Определение № 920 от 06.11.2023, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 920 гр. София, 01.11.2023 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

5-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и четвърти октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Росица Божилова

Членове:

Ивайло Младенов

Анна Ненова като разгледа докладваното от Анна Ненова Частно касационно търговско дело № 20238003901628 по описа за 2023 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 274, ал. 3 от ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на Община Бургас срещу определение № 175 от 14.08.2023г. по ч.т.д. № 158/2023г. на Апелативен съд – Бургас, с което е потвърдено определение № 578 от 15.06.2023г. по т.д. № 343/2020г. на Окръжен съд – Бургас за осъждане на касатора да заплати, на основание чл. 694, ал. 7 от ТЗ, държавна такса от 192 011. 67 лева за воденото производство след като то е било прекратено.

Производството пред Окръжен съд - Бургас е било образувано по искове по чл. 694, ал. 3, т. 1 от ТЗ на Община Бургас срещу „Спортс Пропърти Мениджмънт“ АД и „Професионален спортен футболен клуб Черноморец Бургас“ АД (в несъстоятелност) за установяване несъществуване на вземания на „Спортс Пропърти Мениджмънт“ АД срещу несъстоятелното дружество.

Прекратяването му е поради това, че с влязло в сила решение по т.д. № 336/2020г. на Окръжен съд – Бургас са били отхвърлени исковете на касатора по чл. 694, ал. 2, т. 1 от ТЗ за установяване съществуването на частни вземания на общината срещу несъстоятелното дружество и така на Община Бургас е било отречено качеството кредитор на несъстоятелността.

1

Оплакванията на касатора в подадената жалба са, че с оглед прекратяване на производството определената по субсидиарност държавна такса е прекомерна и непропорционална. Общите разпоредби на ГПК в случая са неприложими. Разпоредбата на чл. 694, ал. 7 от ТЗ следва да се прилага стриктно и без субсидиарно приложение на разпоредбите на ГПК, така както разпоредбата е приета от законодателя. Отговорност за разноски при прекратяване на производството по установителен иск по чл. 694, ал. 3 от ТЗ поради недопустимост на иска не е уредена в ТЗ. Високата такса би довела до възпиране на кредитора от завеждане на такива искове, което не е в полза на изчистване на симулативните вземания на други кредитори в производството по несъстоятелност.

Съгласно изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК въззивният съд се е произнесъл по въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.

Конкретно формулираният от касатора въпрос е:

При прекратяване на производството по предявен установителен иск по чл. 694 от ТЗ поради недопустимост на иска (поради непризнаване качеството на кредитор в производство, приключило след предявяване на установителния иск по чл. 694, ал. 3 от ТЗ) ищецът дължи ли таксата поради субсидиарното приложение на ГПК, независимо от това, че в Търговския закон липсва изрична законова регламентация за дължимост на тази такса?

Според касатора формираната от ВКС практика по приложението на чл.

694, ал. 7 от ТЗ, допускаща определянето на такса и при прекратяване на делото, противоречи на принципа на законност и справедливост.

Обжалваното определение, според касатора, е и очевидно неправилно.

Възприетото от въззивния съд не почива на формалните правила на логиката.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, за да 2 се произнесе по реда на чл. 288 от ГПК, констатира следното:

Частната касационна жалба по делото е редовна, като съответстваща на изискванията на чл. 284 от ГПК, както и допустима – подадена в срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, от страна с интерес от обжалването.

При преценка на изискванията на чл. 280, ал. 1, вр. чл. 274, ал.3, т. 2 от ГПК не се установява основание за допускане на касационно обжалване на обжалваното определение, както и не се установява вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното определение, за да бъде определението допуснато до касация при условията на чл. 280, ал. 2 от ГПК.

Поставеният от касатора въпрос е от значение за изхода на делото, съгласно разясненията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС - той е част от правния спор и е обусловил правните изводи на въззивния съд.

Не е удовлетворен допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал.

1, т. 3 от ГПК и касационно обжалване не може да бъде допуснато. По въпроса е формирана практика на Върховния касационен съд, обективирана в определение № 56 от 26.01.2018г. по ч.т.д. № 3078/2017г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 60172 от 14.04.2022г. по т.д. № 942/2020г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 50039 от 22.06.2023г. по т.д. № 729/2022г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и др., съгласно която при прекратяване като недопустимо на производство по предявен от кредитор установителен иск по чл. 694 от ТЗ кредиторът - ищец дължи заплащане на държавна такса за производството по чл. 694, ал. 7 от ТЗ.

Не се установява тази практика да е неправилна или да се нуждае от осъвременяване съгласно задължителното тълкуване на основанието по чл.

280, ал. 1, т. 3 от ГПК, дадено с т. 4 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС на РБ.

Искът на кредитор за установяване несъществуването на вземане на друг кредитор по чл. 694, ал. 3 от ТЗ е специален иск, предвиден в част четвърта „Несъстоятелност“ на ТЗ, към чиито разпоредби субсидиарно 3 приложение намира ГПК (чл. 621 от ТЗ). Във връзка с иска като специално правило по чл. 694, ал. 7 от ТЗ относно дължимата държавната такса е предвидено последващото й внасяне, а не при образуване на делото (чл. 128, т. 1 от ГПК), както и е предвиден по-нисък размер на таксата, която се определя върху една четвърт от вземането, за което е предявен установителният иск, за разлика от разпоредбата на чл. 69, ал. 1, т. 1 от ГПК.

Таксата е за сметка на кредитора – ищец, когато искът бъде отхвърлен, но и при прекратяване на производството като недопустимо, съответно на общото правило на чл. 71 от ГПК, че по водене на делото се събират държавни такси върху цената на иска, като приход в полза на държавата в широк смисъл на думата (ЗДТ).

Законът за държавните такси урежда, освен другото, заплащането на държавни такси за услуги, давани от съдилищата (чл. 4, б.

„а“), от които - за граждански (търговски) искове. При общото предвиждане на ГПК (чл. 1 и чл. 2), че в производството по граждански (търговски) дела съдилищата са длъжни да разгледат и разрешат всяка подадена до тях молба за защита и съдействие на лични и имуществени права, услугата, давана от съда при молба за защита на лични и имуществени права, е разглеждането и решаването на такава молба - постановяване на акт на правораздаване (съдебно решение), а ако не са налице предпоставките делото да бъде разгледано и решено по същество – на определение. Функцията на таксата в тези случаи е заплащане на разходите (материално-технически и административни) по предоставяне на услугата, с оглед защитавания интерес (чл. 2, ал. 2 от ЗДТ), без да се търси пълен еквивалент между дадената услуга и заплатената такса.

Няма причина тези общи правила относно държавните такси да не бъдат приложени и към държавната такса за иска по чл. 694, ал. 3, т. 1 от ТЗ.

Съображенията на касатора за промяна на създадената съдебна практика са основани основно на специфика на иска по чл. 694, ал. 3 от ТЗ и неговия предмет – оспорване вземанията на друг кредитор, за да се избегне приемането на симулативни (несъществуващи) вземания в производството по несъстоятелност. Такава специфика, съпоставено с исковете по чл. 694, ал. 2 от ТЗ, не може да бъде изведена. Искът по чл. 694, ал. 3 от ТЗ на кредитор за установяване несъществуването на вземане на друг кредитор и искът на кредитор за установяване съществуването на негово вземане по чл. 694, ал. 2 от ТЗ по същество целят едно и също - удовлетворяване на кредитора-ищец в 4 производството по несъстоятелност. Ако законодателят е считал искът по чл.

694, ал. 3 от ТЗ за специален, кредиторът – ищец не би дължал държавна такса и при отхвърлянето му, каквото правило ТЗ не съдържа. Стимулирането на кредиторите да предприемат защита на правата си с исковете по чл. 694 от ТЗ е с редуциране на размера на таксата и липсата на изискване за предварителното й внасяне, но не се изключва заплащането на такса изобщо, включително в случай на прекратяване на производството поради междувременното отричане на качеството на ищеца кредитор в друго производство, така както е по настоящото дело. Завеждането на иска по чл.

694, ал. 3 от ТЗ е било обосновано с обстоятелството, че касаторът е кредитор на масата на несъстоятелността на „Професионален спортен футболен клуб Черноморец Бургас“ АД (в несъстоятелност), но това обстоятелство не е било установено.

По същите съображения не би могло да се приеме вероятност за очевидна неправилност на въззивното определение, тъй като тя се обосновава от касатора единствено във връзка с отговора на формулирания от него материалноправен въпрос.

По изложените съображения не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд – Бургас.

Воден от горното съдът

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 175 от 14.08.2023г. по ч.т.д. № 158/2023г. на Апелативен съд – Бургас.

Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

5

1. _______________________

2. _______________________

6