени в 45- дневен срок от изтичане на периода, за който се отнасят.

Лихва за забава обаче на основание чл. 33, ал. 3, вр. ал. 2, вр. чл. 32, ал. 3 от Общите условия от 2016 г. започва да се начислява единствено след 45- дневен срок след отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки от търговеца, доколкото падежът на задължението за заплащане стойността на ТЕ е изрично определен – с изтичане на 45-дневен срок след изготвяне на изравнителните сметки след края на отоплителния сезон.

От цитираните разпоредби се налага изводът, че „Топлофикация София“ ЕАД не начислява обезщетение за забава в размер на законната лихва върху задължения, определени по прогнозна консумация, а начислява обезщетение за забава само за задълженията по общата фактура, като за вземанията за топлинна енергия за процесния период не е необходимо отправянето на покана или предприемането на други действия от страна на ищеца, за да се поставят клиентите в забава – арг. чл. 84, ал. 1 ЗЗД. Следователно в случая не е предвидено съществуващото в Общите условия от 2014 г. /с уточнението по- горе, че са неприложими за процесния период/ изтичане на срок от публикуването на месечните дължими от клиентите суми и общата фактура, издавана след отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвянето на изравнителните сметки, на Интернет страницата на ищеца. В този смисъл, доколкото такова условие не е предвидено, за да изпадне клиентът в забава, то е неоснователно възражението на въззивника, че не са ангажирани доказателства за датата на публикуване на сумите в сайта на топлинното дружество.

Оплаквания относно стойността на дължимото обезщетение за забава в размер на законната лихва върху вземането за главница за цена на доставена топлинна енергия, както и относно правилното приложение на института на погасителната давност от страна на районния съд, не са въведени от въззивника ответник. Следва да се вземе предвид и обстоятелството, че ответникът в отговора на исковата молба изрично е признал, че стойността на обезщетението за забава в размер на законната лихва върху вземането за главница за цена на доставена топлинна енергия е посочената от ищеца. По делото липсват доказателства, а и твърдения, че претендираните от ищеца суми за обезщетение за забава в размер на законната лихва върху вземането за главница за цена на доставена топлинна енергия са заплатени от ответника, поради което съдът приема, че искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД е бил правилно уважен от страна на районния съд, като решението следва да бъде потвърдено в тази част.

Следващият спорен между страните в производството въпрос е дали ответникът въззивник дължи такса за дялово разпределение за исковия период.

3

Съгласно разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда – етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение. В този смисъл без дялово разпределение не може да се определи цената на ТЕ за имоти в сгради в режим на етажна собственост. Следователно предоставянето на такава услуга е задължително.

Съгласно разпоредбата на чл. 139, ал. 2 ЗЕ дяловото разпределение на топлинната енергия между клиентите в сгради – етажна собственост, се извършва от топлопреносното предприятие или от доставчик на топлинна енергия самостоятелно или чрез възлагане на лице, вписано в публичния регистър по чл. 139а ЗЕ. По делото се установява, че в сградата – ЕС, в която се намира имотът на ответника, в процесния период е била извършвана услугата дялово разпределение от страна на „Техем Сървисис“ ЕООД, поради което са приложими правилата на чл. 139 ЗЕ. Право на етажните собственици е да изберат регистрирано лице по чл. 139, ал. 1 ЗЕ /чл. 139б, ал. 1 ЗЕ/, с което впоследствие топлопреносното предприятие да сключи договор за извършване на дялово разпределение – чл. 139в, ал. 1 ЗЕ. В този договор се уговаря топлопреносното предприятие да плати на лицето, извършващо дяловото разпределение, цената за дяловото разпределение на ТЕ в сградата – чл. 139в, ал. 2, т. 4 ЗЕ.

С оглед това клиентът на топлинна енергия за битови нужди е задължен спрямо ищеца за цената за услугата дялово разпределение по силата на чл. 22, ал. 2 ОУ от 2016 г. Съгласно клаузата на чл. 36 ОУ цената за услугата дялово разпределение се формира от цената за обслужване на партидата на купувача, включваща изготвяне на изравнителна сметка, както и от цената за отчитане на един уред за дялово разпределение и броя на уредите в имота на купувача.

От горното следва, че топлопреносното предприятие или доставчикът на ТЕ, които извършват продажбата на топлинна енергия на клиенти за битови нужди, възлагат извършването на дяловото разпределение, без което не може да се определи цената на ТЕ за имоти в сгради в режим на етажна собственост, на лице, регистрирано по чл. 139а, ал. 1 ЗЕ, избрано от етажните собственици. За извършване на тази дейност топлопреносното предприятие дължи цената за услугата дялово разпределение на лицето, извършващо услугата, като, от своя страна, въз основа на договора за доставка на ТЕ за битови нужди топлопреносното предприятие събира тази цена от потребителите – етажни собственици.

Оплаквания относно стойността на услугата дялово разпределение, както и относно правилното приложение на института на погасителната давност от страна на районния съд, не са въведени от въззивника ответник. Следва да се вземе предвид и обстоятелството, че ответникът в отговора на исковата молба изрично е признал, че стойността на услугата дялово разпределение е посочената от ищеца. По делото липсват доказателства, а и твърдения, че претендираните от ищеца суми за услугата дялово разпределение са заплатени от ответника, поради което съдът приема, че искът по чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 153 ЗЕ е бил правилно уважен от страна на районния съд, като решението следва да бъде потвърдено в тази част.

Във въззивната жалба не са изложени други конкретни оплаквания във връзка с 4 предявените искови претенции, поради което и като съобрази ограниченията по чл. 269 ГПК, съдът приема, че решението на СРС следва да се потвърди на основание чл. 271, ал. 1, пр. 1 ГПК.

По разноските:

В настоящия случай на въззиваемия „Топлофикация София“ ЕАД не се дължат разноски за въззивната инстанция, представляващи възнаграждение за юрисконсулт.

Подадените по делото отговор на въззивна жалба и молба са изцяло бланкетни, а и в откритото съдебно заседание не се е явил процесуален представител на дружеството. Поради това съдът приема, че по делото не са налице доказателства, които да обосноват извод за дължимост на юрисконсултско възнаграждение.

Така мотивиран, Софийски градски съд

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 6887 от 16.04.2024 г., постановено по гр. д. № 62278/2023 г. по описа на СРС, 32- ри състав, в частта, с която е признато за установено по предявени по реда на чл. 422 ГПК установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр.