Решение № 1660 от 18.11.2025, Районен съд - Русе

РЕШЕНИЕ

№ 1660 гр. Русе, 18.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – РУСЕ, XV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Н. Ст. Стефанов при участието на секретаря Милена Й. Симеонова като разгледа докладваното от Н. Ст. Стефанов Гражданско дело № 20244520102481 по описа за 2024 година

Предявени са главен иск с правно основание чл.26, ал.1 от ЗЗД и насрещен иск с правно основание чл.79, ал.1 във вр. с чл. 86, ал.1, изр.1 от ЗЗД, предявен частично за сумата от 50,00 лева.

Исковете подлежат на разглеждане по общия ред - по реда на глава тринадесета “Основно производство” от ГПК.

Ищецът Д. К. К. твърди, че сключила Договор за паричен кредит с ответника за сумата от 4000,00 лева. Твърди, че е налице недействителност на целия договор за потребителски заем поради противоречие с разпоредбите на ЗПК.

Моли съда да постанови решение, с което да приеме за установено в отношенията между страните по предявения от ищеца Д. К. К. против „Изи Финанс" ЕООД с ЕИК:201196810, че сключеният Договор за потребителски паричен кредит №412974/25.11.2022г. е нищожен на основание чл.22 от ЗПК във вр. с чл.10, ал.1 и ал.2 от ЗПК и чл.11, ал.1, т.9, т.10 и т.11 от ЗПК, във вр.с чл.26 от ЗЗД. Претендират се разноски. Направени са доказателствени искания за допускане на ССчЕ и СТЕ.

В срока по чл.131 от ГПК ответникът е подал писмен отговор, в които развива съображения за неоснователност на исковете.

1

В срока по чл.131 от ГПК ответникът е депозирал насрещен иск с правно основание чл.79, ал.1 във вр. с чл. 86, ал.1, изр.1 от ЗЗД срещу първоначалния ищец. Моли съда да постанови решение, с което да осъди ответника по насрещния иск Д. К. К. с ЕГН **********, да заплати на "ИЗИ ФИНАНС" ЕООД с ЕИК:201196810, представлявано от Борислав Николчев, сумата от 50.00 лева главница, представляващи част от вноската с падежна дата на вноската 16.08.2024г., при общ размер на вноската за падежната дата - 173.91 лева, ведно със законната лихва върху претендираната сума от датата на входиране на исковата молба до окончателно изплащане на задължението.

Моли съда на основание чл.78, ал.1 от ГПК да осъди ответника по насрещния иск да заплати направените от дружеството разноски в настоящото производство включително държавна такса и такса за изисканите експертизи, както и юрисконсултско възнаграждение в размер на 200,00 лева.

В срока за отговор по насрещния иск, Д. К. е депозирала отговор, с който развива съображения за неоснователност на предявения насрещен иск.

Съобразявайки становищата на страните, събраните по делото доказателства по вътрешно убеждение и приложимия закон, съдът прие за установено следното от фактическа страна:

Безспорен по делото факт e, че н а 25.11.2022г. ищцата е сключила с ответното дружество Договор за предоставяне на кредит №412974, по силата на който е получила в собственост сумата от 4000.00лв., при фиксиран годишен лихвен процент от 40.15 % и ГПР в размер на 48.30 % при срок на кредита - 690 дни.

Съгласно чл.3.(1) от Договора Потребителят се е задължил в срок от пет дни, считано от датата на сключване на договора да предостави на кредитодателя едно от следните обезпечения:

1. банкова гаранция за сумата по чл.2, ал.4, т.4от договора със срок на валидност 30 дни след крайния срок за плащане и задълженията по договора;

2. две физически лица - поръчители, които да отговарят на следните изисквания: да представят служебна бележка от работодателя за размера на трудовото възнаграждение, като нетния им осигурителен доход е в размер над 1000 лв.; да работят по трудов договор без определен срок; да не са потребители или поръчители по друг договор за паричен заем, сключен с "Изи 2

Финанс" ООД; да нямат неплатени осигуровки за последните две години; да нямат задължения към други банкови и финансови институции или ако нямат - кредитната им история в ЦКР към БНБ една година назад да е със статус не по-лош от 401 "Редовен"; да подпишат договор за поръчителство.

При неизпълнение на това задължение, съгласно чл.З, ал.2 от договора, потребителят се задължил да заплати неустойка в размер на 1283.40 лв., която следвало да се събере разсрочено, като по този начин към всяка месечна вноска се добавяла сума в размер на 213.90 лв. която сума е кумулирана в падежната вноска по кредита.

От заключението на вещото лице по назначената и приета СТЕ се установява, че въз основа на всички разгледани доказателства приложени към ГД 2481/2024 г. и тези допълнително получени от базата данни на Изи Финанс ЕООД, може да се заключи че е изпълнена процедурата по кандидатстване за договор за кредит №412974 и №371020 от страна на ответника Д. К. К..

Вещото лице е установило, че в база данни на дружеството ответник има остатъчни данни за договор за кредит N:371020 сключен между Д. К. К. и Изи Финанс ЕООД.

Установената фактическа обстановка налага следните правни изводи:

Предвид изложените в исковата молба обстоятелства и формулиран петитум, съдът приема, че е сезиран с претенция за прогласяване нищожност на договор за паричен заем.

Изхождайки от предмета на договора и страните по него – физическо лице, което при сключване на контракта действа извън рамките на своята професионална компетентност и финансова институция по смисъла на чл.3, ал.1 о т ЗКИ, предоставяща кредити в рамките на своята търговска дейност, съдът приема, че процесния договор има характеристиките на договор за потребителски кредит, чиято правна уредба се съдържа в действащия ЗПК, в който законодателят предявява строги изисквания за формата и съдържанието на договора за потребителски кредит, уредени в глава трета, чл.10 и чл.11.

СЕС многократно е подчертавал, че националния съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в обхвата на Директива 93/13 и по този начин да компенсира неравнопоставеността между потребителя и доставчика, като аргументи в този 3 смисъл са изложени в редица решения.

По отношение договорите за потребителски кредит на общо основание и съгласно чл.24 от ЗПК се прилагат правилата на чл.143 – 148 от ЗЗП. Макар и поместени в индивидуалния договор с ищеца, а не в общи условия към него, клаузите на контракта не са индивидуално уговорени по смисъла на чл.146, ал.2 о т ЗЗП. Касае се до еднотипни договори за паричен заем, върху чието съдържание потребителят не може да влияе и това е служебно известно на съда от множеството дела, по които са представени идентични контракти между същия заемодател и различни потребители.

В глава четвърта от ЗПК е уредено задължение на кредитора преди сключване на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В съображение 26 от преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета относно договорите за потребителски кредити изрично се сочи: „В условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и следва да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те процедират по този начин“.

Съгласно чл.22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл. 11, ал. 1, т. 7 -12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, Договорът за потребителски кредит е недействителен.

Съгласно чл. 11, т. 10 от ЗПК Договорът за потребителски кредит трябва да съдържа годишния процент на разходите (ГПР) по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.

Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения 4 кредит.

Съгласно пар.1, т.1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси.

Съдът приема, че процесният договор за паричен заем е недействителен на основание чл.22 във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, по следните причини:

На първо място в договора не е посочено кои разходи се включват при формиране на ГПР. В мотивите към Решение № 264616 от 9.07,2021 г. на СГС по в. гр. д. № 9991/2020 г., Решение № 260628 от 21.02.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 2806/2021 г., Решение № 54 от 9.01.2023 г. на СГС по в. гр. д. № 7254/2022 г. се посочва че, годишният процент на разходите е част е същественото съдържание на договора за потребителски кредит, въведено от законодателя с оглед необходимостта за потребителя да съществува яснота относно крайната цена на договора и икономическите последици от него, за да може да съпоставя отделните кредитни продукти и да направи своя информиран избор.

Приема се още (Решение № 1638 от 19.12.2022 г. на ОС - Варна по в. гр. д. № 2218/2022 г.), че за да отговаря на изискванията за яснота и разбираемост (чл. 10, ал. 1 от ЗПК), договорът за кредит следва да включва освен величината на самия ГПР, получена след приложение на формулата по чл. 19, ал. 2 от ЗПК, но така също и разходите и допусканията, представляващи изходни данни за изчисляване. Не е достатъчно само разходите (възнаградителна лихва и такси и т. н) да са упоменати в договора, а е нужно споразумението да съдържа яснота кои точно разходи формират ГПР. В практиката на СЕС трайно е проведено разбирането, че изискването за посочване на ГПР е нарушено не само когато величината не е посочена в 5 точен процент, но така също и когато не са посочени основните данни, които са послужили за неговото изчисляване (Решение от 20 септември 2018 г. по дело С-448/17 на СЕС и Решение от 21 март 2024 г. по дело С-714/22}.

След като в договора не е посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при формирането му елементи, което води до неяснота за потребителя относно неговия размер, не може да се приеме, че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. В този смисъл са и Решение № 4 от 04.01.2023 г. по в. гр. д. №372 /2022 г. на Окръжен съд - Монтана, в което се посочва, че „след като процесният договор не отговаря на изискванията на чл.

10, ал. 1 и чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, то съдът намира, че следва да се приложи разпоредбата на чл. 22 от.ЗПК, според която ако не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7-9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен".

Посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл. 11, т. 10 от ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. Поради това в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение да тълкува всяка една клауза и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК