Акт от 12.01.2024, Административен съд - Пловдив

РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ

АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД

ПЛОВДИВ

Р Е Ш Е Н И

Е

№ 384 гр. Пловдив, 12 януари 2024 год.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ПЛОВДИВСКИ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, ІІ отделение, ХVІІ състав, в публично заседание на шестнадесети ноември през две хиляди двадесет и трета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА

ПЕТРОВА при секретаря СТАНКА ЖУРНАЛОВА и участието на прокурора КАЛОЯН ДИМИТРОВ, като разгледа докладваното от председателя ТАТЯНА

ПЕТРОВА административно дело № 2254 по описа за 2023 год. на Пловдивския административен съд, за да се произнесе взе предвид следното:

І. За характера на производството, исковете и становищата на страните:

1. Производството по делото е по реда на Глава Единадесета от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във връзка с чл. 285, ал. 1 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража /ЗИНЗС/.

2. Образувано е по искова молба, предявена от Н.С.Г., с ЕГН **********, чрез пълномощника си адвокат А.К., срещу Главна дирекция “Изпълнение на наказанията”.

Ищецът иска ответникът да бъде осъден да му заплати обезщетение в общ размер на 17 600 лв., от които:

- 16 200 лв. за периода от 01.02.2016 г. – 30.04.2021 г., за престоя му в Затвора Пловдив, ведно с мораторната лихва в размер на 4087,04 лв. считано от 30.04.2021 г. - датата на преустановяване на бездействието на органите на ГДИН до датата на предявяване на исковата молба в съда – 07.09.2023 г. и законната лихва от датата на предявяване на исковата молба до датата на окончателното изплащане на сумата;

- 1 400 лв. за периода от 01.05.2023 г. до 07.09.2023 г. (датата на предявяване на исковата молба в съда) за престоя му в Затвора Пловдив, ведно със законната лихва от датата на предявяване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата, за претърпени от него неимуществени вреди, изразяващи се в здравословни проблеми, като главоболие и чести респираторни заболявания, обида, възмущение, стрес, притеснения, психологичен дискомфорт, огорчение, внушаване на чувство на малоценност, в резултат на поставянето му в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода, в посочените периоди, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ (нетна площ не е надвишавала 3 кв. м.); липса на вентилация, свеж въздух и достатъчно слънчева светлина; лоши хигиенни условия в килията (тоалетната в килията била с неработещи казанчета, липса на прегради, на работещи чешми или умивалници, тоалетната не била шумоизолирана); лошо състояние на банята (къпели се заедно по 30-40 човека, като се изчакват взаимно, което ги поставя в унизително положение, душовете били само 5-6, като от тях течало или гореща, или ледено студена вода, налагало се затворниците, отивайки към помещението за къпане и връщайки се оттам да преминават през открита площ, наречена „карето“, което особено през зимния период често водило до различни заболявания); лошо качеството на водата - не ставала за пиене; липса на външна и вътрешна изолация на стените на затвора, вследствие на което отоплението през зимата е много трудно; не са му предоставяни дебели завивки, с които да се завива; спалното му и постелъчно бельо се сменяли изключително рядко, което създавало предпоставки за развъждане на дървеници и бълхи в леглата на затворниците; не се раздават препарати за почистване на тоалетните и спалните помещения; липса на индивидуална и корекционна работа провеждана по отношение на ищеца; липса на достатъчно шкафове и мебели, малкото мебели, които били налични били изпочупени и изтърбушени, с което са нарушени правата му по чл. 3 от Европейската конвенция за защита правата на човека /ЕКЗПЧ/. Претендира се присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл.38, т. 2 от Закона за адвокатурата

(ЗА).

3. Ответникът - Главна дирекция “Изпълнение на наказанията”, чрез процесуалния си представител, оспорва предявените искови претенции като счита същите за неоснователни и недоказани, поради което моли да бъдат отхвърлени. Направено е и възражение за изтекла петгодишна погасителна давност. Претендира присъждане на съответното юрисконсултско възнаграждение.

4. Представителят на

Окръжна прокуратура – Пловдив дава заключение за частична основателност и моли да бъде съобразена нормата на чл. 52 ЗЗД за справедливост на обезщетението.

ІІ. За давността:

5. На първо място, с оглед възражението направено от страна на ответника за изтекла погасителна давност, следва да бъде съобразено следното:

5.1. Законът за изпълнение на наказанията и задържането под стража не съдържа никакви указания, относно прилагането на института на погасителната давност. Глава единадесета от Административнопроцесуалния кодекс, към която препраща чл. 285, ал. 1 от ЗИНЗС и Законът за отговорността на държавата и общините за вреди, към който пък препраща чл. 203, ал. 2 от АПК, също не съдържат никакви правила или указания, относно приложението на погасителната давност.

Това ще рече, че в случая са приложими общите правила за погасителната давност, установени в Закона за задълженията и договорите.

5.2. Според чл. 110 от ЗЗД, с изтичане на петгодишна давност се погасяват всички вземания, за които законът не предвижда друг срок.

Аналогично впрочем, е и правилото на чл. 105, § 1 от Регламент (ЕС, Евратом) 2018/1046 на Европейския парламент и на Съвета от 18 юли 2018 година за финансовите правила, приложими за общия бюджет на Съюза, за изменение на регламенти (ЕС) № 1296/2013, (ЕС) № 1301/2013, (ЕС) № 1303/2013, (ЕС) № 1304/2013, (ЕС) № 1309/2013, (ЕС) № 1316/2013, (ЕС) № 223/2014 и (ЕС) № 283/2014 и на Решение № 541/2014/ЕС и за отмяна на Регламент (ЕС, Евратом) № 966/2012, съобразно което, без да се засягат разпоредбите на специалните актове и прилагането на Решение 2014/335/ЕС, Евратом, за вземанията на Съюза към трети лица и вземанията на трети лица към Съюза се прилага петгодишен давностен срок.

Съобразно чл. 114, ал. 1 от ЗЗД, давността почва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо, а според чл. 114, ал. 3 от ЗЗД, за вземания от непозволено увреждане давността почва да тече от откриването на дееца. Казано с други думи, претенцията за обезщетение при непозволено увреждане се погасява с общата пет годишна давност, която започва да тече от деня на увреждането, а когато дееца не е открит, от момента на неговото откриване.

В тази насока, според на чл. 105, § 2, ал. 2 от Регламент (ЕС, Евратом) 2018/1046 на Европейския парламент и на Съвета от 18 юли 2018 г., давностният срок за вземанията на трети лица към Съюза започва да тече от датата, на която плащането на вземането на третото лице стане дължимо съгласно съответното правно задължение.

Според чл. 111, б. „в“ от ЗЗД, с изтичане на три годишна давност се погасяват вземанията за наем, за лихви и за други периодични плащания. Тоест, претенцията за присъждане на обезщетение за забавена изплащане на обезвредата при непозволено увреждане се погасява с кратката, три годишна давност.

5.3. В случая е необходимо да се отбележи и, че в т. 4 от мотивите и диспозитива на Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2004 г. на ВКС по тълкувателно гр. д. № 3/2004 г., ОСГК е дадено следното указание: „…В първия случай вземането за обезщетение за вреди става изискуемо от момента на влизане в сила на решението, с което се отменя незаконния административен акт. В случай, че вредите произтичат от нищожен акт - от момента на неговото издаване. При незаконни фактически действия на администрацията, този момент е тяхното преустановяване. От така определените моменти на изискуемост, започва да тече погасителната давност и се дължи мораторна лихва….“. Липсата на каквито и да е съображения, изложени в тълкувателното решение, относно цитираните указания, не позволява пряко от текста на съдебния акт да се разбере, защо ОСГК на ВКС е счело, че при незаконни фактически действия на администрацията, този момент е тяхното преустановяване.

5.4. Доколкото въпросът с началния момент, от който започва да тече погасителния давностен срок е свързан с твърдяно от ищеца фактическо бездействие на администрацията на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ да му осигури нормативно установения минимум от битови условия в обитаваните от него помещения и необходимата му медицинска грижа, като последица от това е поставянето му в унизително положение, по смисъла на чл. 3 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, уместно би било да се съобрази, какво разбиране влага Европейският съд по правата на човека относно погасителната давност.

В т. 92 и т. 93 на Решение от 10.05.2001 г., постановено по дело „Z and Others v. the United Kingdom“, жалба № 29392/95, Съдът е отбелязал следното: „… На чл. 6, т. 1 “може … да се позове всеки, който смята, че дадено вмешателство при упражняването на негово (гражданско) право е незаконно и се оплаква, че не е имал възможността да предяви тази си претенция пред съд, отговарящ на изискванията на текста ….. Това право обаче не е абсолютно. То може да подлежи на легитимни ограничения, напр. установени със закон давностни срокове, обезпечения за гарантиране на съдебните разноски; правила относно непълнолетните и душевно болните (виж решенията по делата Стъбингс и др. срещу Обединеното кралство 13 от 22.10.1996 г., Reports 1996-IV, стр.1502-3, §§ 51-52; Т.М. срещу Обединеното кралство14 от 13.07.1995 г., A.316-B, стр. 80-81, §§ 62-67; Голдър, цитирано по-горе, стр.19, § 39). Когато достъпът на лицето до съд е ограничен по силата на закона или фактически, Съдът ще изследва дали наложеното ограничение накърнява същността на правото и по-специално дали преследва законна цел и дали е имало разумно отношение на пропорционалност между използваните средства и преследваната цел (решението по делото Ашингдейн срещу Обединеното кралство 15 от 28.05.1985 г., A.93, стр. 24-25, § 57). Ако ограничението съответства на тези принципи, няма нарушение на чл. 6…..“.

5.5. Все в този смисъл, в т. 47 и т. 48 на Решение от

12.07.2018 г., по делото Kamenova v. Bulgaria, жалба № 62784/09, Европейският съд по правата на човека „…приема, че законоустановените давностни срокове служат за няколко важни цели, а именно да се гарантира правна сигурност и окончателност, да се защитят потенциалните ответници от закъснели искове, на които трудно може да се противодейства и да се предотврати несправедливостта, която би възникнала, ако от съдилищата се изисква да вземат решение за събития, случили се в далечното минало, въз основа на доказателства, които биха могли да станат ненадеждни и непълни поради изминалото време (вж. Stubbings and Others v. the United Kingdom,

22 октомври 1996 г., § 51, Доклади за решения и определения 1996‑IV). Поради това страните по спора следва да очакват прилагането на тези правила (вж. Miragall Escolano and Others v. Spain, № 38366/97 и 9 други, § 33, ЕСПЧ 2000‑I, и L’Erablière A.S.B.L. v. Belgium, № 49230/07, § 37, ЕСПЧ 2009 г.

(откъси)). 48. Гореизложеното означава, че съществуването на давностен срок само по себе си не е несъвместимо с Конвенцията. Това, което Съдът трябва да провери в дадения случай, е дали естеството на въпросния срок и начинът, по който той е приложен, са съвместими с Конвенцията. Това означава наред с другото, че прилагането на законоустановените давностни срокове трябва да е предвидимо за жалбоподателите, като се вземат предвид съответното законодателство и съдебна практика и конкретните обстоятелства (вж. Baničević, цитирано по-горе, § 32).

5.6. Няма причина, цитираните разбирания на Европейският съд по правата на човека да не бъдат споделени и съобразени. В този контекст и с оглед указанието, дадено в Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2004 г. на ВКС, следва да се съобрази, че според поддържаните от ищеца твърдения, неимуществените вреди, чието обезщетяване той претендира, са пряка и непосредствена последица от поставянето му в помещения с лоши битови условия, пренаселени, нехигиенични, липсата на водена с него индивидуална и корекционна работа. Сиреч, неимуществените вреди, изразяващи се в болки, страдания, обида, огорчение, възмущение, внушаване на чувство на малоценност, са търпени от ищеца във всеки един момент от поставянето му най-общо в неблагоприятна жизнена среда по причина проявеното от отговорните длъжностни лица на ответника незаконно бездействие.