Решение № 55 от 18.01.2024, Окръжен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 55 гр. Варна, 17.01.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ ТО, в публично заседание на двадесет и първи декември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Цвета П.а

Членове:

Пламен Ат. Атанасов

Деница Добрева при участието на секретаря Мая М. Петрова като разгледа докладваното от Пламен Ат. Атанасов Въззивно гражданско дело № 20233100501992 по описа за 2023 година произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.259 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на “Кеш Кредит Мобайл“ ЕАД, с ЕИК 202376220, със седалище и адрес на управление: гр.София, ж.к.“Света Троица“, ул.“Зографски манастир“ №15, вх.Г, ет.6, действащо чрез адв.П. П., против Решение №1340 от 24.04.2023г. по гр.д.№20223110114311 по описа на Районен съд Варна, с което е уважен предявеният от Г. А. Н.-Ч., с ЕГН **********, с адрес: ******, чрез адв.П. Н., със служебен адрес: *******, против жалбоподателят иск с правно основание чл.124 ГПК във вр. с чл.26 , ал.1, пр.1 от ЗЗД и с чл.22 от ЗПК, приемане на установено, че ищцата не дължи на ответното дружество сумата от 143.84лв., представляваща договорни лихви по Договор №******** за потребителски кредит тип “Кредитна линия №100258561“ от 06.08.2020г., поради нищожност на договора.

В жалбата се излага, че решението на РС Варна е недопустимо и неправилно, поради допуснати нарушения на материалния закон и на съдопроизводствените правила, както и е необосновано. Поддържа се, че при връчване на книжата на ответника по реда на чл.131 от ГПК са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, тъй като в действителност исковата молба и приложенията не са връчени на ответната страна по предвиденият в закона ред. Изложени са пространни съображения за нередовност на връчването, респективно се поддържа, че предвид нарушената процедура по връчване се е 1 стигнало и до провеждане на съдебното производство пред първата инстанция без участието на ответника, като по този начин последният е бил възпрепятстван да направи необходимите възражения и процесуални действия в своя защита, както и да вземе отношение по исковата молба и доказателствата по делото. Ето защо се твърди, че постановеното съдебно решение е недопустимо спрямо неучаствала в производството страна, като същевременно то е и неправилно, предвид извършеното съществено нарушение на съдопроизводствените правила. На следващо място се поддържа, че атакуваният съдебен акт е в противоречие с материалния закон и с доказателствата по делото, като се оспорват изводите на съда за нищожност на договора за кредит на основание чл.22 от ЗПК във вр. чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК.

Поддържа се, че преценка на съда за неяснота и неразбираемост на посочването в договора на ГПР и тълкуването на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, са неправилни. Твърди се, че дори да се установи несъответствие на размера на ГПР с предвиденият лимит в чл.19, ал.4 от ЗПК, то санкцията за това е предвидена в чл.19, ал.5 и ал.6 от ГПК. Оспорват се изложените в решението констатации за нищожност на процесния договор на основание чл.11, ал.1, т.10 вр. чл.22 от ЗПК, като се твърди, че съдържанието на договора за кредит отговаря на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. По конкретно се сочи, че в чл.1, ал.4, т.7 от договора е описан начина на формиране на ГПР, като размерът му за всяка възможна комбинация от сума за усвояване и срок за издължаване се съдържа в Приложение №1 към договора. Сочи се, че процесният договор за потребителски кредит тип “Кредитна линия“, е рамков договор за кредит, по който могат да се усвояват суми за различни периоди на погасяване, като са налице 156 различни комбинации от сума и срок. Сочи се още, че според заложената в закона формула за изчисление на ГПР, размерът на същия се променя в зависимост от размера на усвоената сума и срока за нейното връщане. Твърди се поради вариативността на дълга, с цел потребителят да е максимално информиран за приложимия размер на ГПР, кредиторът е предоставил информация за ГПР при всяка от възможните комбинации за усвояване по рамковия договор в Приложение №1 към последния. Твърди се още, че в случая при изчисляването на приложимите проценти на ГПР, са взети предвид всички общи разходи по кредита съгласно § 1, т.1 от ДР на ЗПК. На следващо място се оспорват изводите на първоинстанционният съд за нищожност на клаузите, дефиниращи възнаградителната лихва, поради надвишаването й на трикратния/двукратния размер на законната лихва и съответно соченото нарушение на “добрите нрави“ по смисъла на чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД. Оспорва се и приложимостта на цитираната в атакуваното решение съдебна практика, като се сочи, че по отношение на договорите за предоставянето на заеми и недействителността, ЗПК е специален спрямо общите норми, включително разпоредбите на ЗЗД. В този смисъл нормата на чл.22 от ЗПК се явява специална спрямо чл.26 от ЗЗД, респективно в първата разпоредба са изброени изчерпателно основанията, на които договорът за потребителски кредит може да бъде обявен за недействителен. Твърди се, че ЗПК предоставя на потребителя специфична защита срещу завишени стойности на възнаградителната лихва, като в същия е уговорена горна граница на ГПР, в който като основен компонент е включен именно лихвения процент. Твърди се, че практиката на съдилищата за обявяване на недействителни съглашения за възнаградителна лихва и ГПР, 2 които надвишават 3 пъти законната лихва за просрочени задължения, е преустановена с приемането на новата алинея 4 на чл.19 от ЗПК, с която е увеличен размера на 5 пъти. В подкрепа на това становище се излагат доводи, които са базирани на обсъжданията и мотивите, при изготвянето на посочената по-горе законодателната промяна. На последно място се оспорват изводите за нищожност на договора за кредит, поради включването в същия на неясни клаузи за ГПР, които са в противоречие с нормативно установения максимум, както и неравноправни договорки за възнаградителна лихва. Твърди се, че дори такива клаузи/договорки да са налице в действителност, то законът предвижда тяхната нищожност на основание чл.19, ал.5 от ЗПК или чл.21, ал.1 от ЗПК. Ето защо се поддържа, че чл.22 от ЗПК, който предвижда нищожност в цялост на договора за кредит, е неприложим, доколкото в него са посочени реквизитите, предвидени в чл.11, ал.1 от ЗПК.

Моли за отмяна на атакуваното решение и отхвърляне на предявените претенции.

В срока по чл.263 от ГПК въззиваемата страна Г. А. Н.-Ч., чрез процесуалният си представител, е депозирала отговор на въззивната жалба, с който се поддържа становище за нейната неоснователност. Оспорват се доводите на жалбоподателя, че при връчването на книжата на ответника, са допуснати процесуални нарушения, като се развиват аргументи за спазването от съда на специалните разпоредби за призоваването на юридически лицакредитни институции. Оспорват се и аргументите на жалбоподателя за валидност на процесният договор за потребителски кредит, като се развиват насрещни такива за неговата недействителност, тъй като в разрез с изисквания на добросъвестността и в ущърб на кредитополучателя, в същият е договорен годишен лихвен процент от 36 %, с който се нарушават добрите нрави и се внася неравноправие между правата и задълженията на потребителя и доставчика на финансова услуга. Ето защо се поддържа, че е налице нищожност на клаузата за уговореното възнаграждение. На следващо място се излагат доводи за недействителност на договора на основание чл.21, ал.1 от ЗПК, поради несъответствие с /заобикаляне на/ изискванията на чл.19, ал.1 и ал.2 от ЗПК вр с § 1, т.1 от ДР на ЗПК, доколкото при изчисление на ГПР не е включено възнаграждението на поръчителя, то посочения размер на общите разходи не отговаря на действително приложения такъв между страните, което е нарушение на разпоредбата на чл.11, ал.1, т.11 от ЗПК и същевременно представлява “заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл.68 д, ал.1, т.1 от ЗЗП. Поддържа се още, че нищожността на клаузата за договорната лихва, респективно на клаузата за ГПР, която е съществен елемент на договорното съдържание, има за юридическа последица изначална недействителност на кредитната сделка. Сочи се приложима съдебна практика и се моли за потвърждаването на атакуваното решение, като правилно и законосъобразно.

В съдебно заседание въззивникът не се представлява и не взема становище.

Въззиваемата страна Г. А. Н.-Ч., чрез постъпила писмена молба от пълномощник, поддържа становището си за неоснователност на жалбата претендира присъждането на деловодни разноски.

Въззиваемата страна “Кредит Гаранция“ ЕООД не се представлява и не взема 3 становище.

Настоящият състав на Варненски окръжен съд, като съобрази предметните предели на въззивното производство, очертани в жалбата, приема за установено от фактическа и правна страна, следното:

Съдът е сезиран със субективно и обективно съединени искове с правно основание чл.124 от ГПК за приемане на установено, че Г. А. Н.-Ч., с ЕГН ********** не дължи на “Кеш Кредит Мобайл“ ЕАД, с ЕИК 202376220 сумата от 143.84лв., представляваща договорни лихви по Договор №******** за потребителски кредит тип “Кредитна линия №100258561“ от 06.08.2020г., поради нищожност на договора на основание чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД или недействителност На основание чл.22 от ЗПК и на “Кредит Гаранция" ЕООД, с ЕИК 201281666 сумата от 776.16лв., представляваща възнаграждение по Договор за възлагане на поръчителство от 06.08.2020г., поради нищожност на договора на основание чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД и защото обезпечава задължение по недействителна кредитна сделка.

В исковата молба се твърди, че на 06.08.2020г. ищцата и “Кеш Кредит Мобайл“ ЕАД е сключен Договор ***** за потребителски кредит тип “Кредитна линия №100258561“ по силата, на който дружеството предоставя в заем на физическото лице сумата от 700лв., която следва да се върне в срок до 06.08.2021г., чрез 12 равни месечни вноски от по 70.32лв., включващи главница и лихва, при лихвен процент от 36 % и годишен процент на разходите в размер на 42.97 %. Сочи се, че според чл.1, ал.2 от договора за потребителски кредит кредитополучателя се съгласява в 5 дневен срок от одобреното искане за усвояване на всяка сума в рамките на кредитния лимит, да осигури като обезпечение по кредита си поръчителство от страна на две физически лица, наети на безсрочен трудов договор с минимално брутно месечно възнаграждение за всеки в размер на 1500лв., или одобрено от кредитодателя дружество-поръчител, или неотменима и безусловна банкова гаранция от одобрена от кредитора банка, съгласно нарочен списък. Твърди се, че с оглед посоченото задължение, на 06.08.2020г. ищцата е сключила Договор за възлагане на поръчителство с “Кредит Гаранция“ ЕООД по силата, на който дружеството се е задължило да отговаря солидарно за всички задължения на кредитополучателката при условията и на срока на Договор №******** за потребителски кредит. Сочи се, че в договор за възлагане на поръчителство е предвидено, че той ще породи действие само, ако в 5 дневен срок от одобреното искане за усвояване на всяка сума в рамките на кредитния лимит по договора за потребителски кредит, кредитополучателя не осигури предвиденото в същия обезпечениепоръчителство и не представи съответните доказателства за това. Твърди се, че на основание договора за възлагане на поръчителство ищцата се съгласява да заплаща на поръчителя възнаграждение на месечни вноски в размер на по 64.68лв., чиито падеж съвпада с този на вноските по договора за кредит. Поддържа се, че договора за потребителски кредит и договора за възлагане на поръчителство, са нищожни поради противоречие с добрите нрави, евентуално защото не са спазени императивните изисквания на ЗПК или защото съдържат неравноправни клаузи по смисъла на чл. 43 и сл. от ЗЗП. Твърди се, че с договорения фиксиран годишен лихвен процент в размер на 36% се нарушават добрите нрави и се внася 4 неравноправие между правата и задълженията на потребителя и доставчика на финансова услуга в разрез с изисквания на добросъвестността и в ущърб на кредитополучателя, поради което е налице нищожност на уговореното възнаграждение. Сочи се, че макар при формиране размера на възнаградителната лихва да не е установен императивен лимит, то обективен критерий за добросъвестното й определяне може да бъде размера на законната лихва, без обаче тя да може да се приеме като максимален размер. Поддържа се, че според трайната съдебна практика при обезпечени кредити за противоречаща на добрите нрави се приема уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща двукратния размер на законната лихва. Сочи се, че в настоящия случай договорената лихва е в размер на 36 % годишно и надхвърля повече от три пъти законната, което представлява нарушение на добрите нрави. На следващо място се поддържа, че при сключване на договора за потребителски кредит не са спазени и императивните изисквания на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, тъй като в същият не е записан действителния размер на ГПР. Твърди се, че действително приложеният в кредитното правоотношение ГПР, е различен от този посочен в договора.